Господин Никой

Единствената ми утеха при такива тежки случаи е, че и те са били предвидени — въпреки цялата им невероятност — и че все пак продължавам играта. Това не е особено голяма утеха, но по липса на друго…

Трябва поне да използувам обстоятелството, че за момента нямам зад гърба си опашки като Гарвана или Смока. Затварям багажника, качвам се в ягуара и потеглям към предградието Ножан. Намирам с питане местната пощенска станция, поръчвам бърз разговор с Марсилия и се свързвам с Лида, за да разбера спазва ли инструкциите и да й дам някои добавъчни напътствия. После отново се качвам на таратайката и се връщам в града, избягвайки улиците, където бих могъл да се сблъскам с неприятни познати. Стигам до гарата „Сен Лазар“ и гарирам в рю дьо Ром, изобилствуваща с радиопринадлежности също както рю дьо Паради — с порцелани.

Микрофончето, малкият усилвател и няколкото метра жица, която си набавям, биха накарали вероятно всеки колега да се усмихне подигравателно, но понякога се налага човек да действува с подръчни материали като прост любител. Заключвам пакетчето в кутията за ръкавици и наново подкарвам. Спирам на площад Сен Огюстен и влизам в едно кафене, за да изконсумирам всекидневния бифтек с пържени картофи. Следобеда въпреки двойното кафе ужасно ми се доспива и аз решавам, че мога да си позволя два часа сън, преди да минем нататък.

Когато гарирам пред къщи, установявам без особена изненада, че двама познати по лице емигранти вече очакват пристигането ми, инсталирани с вестници в ръка в един очукан опел рекорд. Те ме поглеждат само за справка и аз, несмущаван от никого, изкачвам вечните деветдесет и две стъпала.

Преди да се отпусна в леглото, проверявам за всеки случай дали апаратурата е на мястото си под газовата печка. Апаратурата си лежи там, дето съм я оставил. Но печката е премествана в мое отсъствие. Косъмчето, което съм използувал като белег, липсва.

Следващият подред. Следващият и този път не съм аз. Изпращаме Димов. Димов също ще почива недалеч от Хайне и Стендал. Това е за него една добра възможност да се запознае на оня свят с имената на някои автори, които приживе едва ли е чувал.

Версията на нашия домашен лекар с голямата глава и тъмните очила и този път е „сърдечен удар“. Тоя човек очевидно няма в джоба си други диагнози. Пробитото слепоочие е позатрупано с цветя и не личи. Изобщо излишно е да се вдига особен шум около семейните разпри. Но сред емигрантите отново е пръснат настойчивият слух, че и тая смърт е дело на комунистите.

Може би тъкмо затова, а може би и поради туй, че днес няма никакъв интересен мач, на гробището са се събрали над стотина души. Цветът на емиграцията е в пълния си комплект. Не липсвам и аз.

Искрено казано, покойният не фигурираше между моите приятели. Но това е без значение, защото аз изобщо нямам тук приятели. И после, аз съм дошъл не толкова за покойния, колкото за двама-трима от живите. Един от тях, в черен костюм, с благородна старческа осанка и агресивно изхвръкнала напред адамова ябълка, в тоя момент произнася надгробното слово. След като три дни по-рано е говорил за младата гвардия, той отдава днес нужната дан и на старата — на изпитаните борци, към които е принадлежал и покойният, останал верен до гроб на свещените национални идеали. Изобщо — думите не се пестят, понеже нищо не струват и понеже за някои хора няма по-приятно от това да слушат мелодията на собствения си глас, особено когато тя е тържествено траурна.

Самочувствието на Младенов през часовете на нашата раздяла очевидно още повече е нарасло. Той вири нагоре темето си с няколкото бели косъма в края на всяка фраза, сякаш пита „добре ли го казах?“, и често изнася напред костеливия си юмрук, като че се готви да светне някого в носа. Словото добави особен патетизъм в пасажа за тия, които няма да оставят свещеното дело недовършено, при което ораторът очевидно има предвид главно себе си.

Мери Ламур противно на очакванията ми не само не е в първата редица на опечалените, но дори е застанала най-отзад. Когато по някое време при едно бегло поглеждане жената забелязва присъствието ми, тя съвсем непредпазливо се приближава и ми прошепва:

— Трябва да ми помогнеш, Емиле. Попаднах в истински капан.

