Голямата скука

— Тя е наистина очарователна… Този зелен цвят, който тъй отморява очите, както твърдят окулистите…

— Ако е за зелен цвят, гледайте ливадата навън. Или може би вие намеквате тъкмо, че ви е все едно дали гледате мене, или пейзажа през прозореца.

— Съвсем не. Пейзажът няма тия изгънати очертания, които вие имате. Дания е една ужасно равна страна.

— По-полека, млади човече! — подхваща Дороти наново театралния си тон. — Много бързо минахте от роклята към тялото.

Всъщност, ако някой от двама ни върви бързо, това не съм аз. Дамата в резеда владее умението да прескача неусетно етапите, без да дава вид, че го прави, и да създава атмосфера на близост там, дето преди половин час не е съществувало дори познанство.

— Мисля, че все пак не е зле да надзърнем в залата поне от приличие — предлагам, след като допушваме цигарите си.

— Няма да отидете далеч, ако държите много на приличието — предупреждава ме Дороти, но става.

Сетне добавя делово:

— Само помогнете ми най-първо да събера тия циклостилни материали, пръснати по масите.

— За какво ви са?

— Ами че по тях ще направя дописката си! Или вие мислите, че ще седя три дни поред в тоя хладилник, за да записвам глупостите на хикс и на игрек? Както вече казах, името ми е Дороти, а не Жана д’Арк.

В старинната зала за приеми дъхът на вековен мухъл упорито и не без успех се бори с миризмата на дамски парфюм, на пури и на алкохол. Навън още грее слънце, но тук огромните полилеи са вече запалени. Делегатите на конгреса се тълпят в по-голямата си част около масите и от оживлението им ясно личи, че там не раздават циклостилни материали. Сандвичите са наистина миниатюрни, ала хората на науката знаят отлично, че малкият размер винаги може да се компенсира от голямата бройка.

Някои измежду не тъй гладните гости стоят по-настрана от тоя шпалир на съсредоточено дъвчещи челюсти и разговарят. Дамата в резеда, която понастоящем всъщност е в лилав костюм, ме е изоставила на мистър Хигинс и мистър Бери, а сама беседва до прозореца с някаква млада жена в черен костюм и черно настроение.

Застанал между двамата почтени учени, аз имам чувството да представлявам вътрешната част на един социологичен сандвич и трудно издържам на натиска, упражняван върху мене от двете филии на сандвича.

— Какво мислите за доклада на Мънро? — пита мистър Хигинс, като накланя застрашително над устата ми снабденото си с апаратура ухо.

— Кажете, че това беше едно претенциозно празнословие, за да ми доставите удоволствието, че съм срещнал един съмишленик — подсказва мистър Бери, спрял за миг да бърше потното си теме.

Мистър Бери с труд повдига тежките си клепачи и през образувалия се процеп ми отправя ленивия си поглед. У тоя човек не само клепачите, но и всичко останало изглежда тежко и отпуснато — месестият нос, сякаш готов да се свлече от хрущяла си, увисналите като торби бузи и най-вече огромният корем, съобразително притегнат с дебел колан, за да не се изсипе между краката на собственика си.

На тая телесна мекошавост у колегата си мистър Хигинс не без известно кокетство противопоставя своя импозантен и устойчив скелет. Мършавият създава впечатлението, че разполага с далеч по-голям брой кости от нормалните индивиди. Нещо повече, той целият е направен от кости и дори самото му слабо лице изглежда издялано от кокал, доста пожълтял и излъскан от годините.

— Докладът на Мънро не беше толкова лош — осмелявам се да забележа предпазливо.

— Защото се ограничи в рамките на всеизвестното — промърморва Бери, като с труд раздвижва устните си. — Когато повтаряш чужди мисли, винаги има шанс да кажеш и нещо умно.

— При Мънро този шанс е равен на нула — възразява Хигинс. — Той безпогрешно избира само най-глупавото, оставено от предшествениците му.

— Мисля, че вие сте доста несправедлив към бедния Мънро — произнася Бери, като съумява макар и с мъка да вдигне пълната си ръка в протестен жест. — Той никога не е могъл да избира. Той краде съвсем напосоки.

