Голямата скука

Между паметните бележки от горепосочения вид фигурира и мисленото отбелязване на магазинчето за цигари и вестници, намиращо се най-близо до парка „Тиволи“. Точно в седем без пет същия следобед купувам от магазинчето последния брой на „Таймс“ и продължавам пътя си. Поредният брояч ме следва неотстъпно на традиционните петдесет метра, но аз тъкмо затуй съм оказал и надлежната чест на стария и скучен „Таймс“. Явяването ми на срещата с вестник в ръка означава „следен съм“. А в случай че заглавието на вестника е обърнато към парка, мълчаливата ми реплика се увеличава с още една фраза: „Нямам нищо за вас.“

Градският часовник гръмко и тържествено отброява седем удара, когато минавам бавно заедно с тълпата туристи и местни зяпачи край „Тиволи“. Мъжът с каскета на карета и самолетната пътна чанта е на мястото си. Отминавам го, след като сме си разменили един поглед за част от секундата и след като съм установил по положението на сака, че и човекът за свръзка няма никакво съобщение за мене.

Десетина крачки по-нататък едва не се сблъсквам с компанията, която се движи точно насреща ми в пълен състав: Сеймур, Грейс, Дороти, Хигинс и Бери.

— А, вие вече сте били в „Тиволи“! — извиква ми с укор Дороти.

— Съвсем не.

— Тогава хайде с нас!

Присъединявам се без възражение към шумната компания, която всъщност е шумна само благодарение на Дороти. Бери се нарежда на касата да вземе билети и след малко ние проникваме в това светилище на развлеченията — „Тиволи“.

Минаваме покрай летния театър, наподобяващ китайска пагода, заобикаляме фонтаните, чиито водни изблици са съпроводени с музикалните изблици на градския оркестър; отбиваме се да погледаме изкуственото езеро, където няма нищо за гледане, и висим известно време пред някаква детска въртележка.

— Отметнете в тефтерчето си, че сте видели и „Тиволи“ — подхвърля Сеймур на Дороти. — И да тръгваме.

— Как ще тръгваме? А рулетките? — възразява почти възмутена Дороти.

— Бихме могли да хапнем нещо — предлага свенливо Бери, като бърше непресъхващата пот от челото си.

— Вие мислите все за хапване, драги… — промърморва кисело Сеймур.

Но понеже сме стигнали до някаква бирария и понеже Бери и Хигинс вече са се насочили към една свободна маса, Сеймур неохотно тръгва подире им. Келнерката с бяла дантелена шапчица, бяла престилка и бяло лице ни сервира за ордьовър една любезна усмивка:

— Какво ще обичате?

— Аз бих взела сандвичи — заявява тутакси импулсивната Дороти. — Датските сандвичи са прочути.

— Сандвичи? — сбърчва чело Сеймур. — Всичко това е пипано с ръце… вероятно не съвсем чисти…

— Вие виждате нещата все откъм грозната им страна — забелязва Дороти.

— Сиреч реалната — уточнява равнодушно Сеймур. — Ще вземе филията с цяла шепа, а после ще плесне шунката отгоре с другата ръка.

— Може би най-първо ще изтърве шунката на пода? — подсказва Грейс.

— Напълно е възможно — кима невъзмутимо Сеймур. — Аз лично ще взема бифтек.

— И него го пипат с ръце — предупреждава Дороти.

— Обаче преди да мине през огъня. А после става твърде горещ, за да бъде пипан.

— Е, та какво ще бъде? — напомня за присъствието си келнерката, която до този момент спокойно ни наблюдава, като човек, видял през живота си немалко идиоти.

Хигинс обобщава желанията на групата, като поръчва за Сеймур бифтек, а за останалите — бира и сандвичи. След което на масата настъпва неловко мълчание, както става подир всеки внезапно прекъснат спор. Едва когато донасят питието и Хигинс отпива едра глътка от своята запотена халба, той благоволява да наруши тишината:

— Всъщност това „Тиволи“ не е чак толкова лошо…

— Не виждам кое му е доброто — бърза да възрази Сеймур, като изплюва угарката си и посяга към своята халба. — Забелязал съм, че хората скучаят най-много тъкмо на местата за веселби. Но понеже това са места за веселби и понеже никой не ги е докарал тук насила, те дават вид, че ужасно се веселят.

