Страница 38 из 43
— Говорете, не се стеснявайте — промърморва Мери. — Можете да бъдете уверен, че вече с нищо не сте в състояние да ме смаете.
— Извинете, обаче нямам никакво желание да ви смайвам. И изобщо, ако действително поне малко държите на истината, благоволете да слезете за миг от пиедестала, на който сама сте се инсталирали…
— Не съм се инсталирала на никакъв пиедестал…
— А в такъв случай, от висотата на какви лични качества си позволявате да съдите мене, околните и целия този „проклет живот“, както сама се изразявате? За вас аз съм нищожество, мръсник, престъпник… Чудесно, мерси. А вие какво сте? Мъченица!… Жертва на Центъра, на околните, на бившия си мъж и на самия мене. Но ако вие можехте дори само за миг да се освободите от това опияняващо ви чувство за мъченичество, щяхте веднага да разберете, че не превъзхождате нито на косъм своите въображаеми мъчители. Вие твърде строго съдите съпруга си, задето ви е тласнал към една мръсотия… Обаче вие все пак сте я направили мръсотията, нали, и навярно сте я направили с истинско удоволствие, защото оня сатир в известни отношения е превъзхождал мъжа ви, и мръсотията така ви е харесала, че неведнъж сте я повтаряли, а накрая на всичко отгоре сте си доставили и добавъчното удоволствие да се подигравате с мъжа си…
— Престанете! — казва тихо тя.
— Не бързайте, и това ще стане — успокоявам я. — Само че най-първо искам да ви кажа, че вие постъпвате горе-долу по същия начин и с мене, защото, ако имате някакви съмнения по отношение на оная африканска история, те не датират от днес, и ако ме оценявате като среден мръсник, оценката ви не е от вчера, и все пак тия съмнения и тая оценка не са ви пречили да ме имате за любовник, понеже в края на краищата, при липса на някой Адамс, и един среден мръсник може да влезе в работа…
— Престанете… Престанете, за бога! — прошепва наново тя, но тоя шепот звучи почти като вик.
Тя се е отдръпнала в насрещния ъгъл на леглото и е отметнала глава назад, сякаш не й достига въздух или се готви да избухне в плач.
— Както обичате… — промърморвам.
Обаче тая фраза не е декларация за отстъпление. Защото, решен да я унизя докрай, и то вече не с думи, а с действия, аз се вдигам и я обгръщам с ръце, сякаш искам не да я прегърна, а да я задуша.
— Махнете се! Махнете се, не ме докосвайте! — почти извиква тя, като ме отблъсква.
Но аз я обръщам още по-здраво и тя напразно се дърпа назад, защото назад е ъгълът на кабината, и напразно ме блъска с ръце в гърдите, защото разстоянието между нас става все по-малко. Събарям я грубо на леглото и се хвърлям върху нея, додето тя избухва в истерично хълцане, в плач на безсилна ярост, на болки и унижение, с което само засилва насладата ми на покорител.
Лицемерка.
Не знам дали защото и по-рано съм бил в Истанбул, или защото имам много работа, обаче градът не ми прави никакво впечатление, нито пъстрата навалица, нито Златният рог, и единственото, което помня от тази заран е, че времето е значително по-топло от необходимото.
Мери изглежда съвсем разнебитена, но и някак успокоена или просто безчувствена и аз я оставям в луксозния апартамент на хотела, понеже за момента нямам никаква нужда от нея.
Взимам такси, показвам на шофьора напечатания на визитна картичка адрес и ние потегляме в неизвестна за мен посока. Подир доста продължително криволичене из тесни улички ние излизаме на някакъв крайградски път сред потънали в зеленина вили и колата спира пред висока желязна ограда, зад която се вижда само гъст храсталак от декоративни растения.
Освобождавам таксито и позвънявам на месинговия звънец до внушителната металическа врата. Входът трябва да е снабден с някаква невидима за мене наблюдателна инсталация, защото подир минута вратата сама се дръпва и открива дълга алея, покрита с дребен чакъл, водещ към една елегантна бяла вила, сред зеления полумрак на големи дървета.
