Голямата скука

Разменихме няколко все тъй банални взаимни информации, а после, както и по-рано, тръгнахме всеки по пътя си.

Видях я наново едва миналата година. Бе сив есенен предиобед и тя вървеше малко пред мене по насрещния тротоар и мъкнеше в ръце две големи мрежи с червени чушки. Беше много напълняла и вървеше някак тромаво и отпуснато и в първия миг помислих, че съм се припознал, защото Маргарита ходеше винаги спретната, а тая жена бе съвсем небрежно вчесана и облечена с някаква стара сива жилетка и въпреки хладния ден носеше обувки на бос крак. После, когато спря пред будката да купи нещо, видях, че не съм се припознал, и понечих да й се обадя, но отминах, защото реших, че може да се почувствува неловко.

Все пак тя имаше поне едно дете и може би дори вече две деца, а колкото до останалото, човек винаги мечтае за едно, а излиза друго и срещу това нищо не може да се направи.

Не зная дали защото се храня само с плодове, или защото тия плодове са гнили, или защото е гнила водата, която пия от локвата край бараката, но тая нощ ме втриса и аз се събуждам, колкото за да установя с пламнала глава, че ме тресе, а сетне отново потъвам в тежките вълни на бълнуването.

Когато се събуждам, навън вече е ден, но аз не знам заран ли е, или привечер, понеже часовникът ми е спрял, а небето е затиснато от плътни облаци, черни като дим.

Долните ми дрехи са целите мокри от пот и вестниците над тях също са мокри и аз си казвам, че трябва да се завия с нещо, защото истинска лудост е да лежа потен в такава влага и на такова течение. После се сещам, че няма с какво да се завия, и забравям за това.

В главата ми е съвсем ясно и вече почти не усещам тръпки, а само някаква отмала, сякаш тялото ми бавно се топи и трябва дълго да напрягам волята си, за да набера сили да се обърна на другата страна.

Навън е мокро и здрачно и изглежда, че това е здрачът на вечерта, а не на съмването, защото, додето лежа така, разтапян от усещането за отмала, струва ми се, че светлината все повече гасне. За сметка на туй в главата ми е съвсем ясно. Толкова ясно, че си спомням ненадейно за две важни неща, забравени до тоя миг. В джоба на комбинезона ми лежат ония няколко излишни стотинки, с които не може да се купи нищо, а в ума ми е записан един телефонен номер — номерът, оставен от Грейс.

Визитната картичка лежи на дъното на канала между другите ми книжа, но номерът е тук, в главата ми, и ако не съм го използувал досега, то е само защото не съм се сетил или за да бъдем точни, не съм искал да се сетя за него и нарочно съм го отмахвал в най-затънтения ъгъл на паметта си като едно гибелно изкушение.

Обаче сега в главата ми е съвсем ясно и аз си казвам, че едно изкушение, дори да се окаже гибелно, е само невинна дреболия за този, който и без туй се намира пред неотменната гибел. И глупаво е да не използуваш един шанс, даже този шанс да е пет на сто, когато това е единственият ти шанс. За да ми остави картичката, Грейс е подозирала, а може би и съвсем точно е знаела какво ми се готви. И е пожелала да ми осигури един изход, макар и вероятно по свои подбуди.

Най-трудното е веднаж да се изправя, защото просто нямам сили да помръдна. Но когато подир дълго напрягане на волята най-сетне се изправям, става ясно, че най-трудното е да се задържа на крака. Трябва доста дълго да стоя опрян върху гнилите греди на бараката, додето почна да усещам, че кръвообращението ми бавно се възстановява и че в треперещите ми нозе се набират последните остатъци от сила.

Пътуването до чертата на предградието се оказва дълго и мъчително. За щастие вече е нощ и аз мога без особен риск да сядам от време на време върху мократа трева, за да си почина. Най-сетне стигам до телефонната кабина при автобусната спирка. Площадът е пуст. Влизам в кабината и набирам номера. Няколко остри иззвънявания на интервал от две секунди, после в слушалката се чува глух мъжки глас:

— Кой е?

— Майкъл.

Съобщението ми, изглежда, е доста ненадейно за непознатия, защото той помълчава, а после възклицава изненадано, сякаш едва сега си спомня, че съществува някакъв Майкъл.

— Сам ли сте? Искам да кажа, сигурен ли сте, че няма никой подире ви?