— Може би го правят просто от възпитание, за да не развалят удоволствието на другите с отегчените си лица — промърморва Дороти.

— Ако имате предвид мене, аз наистина не съм достатъчно възпитан в лицемерието, скъпа моя — забелязва меко Сеймур.

— О, аз говоря изобщо…

Сеймур очевидно се готви да направи някаква бележка по повод „говоренето изобщо“, ала в тоя момент се появява келнерката с големия си поднос.

Закуската минава в почти пълно мълчание, ако не се смята една одобрителна бележка на Бери по повод сандвичите и две поръчки на Хигинс за още бира. Когато ставаме, Дороти, възстановила отново своята жизненост, заявява:

— А сега: към рулетките!

Сеймур понечва да възрази, но премълчава, очевидно решил, че е под достойнството му да оспорва някакъв женски каприз. И ние тръгваме към близкия игрален павилион, предвождани от Дороти, която днес е в разкошен пепелявосребрист костюм и би могла да бъде наричана дамата в сиво.

В павилиона липсва рулетка, затова пък ротативните машини са в изобилие. Две дузини играчи от двата пола тренират бицепсите си, като дърпат тежките ръчки, додето дисковете на апаратите се въртят с метален звън, за да застинат в съответна комбинация. Изобщо ротативките са главната причина за притегателната сила на тоя увеселителен парк, чието почти едничко увеселение е комарът. Това е наистина комар на дребно, особено що се отнася до печалбите, но за сметка на туй загубите, когато се повтарят често, са доста болезнени за гражданина от средна ръка, дошъл уж да си почине тук от работния ден.

Дамата в сиво и дамата в черно купуват по шепа никелови жетони от гишето на входа и се отправят към две свободни ротативки, докато ние, мъжете, оставаме на входа да пушим и да наблюдаваме отдалеч борбата между човека и машината. Дороти още отначало проявява комарджийска страст и толкова повече се вживява в играта, колкото повече губи. Жената ту рязко дърпа ръчката, ту съвсем деликатно включва механизма, като се старае да налучка секрета на апарата, чийто единствен секрет всъщност се свежда до това — да обира осемдесет процента от постъпленията. Грейс, напротив, съвсем безучастно пуска монетите си и също тъй безучастно натиска лоста, сякаш сама е придатък на машината.

— Вие няма ли да си опитате късмета? — поглежда ме Сеймур.

— Каква полза от опити на дребно — отвръщам.

— Точно така — потвърждава Бери, който отново е плувнал в пот. — Играта винаги трябва да се играе на едро…

— Играта? Каква игра? — вдига вежди Сеймур.

— Ами че… играта изобщо… Целият живот е една игра…

— Оригинална мисъл. Вие може би дори сте изучавали теорията на игрите на Борел и Нойман?

— Аз не се интересувам от математически теории, а от психологическите фактори — отвръща малко докачено Бери.

— Именно психологическите фактори! — потвърждава и Хигинс, внезапно изтръгнат от летаргията си. — Ние третираме социологията като психология на обществото…

— Оригинално, наистина оригинално — повтаря Сеймур.

— Помощ! — извиква в тоя миг Дороти. — Гледайте, същински потоп!

Дамата в сиво наистина е получила голямата печалба с премията и в металното коритце на машината се сипят с равен звън цял порой жетони. Купчината е тъй голяма, че жената действително се нуждае от помощ и аз услужливо й поднасям броя на „Таймс“, който и без друго нямам намерение да чета. Дороти с блеснало от възбуда лице събира жетоните и ги поставя в меродавния британски всекидневник. После, като притиска до гърдите си тежката импровизирана кесия, обявява:

— Сега ще идем да ги изгуляем!

— Пощадете ни от вашето великодушие — забелязва сухо Сеймур.

Сетне поглежда часовника си и напомня:

— Време е да вървим у Тейлърови.

— Но какво да правя с тия жетони? — пита сконфузена Дороти, като продължава да стиска непохватно с две ръце фунията с монетите.

— Хвърлете ги — предлага все тъй сухо Сеймур. — На мене като не ми трябва нещо, хвърлям го.