Страница 10 из 43
— Върви в стаята да си учиш уроците…
Апартаментът на съветника едва ли се отличава с нещо съществено от моя, освен по бакъра. Искам да кажа, че по цялата територия на хола и двете съседни стаи са пръснати най-различни и съвсем непотребни антики от бакър — котли и котлета, чинии, подноси, тави, звънци за добитък и какво ли не — всичко това акуратно лъснато, за да блести възможно повече и да прави ефект. Което не пречи ефектът да напомня за вехтошарница.
Приемът, разбира се, съвсем не е организиран в наша чест, но аз пак съм очаквал, че към нас като към новодошли ще бъде проявено малко по-голямо внимание и това ще убеди жена ми, че тъкмо ние сме виновниците за тържеството. Нищо подобно. Петдесетгодишната камила, която ни отваря вратата, промърморва едно безразлично „Как сте?“, сякаш се виждаме всеки ден, разтяга голямата си уста в машинална усмивка и ни въвежда в квартирата, където нашата поява дори не бива забелязана.
Домакинята, разбира се, ни развежда от човек на човек, за да ни представи, и всеки от присъствуващите ни сервира по една все тъй машинална усмивка, но тутакси след туй ни забравя и потъва в заниманията си. Заниманията, както винаги в подобни случаи, са словом и цифром три: карти, танци и пиене.
Играчите, разположени около покритата със зелено сукно маса в холната стая, са четирима: господин и госпожа Адамс, съветникът и моят намусен помощник Бенет, който вероятно в момента губи, защото изглежда по-намусен отвсякога. Те дори не прекъсват играта си при нашата поява и единствен Бенет от чиста служебна сервилност благоволява все пак да стане за миг и да целуне ръка на Елен.
В стаята от другата страна на хола, дето е инсталиран магнитофонът, двама млади мъже танцуват с младите си съпруги. Лицата на мъжете са ми вече смътно познати. Това са, ако се не лъжа, помощникът на търговския представител и радистът на посолството. Те също едва-едва се озъбват по наш адрес и продължават да се кълчат все тъй машинално, с безизразно вперени в пространството очи, с леко вдигнати ръце и с размахващи се насам-натам задни части.
На дивана в ъгъла на хола е разположена още една двойка, погълната очевидно от третото занимание — пиенето. Това е моята секретарка в компанията на Франк, който, ако се не лъжа, е помощник на Адамс и изобщо работи нещо в службата по печата. Тия двамата, включително и моята безсрамна секретарка, също не ни обръщат нула внимание, ако не броим неизбежното подобие ва усмивка.
Така че подир цялата тази обиколка ние сме инсталирани от камилата на съветника на кадифените кресла в самия хол. Домакинята ни тиква в ръцете по една чаша и се разполага до нас, примирена явно с необходимостта да изнесе единствено на свой гръб тежкия кръст на гостоприемството. За щастие, тя има здрав гръб и наистина прилича доста на камила и изобщо щедро е надарена от природата с яка костна система, висок ръст, едри зъби, стъпала от най-големия формат и редица други предимства, които по правило са привилегия не на слабия пол, а на силния. И може би тъкмо за да си осигури поне известен процент от тая женственост, която от рождение й липсва, съпругата на съветника щедро е разкрасила физиката си с всички възможни козметически средства, като се почне от кървавия маникюр и се мине към виолетовото червило на устните, за да се стигне до зеления грим около очите, зловещо контрастиращ с побелялото от пудрата лице. Всичко това се обединява в една външност, може би не очарователна, но безусловно незабравима.
— Успяхте ли вече да се наредите? — произнася съветничката с мъжки бас, макар че по всяка вероятност пет пари не дава дали сме се наредили, или не.
— Почти — отвръща пестеливо жена ми, която явно е като попарена от „топлия“ прием и напълно покрусена, що се отнася до надеждите да блесне с качествата на фигурата си и на тоалета.
— Тая година пролетта доста закъсня… — предлага ни втора тема на разговор домакинята след късо натегнато мълчание.
— Да, студеничко е още… — признава Елен.
Подир което следва ново, още по-натегнато мълчание.