— Защо сте се заловили за вашия Мънро, когато същото важи за всички останали? — чувам в тоя миг зад гърба си гласа на Дороти.

Тя е напуснала мрачната си събеседница и бърза да вземе участие в разговора ни, макар вероятно да не знае за какво точно става дума.

— Прощавайте, но „всички останали“, това е понятие, което включва и нас — избъбря Бери.

— О, вие сте само наблюдатели. Предполагам, че тъкмо на това се дължи и заостреният ви критицизъм — подхвърля дамата в лилаво.

— Ние бяхме вписани като наблюдатели, защото делегацията ни и без туй се оказа прекалено голяма — обяснява ми Бери, сякаш се извинява.

— Да бъдеш наблюдател при всички случаи е по-добре, отколкото да бъдеш наблюдаван — обобщава философски мистър Хигинс.

И като скланя към мене слуховия си апарат, сякаш се готви да ме прислуша, добавя:

— Нали и вие предпочитате да наблюдавате, вместо да бъдете наблюдаван, мистър Коев?

— Разбира се — отвръщам без двоумение. — Особено ако наблюдателите са хора като вас.

— Защо? Какво не ви харесва в нашата система на наблюдение? — запитва Хигинс и тънките му кокалени устни застиват в невинна усмивка.

— Много сте придирчиви.

— Не към всички, драги, не към всички — промърморва с лениво добродушие Бери. — Но когато плюс невежеството ни се поднася и такава богата гарнитура от маниакалност…

— Ами че хората нали затова се стичат на тия сборища, за да отреагират своята маниакалност и да похапнат за сметка на домакините… — обажда се Дороти.

— Всъщност не е ли време и ние да похапнем? — запитва Бери.

— Да, да, нека се доближим до масата — предлага с готовност Хигинс.

— Обаче не до тая маса, скъпи професоре — възразява Дороти. — И не в тази зала. Знам, че сте пестелив човек, но да ядеш прав като кон, особено на вашата възраст, това не е твърде здравословно.

— Какво казахте? Да идем другаде ли? — промърморва Хигинс, който очевидно умело се ползува от глухотата си, когато му отърва.

В тоя момент към компанията мълчаливо се приближава мъж на средна възраст с леко прошарена коса и леко отегчена физиономия.

— А, Уйлям! — възклицава Дороти, като изписва на лицето си малко пресилена усмивка на приветливост. — Запознайте се: мистър Коев, мистър Сеймур.

Сеймур кима сдържано почти без да ме погледне, после вдига нагоре правия си добре изваян нос и промърморва с отсенък на погнуса:

— Каква задуха, нали? И тая миризма на мухъл и на потни тела!

След което бавно се отправя към изхода.

Ако мистър Хигинс наистина е пестелив човек, трябва да се признае, че Дороти не му дава никаква възможност да прояви таланта си. Под предлог, че „скъпият професор“ току-що е публикувал поредния си труд, тя го обявява за домакин на предстоящото пиршество, подир което ни замъква в луксозния ресторант до Градския дом, понеже заведението било „тук, съвсем наблизо“.

Мистър Хигинс отпърво се опитва да намекне, че „тук, съвсем наблизо“, има още две дузини по-скромни локали, но разбрал, че съпротивата е безполезна, намира сили да понесе стоически съдбата си. И додето дамата в лилаво, вперила съсредоточен поглед в импозантната карта, ни предлага най-скъпите блюда и най-старите вина, мършавият успява почти напълно да прикрие киселото си настроение и дори да избъбре по някое „защо не, скъпа?“ и „но, разбира се, детето ми!“

Впрочем като повечето любители на доброто питие мистър Хигинс бързо съумява да удави скъперническия си рефлекс в бялото добре изстудено бургундско от 30-те години. И когато два часа по-късно милото дете предлага да се преместим в едно по-весело заведение, което случайно се намира „тук, съвсем наблизо“, човекът-скелет приема това внушение като нещо, разбиращо се от само себе си.

И ето, ние седим в червения полумрак на „Валенция“ край една маса близо до дансинга и настроението ни е тъй безоблачно, че не може да бъде помрачено дори от адския вой на джазовия оркестър. Все пак взискателният мистър Хигинс не се въздържа да подхвърли: