Голямата скука

За щастие в тоя момент се приближава келнерът.

Краткотрайно щастие, тъй като още при ордьовъра от пушена сьомга Дороти наново подхваща:

— Признайте, че сте приказвали за мене!

— Аз лично, не.

— Значи, той е приказвал.

Навеждам дискретно очи.

— Не се безпокойте. Няма да ви карам да повтаряте думите му. Те са ми добре известни.

— Това може само да ме радва.

— Бас давам, че ви е надрънкал доста лъжи за миналото ми…

— Знаете, когато се говорят подобни приказки, аз изобщо не ги чувам…

— Не извъртайте, Майкъл. Мъжете винаги чуват подобни приказки, дори и да са глухи като нашия стар Хигинс. А вие, ако се не лъжа, имате добър слух.

— Искрено ви казвам…

— Оставете. Аз още по-искрено ви казвам, че сплетните съвсем не ме засягат. Но Сеймур наистина прекалява.

— Може би ви ревнува… — подхвърлям наслуки.

— Така ли смятате?

Жената ме поглежда внимателно. После поклаща глава:

— Предполагам, че по-скоро ме ненавижда.

В половинчасовия интервал между печеното и десерта Дороти минава на някои други теми и по-специално на темата за живота като такъв. Стремя се да я слушам внимателно и дори да участвувам в беседата с отделни реплики, а когато погледът ми се пресища от розово, отправям очи към езерото. Върху сивата водна повърхност, набраздена от вечния вятър, лениво се движат няколко лодки с гребла. Наоколо — гъста сочна зеленина. Отгоре — тежки влажни облаци. Пейзажът не е за ревматични субекти.

— Животът сам ни предлага много от нещата, които се мъчим да изкопчем насила — говори Дороти, благодушно настроена подир доброто ядене. — Но ние сме много глупави, за да оценим жеста. Очакваме да получим всичко в пълен комплект, като богато гарниран обед. А нещата в живота ни се дават на части. Защо да се тровим, вместо да правим от тия части малкото си щастие…

— Хората не искат трохи… — забелязвам.

— Трохите имат същия вкус, както и целият хляб. Обаче трябва да ги събираш и да не бъдеш алчен за по-голямо количество от възможното. Моята първа любов бе един философ, който се изразходваше в приказки. Така се изразходваше, че не му оставаха сили да ме целуне.

— Не допусках, че сте нагазвали и във философията.

— О, той беше само философ в проект. Истински философ бе може би професорът му, защото не отдаваше на теориите повече внимание от това, което те заслужаваха. И ето, че аз получих от професора туй, което напразно очаквах от ученика. Така че, философски погледнато, имах и чистата любов, и физическата наслада, но от два различни източника. И какво, че ги получавах поотделно, ако трябва да гледаме философски на нещата?

— Нищо, разбира се — бързам да я успокоя.

— А по-нататък бе все същото. Богат съпруг, но посредствен любовник. Добър любовник, когото обаче трябваше не само да обичам, а и да обличам. Хора, които ти предлагаха разкоша на вилите си и скуката на разговорите си. Типове с интересни идеи, обитаващи невероятно мръсни ателиета. Животът винаги ти поднася някакъв плод, често узрял и вкусен, само че изгнил откъм едната страна. Защо трябва да го хвърляш и да стоиш с пресъхнали устни, вместо да отстраниш гнилото и да изядеш останалото?

Фразата за пресъхналите устни ме подсеща, че чашата на Дороти е празна и аз побързвам да налея от бялото рейнско вино.

— И какво от туй, че някой тип като Сеймур ще ме обвинява във всички смъртни грехове само задето съм се осмелила да взема малкото, което животът ми предлага? — продължава тирадата си дамата в розово.

— Вашите възгледи са съвсем реалистични.

— Радвам се, че ги споделяте — отвръща Дороти, изтълкувала думите ми изцяло в своя полза. — Ние с вас нямаме претенцията да бъдем нещо повече от обикновени хора и затова не смятаме, че ни се пада специално меню. Докато човек като Сеймур…

Тя прекъсва фразата си, защото келнерът донася кафето, придружено от две чашки коняк, две съвсем малки чашки, само за оправяне на вкуса.

— Казват, че врялото кафе състарява… — забелязва дамата в розово, като поглежда еспресото, от което се вдига пара.