Човекът, който стои изправен сред широката тераса и спокойно гледа към мене, ми е съвсем непознат, но това не ми пречи да разбера тутакси, че той не е лакеят, а господарят на имението. Телесложението на мъжа е от среден калибър, що се отнася до ръста, и от тежка категория, що се отнася до обема. И все пак той изглежда не толкова пълен, колкото набит, масивен, здрав и, бих добавил, космат като кокосов орех.
Той е предупреден за идването ми, обаче ме наблюдава съвсем безучастно и когато изкачвам няколкото стъпала на терасата, не прави нито крачка към мене и трябва да го доближа съвсем, за да прояви признаци на живот и лениво да ми подаде ръка.
— Господин Томас?
— Аз съм, шефе.
— Да седнем там!
Пълната ръка прави нов ленив жест към другия край на терасата, дето е опънат широк навес на бели и сини ивици. Сядаме в две удобни градински кресла и домакинът изплясква с ръце.
— Донесете ни нещо разхладително — нарежда той на тутакси появилия се прислужник в бял кител.
Подир което млъква, сякаш решил да не се мори с приказки, преди да е разхладил добре вътрешностите си.
Аз също мълча и бегло наблюдавам пълното лице на човека, червено, сякаш е прекалил със слънчевите бани, и обградено със също червеникавите влакна на бакенбадрите и редичката коса. Един истински кокосов орех.
Прислужникът, макар да се отзовава на повикване чрез ориенталско пляскане, е чист представител на англосаксонската раса и на келнерското космополитно съсловие. Той бързо и сръчно ни сервира неизбежното уиски с лед и незабавно изчезва зад широко отворената стъклена врата на вилата.
— Разкажете ми първо за вашия проект — предлага шефът, след като поглъщаме по една ободрителна доза от питието.
Разказвам. Той слуша, без да сваля от мене сивите си замислени очи. А когато свършвам, произнася:
— Не разбрах от думите ви дали вече сте пуснали в действие вашия механизъм или тепърва възнамерявате да го пуснете.
Този кокосов орех естествено всичко е разбрал и фразата му е призвана просто да ме постави в неловко положение и да ми припомни, че нямам право да предприемам операции на своя глава.
— Извършил съм само част от подготовката — лъжа аз, като го гледам с откровения си поглед. — И по-специално тая част, която не е свързана с особени рискове и би ни позволила да спестим време.
Шефът продължава да ме гледа с безизразните си очи, без дори да дава вид, че открива в лицето ми един изпечен лъжец.
— Сигурен ли сте, че момчето или момичето няма да уведомят когото и да било за каквото и да е?
— В момъка съм сигурен засега. А след като влезе в комбинацията, той вече сам ще има интерес да бъде абсолютно дискретен. Колкото до момичето, то няма да е в течение на нищо такова, което би могло да ни изложи на риск. Във всеки случай вече съм подготвил наблюдението и на двамата.
— Подготвили сте го или го провеждате?
— Всъщност провеждам го. Защото без предварителна проверка не бих могъл да предприема и следващите ходове, нали?
— Не споря. Само ви моля да се изразявате точно.
Ясно е, че тоя кокосов орех, докато ме гледа с тия бледи очи, не слуша думите ми, а следи мислите ми. Налага се, прочее, да предприема смъртния скок.
— Щом искате да се изразявам съвсем точно, трябва да ви призная, че операцията вече е в ход. Не дотам, разбира се, че да не може да бъде спряна, ако това ми бъде заповядано, но във всеки случай тя е в ход, понеже не можех да си позволя да пропусна някои благоприятни възможности и понеже наистина трябваше да се печели време.
— Тия думи следваше да ги използувате за увод, а не за заключение — произнася безучастно шефът. Сетне запитва: — А няма ли риск някой да съгледа вашия Тарзан, докато се прекачва от прозореца на момичето в прозореца на кабинета?
— При дърветата, които заобикалят къщата, и при късния час на операциите рискът е минимален.
— Но когато едно действие често се повтаря, рискът почва прогресивно да нараства…
— Затуй операциите ще бъдат сведени до един път седмично. Ние ще се интересуваме главно от документите, които той носи у дома си в събота, защото в събота и неделя разполага с най-много време и следователно логично е да се предполага, че ще има при себе си най-обширните и най-важните документи. А при въпросите, които ни интересуват, сам знаете, че един документ може да даде представа и за редица други, без да е нужно да сме ги видели.