Господин Никой

Кралев отстъпва бавно, с лице към мене, като трие очите си и следи пистолета в ръката ми. Тоя човек винаги е бил недоверчив повече от необходимото. Както е обърнат към мене, от страх да не му стрелям без предупреждение, той прави една крачка в повече. Фаталната крачка. Чува се сподавен вик и шум на сриващи се камъни, а после втори вик, този път зад гърба ми.

— Той падна! — изкрещява Лида.

— Така ли? — промърморвам. — Аз пък не забелязах.

— Кой падна? — извиква отново жената, като се взира с пусти ужасени очи в морето, плискащо се с глух шум на сто метра под нас.

Тя още не може да дойде на себе си. Нищо. Шокът на падането ще ускори пробуждането. Хващам я за ръка и я помъквам към ситроена, мърморейки успокоително, че никой не е паднал и че дори някой да е паднал, той пак ще стане. Прощавам се посредством един бегъл поглед с таратайката си и забелязвам шишето газирана вода, търкалящо се на седалката. Отварям го, разклащам го хубаво и като затискам наполовина гърлото му, отправям струята вода в лицето на Лида. Тя опитва да се отърве от внезапния фонтан, но аз продължавам да я обливам с прочутата вителоаз, царица на водите за пиене, додето жената извиква с познатия ми свадлив тон:

— Стига сте ме плискали с тази вода!

— Кажете „моля“!

— Престанете, чувате ли!

— Добре — отстъпвам аз, понеже водата и така вече се е свършила. — Сега кротувайте, защото нямаме време за губене.

— Къде отиваме? — запитва Лида, като застава до строена.

— Това вие ще кажете — измърморвам аз.

Вниманието ми в тоя миг е погълнато от моята стара таратайка. Сядам за последен път пред кормилото, давам на заден, за да се дръпна от ситроена, после завивам на първа до пропастта, изключвам от скорост и слизам. Един малък тласък, и моят стар ветеран с нов шум на къртещи се камъни полита в бездната.

— Къде отиваме? — повтаря младата жена, когато сядаме в колата и се понасяме по обратния път.

— Проверихте ли каквото ви казах вчера?

— Какво да проверя? — Тя попипва с ръка челото си. — Чувствувам се като пияна… Още щом влезе, впръска нещо в лицето ми… Когато се опомних, видях го да прибира спринцовката. Одеве, когато спряхме, отново…

— Всичко това ще го вмъкнете в мемоарите си — прекъсвам я. — Проверихте ли за парахода?

— Ох, да… — Тя отново слага ръка на челото си. — Има наистина един наш параход… Тръгва днес към пет или шест.

Пет или шест не е все едно, обаче какво да се прави — товарните параходи не са като пътническите влакове. Поглеждам часовника. Два минава. До Марсилия има към 260 километра. Невъзможно е да стигнем по-рано от пет. Ако Франсоаз пусне кучетата, няма да стигнем и след пет.

В такива моменти най-разумно е да се съсредоточиш върху непосредствено предстоящото, а за мене непосредствено предстоящето е парчето блеснало в слънце шосе, над което трябва да прелетя в следващите секунди. Взирам се в лентата на пътя, лъкатушеща над крайбрежните скали, и се опитвам да почина в границите на възможното, сиреч да не мисля, но и да не затварям очи.

— Смятате ли, че ще успеем? — запитва жената до мене.

В момента не ми се занимава със смятане, затова премълчавам.

— Ако ме спасите от тоя кошмар, цял живот ще ви благославям — добавя тя след малко.

Тя си въобразява, горката, че всичко се върти около нейното спасение. Изобщо имам предчувствието, че няма да ме остави да си почина.

— Всъщност за какво поемате целия тоя риск? — не се отказва Лида от въпросите си.

— От хуманни чувства.

— А пък аз мислех, че сте сакат човек…

— Сакат ли?

— Именно. Мислех, че са ви ампутирали жлезите на чувствата, ако изобщо някога сте ги имали.

— Най-вероятно е никога да не съм ги имал — отвръщам аз, като се взирам в шосето пред себе си.

— Бях убедена, че сте студен човек… — продължава Лида. — Циничен и студен като влечуго…

— Мерси — кимам. — Стара истина: щом не угаждаш на чувствата на другия, значи, си студен.