— Вие колекционирате бакър? — сеща се да запита най-сетне съпругата ми, решила да не бъде съвсем невъзпитана.
— Не аз, мъжът ми — оживява се малко нашата камила. — Наумил си е, знаете, че и той като всички други трябва да има някакво хоби. Посъветвах го да избере бакъра като по-евтин. И после, това е за него добър повод да обикаля насам-натам из страната.
Тя млъква и поглежда към мъжа си, разположен на игралната маса. Улавям безпокойството в погледа й и запитвам, за да покажа, че и аз присъствувам:
— А как е вашият мъж в играта? По-евтина ли е тя от бакъра като хоби?
— Несравнимо по-скъпа — признава мисис камила. — Можете да бъдете уверен, че и в тоя момент върши някоя глупост. Добре, че има възможност да играе само когато ме замества.
Съветничката явно е измъчвана от дълбоко раздвоение между дълга на домакиня и хазартната страст, защото продължава да гледа настойчиво и носталгично към зелената маса.
— Не се притеснявайте за нас, продължете играта си — подхвърля Елен.
Фразата е изречена с известна доза ирония, но домакинята, изглежда, няма слух за подобни фини интонации.
— Да, ще трябва наистина да видя какво става там… — промърморва тя и тутакси се отправя към арената на покера.
— За пет минути те оставих и ти успя да пропилееш авоарите ми!… — раздава се „нежният“ дамски бас.
Тя измества безцеремонно мъжа си и заявява предизвикателно на Адамс, пред когото е струпана едра купчина жетони:
— Сега ще имате работа с мене, млади човече!
— Безразлично ми е кой член от семейството ще плаща — отвръща Адамс с великодушието на печелившите. И като поглежда жена си, запитва: — Кой дава, скъпа?
— Както винаги, който пита, мое съкровище — от връща със сладко чуруликане госпожа Адамс. И нежният тембър на тия две реплики красноречиво говори, че съпрузите все още се намират в медения месец на любовното глезене.
— Значи, сбирката е изцяло в наша чест, а? — произнася шепнешком Елен.
— Така ми казаха…
— Казали са го, за да те подиграят… Освен ако ти се подиграваш с мене.
Не отговарям, защото почна ли да се защищавам, тя без друго ще реши, че съм виновен. Ето, това е нещастието на гордите хора. Вирят нос и си въобразяват, че стоят над околните, а непрестанно се намират под ударите на околните. Една проява на невнимание от страна на някой простак за тях прераства в трагедия. А аз, ако бях сам, бих се присъединил без излишно надуване към моята полупияна секретарка и към нейния пиян кавалер, бих изпил една-две чаши и после бих си тръгнал — с или без секретарката, доволен и в двата случая, че съм се измъкнал от това сборище на полуидиоти.
— Вие пиете от две чаши? — чувам в това време гласа на Мери.
Тя наистина трябва да е на градус, защото говори по-високо от необходимото.
— Да. И за в бъдеще все така ще правя — потвърждава Франк, който също не щади гласните си струни. — Чаша сода за Франк трезвеника и чаша уиски за Франк пияницата. У мене, знаете, съжителствуват две същества.
— У мене за жалост те са повече от две.
— Известно ми е и без да ми го казвате. У вас се крият толкова капризи и страсти, та човек не знае в даден момент кое животно от менажерията ще се покаже.
Младият мъж вдига чашата си, и по-точно тази, предназначена за Франк пияницата, и я преполовява.
— Вие пиете много — заявява Мери, като също вдига чашата си. — Искам да кажа, значително повече от мене.
— Аз съм мъж.
— Това още не е доказано.
Жена ми, също както и аз, се вслушва в горния диалог, но си дава вид, че витае мислено някъде неизмеримо далеч от тия пиянски глупости. Това съвсем не й пречи да върши наблюденията си:
— Секретарката ти вероятно в твоя чест си е разголила бедрата чак до корема… — стига до ушите ми неприязненият шепот.
— Такава е модата — промърморвам примирително.
— Модата не е закон, особено за жени с такива дебели бедра. Впрочем, навярно те са тъкмо по вкуса ти.