— Съвсем сигурен.

— Тогава запомнете: Зьондер булевард 22.

Названието ми е достатъчно познато, за да съобразя тутакси:

— Но слушайте, аз съм чак на другия край на града и съм съвсем отпаднал и…

— Къде сте точно?

Съобщавам веднага името на площада, тъй като табелката е окачена върху стената точно пред телефонната кабина.

— Добре, чакайте там, до кабината, отдето се обаждате.

И апаратът щраква.

Изпълнявам нареждането, без дори да мисля по това, дали зад него се крие гибелна клопка, или спасителен изход. За по-сигурно излизам от осветената кабина и сядам на плочите в сянката на стената. Връщам се отново при кабината едва когато половин час по-късно или може би цяла вечност по-късно в съседната улица се раздава бученето на мощен автомобилен мотор, който превключва на втора.

Черната кола спира точно пред мене и аз с облекчение откривам, че това не е плимутът на Сеймур. Човекът зад кормилото отваря вратичката мълчаливо и също тъй мълчаливо потегля, след като се настанявам до него. Иска ми се да разгледам лицето му по-внимателно, обаче се боя да проявявам излишно любопитство и се старая да гледам пред себе си, додето колата с пределна скорост лети из пустите нощни улици. При един завой все пак успявам да хвърля бегъл поглед върху лицето на шофьора — едно съвсем шофьорско лице, затворено, безизразно и напълно непознато.

След като прекосяваме целия град, колата най-сетне спира на широк булевард.

— Ето, тази врата! — посочва шофьорът входа пред нас. — Третият етаж. Звънете два пъти.

Възлизам по широките и уморителни стъпала, додето стигам третия етаж. Позвънявам според инструкцията. Отваря ми човек с прошарена коса, облечен в тъмен шлифер. Той ме въвежда в някакъв разкошно мебелиран хол:

— Разполагайте се, Майкъл…

Сетне излиза и аз чувам хлопването на пътната врата. Значи, съм оставен сам. И с един-единствен съвет: да се разполагам. Без дори да знам какво разбира тоя тип под „разполагане“.

Погледът ми пада върху широкото канапе от бледосиня коприна, но аз нямам кураж да седна отгоре му с калните си дрипи. На блестящата от лак и метал подвижна масичка са поставени бутилки, чаши, кутии с цигари и пури. Това ме подсеща, че някога, много отдавна, съм бил пушач и съм обичал вкуса на известни алкохоли. Приближавам до масичката, запалвам една цигара и при първото вдишване едва не падам от ненадейното виене на свят. Но това е едно приятно виене на свят и аз повтарям опита, като се опирам за всеки случай на масичката.

— А, ето го най-сетне блудния син! — чувам в тоя миг зад гърба си гласа на Грейс.

Обръщам се, за да й поднеса почитанията си, ала по внезапно появилия се израз на лицето й разбирам, че малко съм избързал с ненадейния кръгом.

— Но това вие ли сте, Майкъл? Какво е станало с вас, бедни приятелю? И какво чакате, за да влезете в банята?

— Чакам да ми кажете къде е банята — отвръщам, леко смутен от произведения ефект.

— Ето, минете оттук! Вратата в дъното… А аз в това време ще видя да ви намеря някакви дрехи.

Банята, както и следва да се очаква в подобен апартамент, е истински дворец на лукса и хигиената и аз дълго се излежавам в бледосиния порцеланов басейн, а сетне още по-дълго се бръсна и поливам с одеколон, за да отмахна от себе си миризмата на кал и на кофи за отпадъци. После обличам една от снежнобелите хавлии, окачени в преддверието, обувам меки чехли и наново се озовавам в хола.

— Е, сега вече картината е по-друга — посреща ме Грейс, която е седнала в едно от копринените кресла и пуши с обичайния си безучастен израз. — Там на дивана съм складирала каквото можах да намеря. Обличайте се спокойно. Няма да гледам.

Дали тя ще гледа, или няма да гледа, това ми е съвсем безразлично. Отдавна вече съм свикнал да стоя гол пред непознати хора, още от времето, когато един американски полковник в Атина със същата приветливост ми предлагаше банята и гардероба си, след като ме бе измъкнал от затвора. Съвсем безкористно, разбира се. И с една-едничка дружеска молба: да стана предател.