— Вие се държахте ужасно с мене в Париж… Защо се държахте тъй ужасно?

— С възпитателна цел — отвръщам сухо. — За да накарам една малка глупачка да разбере някои неща.

— Ето, че пак ставате мил — забеляза тя, понеже не намира какво друго да каже.

Аз също нямам намерение да казвам нищо. Само натискам все по-силно газта, като се старая да не мисля и да се затворя за онова тягостно чувство на празнота, което отново ме обгръща. Взирам се в летящата лента на пътя и натискам машинално педала и ми се струва, че летя все така бог знае откога и кой знае накъде през огромното пусто пространство като захвърлен от някого камък.

Когато излизам от телефонната кабина, по лицето ми, изглежда, освен умората е изписано и нещо друго, защото Лида оставя кафето си на тезгяха и тръгва с мене, като ме улавя за ръка.

— Заминал ли е?

— Току-що.

Качваме се на колата и аз правя единственото, което би могло да се направи в тоя момент — потеглям към Старото пристанище. Ако не намеря в няколко минути изход и ако Франсоаз е вдигнала тревога, ще трябва да се освободя от стъкления си багаж и да търся скривалище.

Спирам ситроена до самия кей. В тихата черноземлена вода се полюшват лениво няколко моторници. Изборът ми пада върху блестяща четириместна ведет.

— Една хубава разходка? — запитва младият човек, който пуши, застанал на кея. — Двадесет франка на час.

Кимам. Собственикът на лодката я придръпва с въжето и ни помага да се качим. После отвързва лодката и се приготвя сам да влезе в нея.

— И вие ли? — вдигам вежди.

— Че как другояче? — учудва се на свой ред младежът.

— Ами така: разходка без трети. Иначе защо ще давам двадесет франка?

— Вие знаете ли колко струва тая ведет? — запитва самохвално и с укор собственикът.

— А вие знаете ли колко струва оня Ситроен? Ето, вземете ключовете.

Хвърлям му ключовете на колата и човекът машинално ги поема във въздуха. После помисля малко и маха с ръка:

— Добре, става. Надявам се, че поне знаете да карате?

— Не се безпокойте. Ще карам, без да чупя рекорди.

— Защото, имайте предвид, тя е бърза…

Той, изглежда, не си дава сметка, че аз тъкмо това съм имал предвид, като съм я наел. Запалвам мотора и подкарвам, като спазвам една разумна скорост, додето се движим в пристанището. После завивам зад вълнолома с малкия фар, минавам край мрачните кули на крепостите Сен Жан и Сен Никола и давам пълен газ. Леката ведет се понася стремително по тихата повърхност, вдигнала нагоре нос, сякаш се готви да полети над морето. Зад нас бавно се снишават масивите на сградите и скоро остават да стърчат само тъмните очертания на катедралата вдясно и там, високо на хълма вляво, извисеният силует на Нотър дам дьо ла Гард с изваянието на Мадоната.

Лида седи до мене, като наблюдава маневрите ми с нарастващо чувство за сигурност.

— Ето го парахода — казвам, като соча едно тъмно петно, бълващо дим в далечината.

Всъщност вниманието ми е насочено към обратната страна, откъдето всеки момент може да се покаже бързоходната лодка на крайбрежната полиция. Оттук нататък всичко е въпрос на шанс.

Половин час по-късно наближаваме парахода. Върху черната кърма вече ясно се чете белият надпис РОДИНА. Но макар че в момента тоя надпис звучи почти символично, аз продължавам да хвърлям бегли погледи назад. Там съвсем далеч се е появила една черна точка, движеща се с обезпокоителна скорост.

— Нас ли гонят? — запитва младата жена, уловила погледа ми.

— Сигурно. Но ние ще ги изпреварим.

— А вие как ще се върнете назад?

— Защо трябва да се връщам?

— Ами нали в България ще ви съдят?

— Ще видим — казвам. — Ще я уредим някак.

Параходът е вече съвсем близо. На палубата са натрупани хора, които следят маневрите ни.

— Дръжте така кормилото! — нареждам аз на Лида.

След което вдигам ръце и почвам да сигнализирам. Две минути по-късно параходът забавя ход. Поемам отново кормилото, за да се приближа до кораба.