— Всичко хубаво състарява по малко. Ала тоя проблем, надявам се, още не ви занимава.

— Не се надявайте. Занимава ме, и то твърде настойчиво — отвръща тя замислено.

После изведнаж протяга хубавата си бяла ръка към порцелановата чашка.

— Толкова по-зле! Кафето или се пие горещо, или изобщо не се пие.

Дороти поема няколко малки глътки и тонизиращото влияние на кафето я връща към прекъснатата тема:

— Сеймур може да играе ролята на „гран сеньор“ и да се отказва от трохите, защото има всичко. Обаче кое му дава право да съди другите? Както виждате, Майкъл, аз сама не крия нищо от живота си и съм съвсем искрена с вас и изобщо искреността е ахилесовата ми пета, но не обичам, когато други се ровят в биографията ми, за да пресилват и изопачават нещата. Нима аз се занимавам с Уйлям и с неговата мъжествена секретарка?

— Той просто ви ревнува — подхвърлям наново.

— Не вярвам. Той отдавна вече е престанал да ме ревнува.

— „Отдавна вече“?

— Е, да. Всъщност Сеймур е същият оня студент-бърборко… моята първа любов…

Идеята да идем на пристанището е на Дороти, понеже тоя род идеи винаги идват от нея. Това става в края на следобедното заседание, когато аз съвсем неусетно наново съм се озовал в обкръжението на компанията. Хигинс и Бери почти в един глас заявяват, че пристанището — особено при тоя ужасен вятър — абсолютно не ги привлича. Сеймур по обичая си само безразлично свива рамене, а Грейс, както винаги, се въздържа от мнение.

И все пак подир половин час ние четиримата вече зяпаме из пристанището или из това, което сме обявили за пристанище, защото около тоя град всичко е пристанище и много често, когато завиваш от една улица в друга, случва се да видиш, че пред тебе вместо трамвай минава параход. Времето не е чак толкова лошо — нещо средно между мрачно и слънчево. През сивите влажни облаци често проблясват лъчи и в такива мигове пейзажът добива нещо от двусмисления израз на човек, който се муси, подтискайки усмивката си.

След като наблюдаваме няколко минути как разтоварват един кораб и как товарят друг, на Дороти й хрумва нова идея: да се разходим с моторница. Сеймур, верен на привичката си да не спори за дреболии, не възразява. Грейс няма становище по въпроса, аз — също.

Моторниците са наредени една до друга като сардели в малък ръкав и доколкото може да се съди по пустия кей, ние сме единствените любители на разходки в тоя час. Насочваме се, предвождани от Дороти, към елегантна ведет, облицована с полирано червено дърво и наподобяваща с кормилото и седалките си луксозния плимут на Сеймур.

— Не вдигайте голяма скорост — предупреждава собственикът, като вижда, че зад кормилото се настанява жена и по-точно дамата в розово. — Моторът е силен и при това вълнение…

— Не се безпокойте, няма да повредим бижуто ви — успокоява го Дороти.

— Лодката ми е застрахована — отвръща човекът и с достойнство се изплюва във водата. — Въпросът е за вас.

— И дамата е застрахована — обажда се Сеймур. — Вие сте застрахована, нали, Дороти?

— Застрахована от какво? — обръща глава жената.

— От фатални грешки, разбира се.

— Мисля, че прекалено често се шегувате напоследък, Уйлям — промърморва дамата в розово.

Тя включва мотора, дава газ и плавно потегля, като умело се измъква от шпалира на сарделите и насочва лодката към изхода на пристанището. Първоначалният грохот на мотора преминава в глухо и равно бучене. Дороти отново натиска педала за газта и нашата ведет се понася все по-бързо край огромните черни туловища на търговските параходи.

Ние тримата сме се настанили на широката мека седалка зад дамата в розово. Грейс, която седи между Сеймур и мене, е заела такава служебно-вкаменена стойка, сякаш не е на разходка, а в залата на симпозиума. На няколкостотин метра пред нас в пролуката между двата вълнолома тъмнее развълнуваната маса на откритото море. Ние установяваме точната степен на вълнението едва след като водното ни такси прелита между вълноломите, издига нагоре нос, като че за да продължи пътя си по въздуха, а подир туй рухва към дълбините. Сътресението е тъй ненадейно, че дори Грейс излиза от вцепенението си, без впрочем да прояви някакви признаци на безпокойство.