Озъртам се, но множеството пред нас е изцяло погълнато от надгробното слово, включително Гарвана и Смока, които следят оратора, зяпнали от учудване пред ловкостта му да говори много, без да каже нещо.

— Какъв капан? — питам също шепнешком.

— Твоят Младенов иска да му прехвърля цялото наследство. „Ако не, вика, ще те предам на полицията.“

— Не бой се. Докато получиш наследството, ще има поне два-три дни формалности.

— Два-три дни не са много.

— Достатъчни са. През това време аз ще укротя стареца.

— Сигурен ли си?

— Щом ти казвам.

— Умирам от страх. Ще ме предаде, без да му мигне окото.

— Не бой се. Плаши те само. И изобщо, точка по въпроса. Ако се боиш, довечера не се прибирай при Младенов. Върви другаде. Иди в хотел „Насиоиал“. Голям хотел, никой няма да те усети. По някое време и аз може да намина.

— Така ще направя. И ела непременно. Само на тебе разчитам.

Мери Ламур ме поглежда по начин съвсем неуместен за кътчето, дето се намираме, но аз я приканвам с очи да се върне на мястото си и тя се подчинява.

В скръбната тишина бодро прозвучава призивът „вечна да бъде паметта ти!“, подир което следва ритуалът на спускане тялото и най-сетне познатият тропот на буците пръст върху капака, един, общо взето, глух тропот, но значителна по-съдържателен от всякакви слова.

Множеството се запътва към изхода. Аз скромно чакам отстрани да се източат величията. Кралев и Младенов вървят заедно и разговарят. Когато наближават до мене, Кралев хвърля едно око насам, но като че не ме вижда, и казва нещо на Младенов. Онзи поглежда часовника си и кима. Логично е да се предположи, че си дават среща. Неизвестно е само къде и кога.

Всъщност независимо дали ще има среща или не, и независимо къде и кога ще бъде тя, моят план е предварително установен. Той е твърде прост, защото е съставен по правилото „ще правиш това, което единствено е възможно да правиш при дадените обстоятелства“.

Явяването ми на погребалната церемония цели между другото известен практически ефект: да покажа на някои хора, че нямам никакъв интерес да се крия повече и че пет пари не давам, ако продължават да ме следят. Когато потеглям с ягуара си към площад Клиши, установявам, че опелът на двамата непознати емигранти е изчезнал. Няма го и пежото на Гарвана. Аз обаче не бързам да се радвам на свободата си и наблюдавам в ретровизьора пейзажа зад гърба си, както и таксито пред мене, в което се е настанил Младенов. Постепенно в хаотичното движение на улицата отдире почва да ми се натрапва в очите един често повтарящ се елемент. Това е банална сива камионетка ситроен, подвеждаща с добродушния си делничен вид. Понякога тя изчезва сред наплива от коли или пропада зад някой завой, но после отново изплува, често пъти едва видима в далечината.

Може да се касае до съвпадение, обаче при дадените обстоятелства туй е слабо вероятно. Проверката на хотелите около Етоал сигурно вече е приключила. Единствената надежда на Кралев да се добере до Лида е да ме следва по петите. Докато тая надежда го крепи, следенето ще продължава, но ще продължава и животът ми. Защото, ако Кралев не разчиташе все още да го насоча на Лида, той сигурно вече би ме пречукал.

Доколкото може да се съди по следваната от таксито посока, Младенов се прибира в къщи. В момента за мене това е възможно най-добрият обрат на нещата, стига да мога някак си да се освободя от сивата камионетка.

Таксито наистина свива към рю дьо Прованс. Без да му обръщам повече внимание, аз продължавам пътя си, излизам на Осман и се насочвам към Етоал. Камионетката е подире ми, макар и твърде назад. Толкова продължително съвпадение на пътищата не може да бъде случайно. Докато съобразявам как да се отърва от камионетката, забелязвам един втори, често повтарящ се елемент, този път в пейзажа пред мене. Това е тъмносиният спортен меркури, който бе ми се мярнал още на Клиши. Значи, блокиран съм от двете страни, като спътникът ми отпред притежава една достатъчно мощна кола, за да мога да се изплъзна с някоя евтина лудория.