Голямата скука

Бях скочил от влака в движение на няколко километра от гарата, с цената на две-три добавъчни натъртвания. А после бях се лутал доста дълго из околността, додето попадна на тая огромна тръба, изоставена зад насипа край една също изоставена линия. В първия момент си спомних, че такава тръба, дори и изоставена сред полето, не е най-сигурното скривалище, но тя бе почти потънала в буренака, а аз нямах повече сили, понеже временното напрежение вече ме напускаше и усещах, че всеки момент мога да припадна.

А сетне наистина бях припаднал, обаче това бе станало вече в търбуха на тръбата, защото си спомнях мириса на асфалта и последната си смътна мисъл: „Добре, че са я полели с асфалт… асфалтът изолира цимента… изолира те от студа на цимента… добре, добре…“

До ушите ми достигат сухи изстрели на автомат и нещо изсвирва в изгорялата от зноя листовина над главата ми.

— Трябва да се прибяга до оня камък и да им се хвърлят едно-две яйца в гнездото — промърморва Любо Ангелов.

Любо говори в неопределено лице, но думите му се отнасят до мене, защото той самият е ранен в крака, а Стефан е тъй зле ударен, че едва ли ще излезе жив от тая горичка.

Всъщност това не е никаква горичка, а жалка китка от посърнала зеленина сред сипеите, един мизерен остатък от отколешен опит да се залесят ронещите се склонове на хълма. И ние тримата сме се свили под рядката листовина, додето ония горе се упражняват в точна стрелба по главите ни.

— Трябва да се прибяга до онзи камък… — повтаря Любо.

„Онзи камък“ е като всички останали, в смисъл че не струва пет пари като прикритие. И ако Любо говори за „онзи камък“, а не за някой друг, то е само за туй, че едва оттам е възможно бомбата да се запрати в гнездото на бандитите.

Скалистият гръб на хълма възлиза нагоре пустинен и страшен, пепелявосив под бялото нажежено небе. Трябва да протичаш по този зловещ склон, над който свистят куршумите, и да останеш жив. Трябва да минеш през тия знойни и голи предели на смъртта и да оцелееш. А ако паднеш… е, какво пък, няма да бъдеш първият, който е паднал… важното е да паднеш едва след като си запратил бомбата.

Гърмежите отново заехтяват, откъслечни и редки, понеже ония горе вероятно пестят мунициите си. Опитвам да се изправя, ала краката ми тежат, сякаш са пълни с олово, и аз знам от опит, че това е оловото на страха. „Хайде, Емиле, твоят ред е, момчето ми!“ — казвам си, както винаги в такива минути, за да си внуша, че това, което ми предстои, не е нищо повече от неизбежен малък изпит. Вдигам се с отчаяно напрежение на волята. Но напрежението е нужно само за първата стъпка. И миг по-късно нозете ми сами се понасят по ронливия гръб на каменистия хълм.

Аз бягам превит надве и сякаш в сън чувам сухото тънко свирене на куршумите наоколо и усетил остро опарване в рамото, продължавам да тичам напред и времето сякаш е спряло, заковано в един безкраен миг — на жега, на болка и на слепяща очите светлина. А после запращам едно подир друго трите стоманени яйца и взривовете сякаш разкъртват баража на времето, защото то отново почва да капе секунда подир секунда, сякаш трака отчетливо заедно с пулса в слепите ми очи.

Изкачвам се до падината на хребета, за да се уверя, че ония наистина са обезвредени, но падината се простира пред мене безмълвна и празна.

— Няма никого горе!… — извиквам, додето тичам по обратния път.

Обаче горичката от повехнали акации долу е също безмълвна и пуста.

— Любо, къде сте? — викам наново аз.

Сетне повтарям вика си и напрягам гърло и наново го повтарям с мисълта, че трябва да викам по-силно, понеже Любо и Стефан вероятно са се отдалечили доста подир взривовете. А после изведнаж се сещам, че крясъкът ми е напразен, защото наоколо няма никакъв Любо, нито друга жива душа, и аз съм съвсем сам сред пустинята и пустинния зной.

— Те ни изиграха — казвам. — Когато хвърлих бомбите, аз се изкачих горе, но там нямаше никого.

Аз казвам това на Любо, защото в края на краищата съм успял да го намеря и той е седнал в един камънак, дето Стефан бере душа.

— Ние със Стефан ги очистихме — обяснява ми Любо. — Ние минахме от другата страна и ги очистихме, защото помислихме, че може да се уплашиш.

— Глупости — отвръщам, като се опитвам да скрия обидата си. — Ти знаеш, че умея да извивам врата на страха. Смъртта не е чак толкова страшна.

— Ти не ги разбираш тия неща — казва с бледа усмивка Любо. — Ти още не си умирал, за да знаеш какво е това нещо…

— Глупости — повтарям. — Аз неведнаж съм умирал и имам съвсем точна представа за това нещо.

— Ти винаги си бил малко така, Емиле — усмихва се наново Любо, като почуква главата си. — Ти при всяка опасност си представяш, че умираш, но аз, който съм вече мъртъв, мога да ти кажа, че за зло или за добро има само една смърт. Почакай да дойде, и тогава ще приказваме.

Сънят е отминал, ала аз навярно все още се намирам в просъницата, защото си мисля: „Трябваше да го запитам кога ще дойде тая моя смърт. Все по-друго е да знаеш предварително срока.“

От единия отвор на тръбата прониква светлина и аз решавам, че навън вече е ден. После решавам, че трябва да погледна часовника си, но той наново е спрял, защото не съм го навил или защото съм го ударил при падането. Аз ги вземам с ужасна бавност тия елементарни решения по най-прости неща и затуй трябва да мине още доста време, додето реша да погледна това нещо, което цяла вечност вече стискам в дясната си ръка.

Светлината прониква главно от единия отвор, защото съм смачкал буренака пред него с вмъкването си в тръбата. Повдигам се с труд на лакътя си и разтварям пръсти. Там лежи съвсем смачкан полученият на улицата диплян. Започвам да го оправям грижливо и го оправям тъй дълго, че вече почти съм забравил какво върша, когато погледът ми пада на думата, написана отгоре с едри букви:

Прочитам я отново, а сетне я произнасям на пресекулки и гласно, защото тук в тая тръба няма кой да ме чуе:

Сричките звучат с някакъв кънтящ камбанен тон сред полумрака на тръбата и от това думата изглежда още по-странна. Наистина странна дума. И странно позната.

Разсъждавам известно време мудно и мъчително по думата и по нейния смисъл. После през тая смътна и тягостна мудност изведнаж блясва някакво хрумване:

„Днес е вторник — казвам си. — Сигурно е вторник. Не е възможно да съм отминал вторника в безсъзнание.“

Хрумването за още известно време дава храна на разсъжденията ми. „И какво, като е вторник?… И вторникът е като срядата и като всички останали дни.“

Минават още много минути, додето се добера до следната мисъл:

„Вярно, вторник… Само че едно излизане е равносилно на залавяне…“

И какво от туй?

Това, което най-сетне ме измъква от поглъщащата лепкава тиня на мудните разсъждения, е съзнанието, че няма какво повече да губя. Няма какво повече да губя и няма друг път освен избрания, независимо накъде води той.

И внезапно се усещам също както в мига, преди да поема по наклона на зловещия сипей, над който свирят куршумите. Пролазвам из тръбата, като сам се учудвам на способността си да се движа, изправям се и се оглеждам.

Минута по-късно аз вече плискам лицето си с ледената вода от една локва, за да смъкна от себе си нечистотията и вцепенението.

Точно в седем преминавам с олюляващи се стъпки край входа на „Тиволи“, погълнат от мудното течение на навалицата. Не е нужно да се приближавам твърде, за да забележа, че човекът с каскета на карета и този път отсъствува.

На мястото, дето трябва да се намира „пощенската кутия“, стои съвсем друг човек. Ала този друг човек ми е познат, значително по-добре познат от оня с каскета и чантата. Това е Борислав и аз го познавам, макар да е облечен като моряк от търговския флот. Това е Борислав и аз едва подтискам порива си да извикам, да се обадя на приятеля, изникнал ненадейно в тоя чужд град подир толкова дни самота. Но аз преглъщам вика си, защото не мога да се обадя, защото нямам право да се обадя, и само отбелязвам наум, че Борислав също ме е видял и че ако са го изпратили тук за мене, той вече знае къде съм.