Господин Никой

Пускам радиото на станция Монте Карло достатъчно силно, за да се чува от този, който евентуално би подслушвал на вратата. Запалвам и всички налични лампи в студиото, за да се вижда добре илюминацията от онзи, който би наблюдавал от улицата, след което отварям безшумно вратичката на кухнята към черното стълбище, слизам на двора, прекачвам се през оградата, минавам в другия двор и през изхода на съседната сграда се озовавам на срещуположната улица.

Мадлената е само на десет минути път. Стигам площада, отбивам се в едно още отворено кафене и влизам в телефонната кабина. Набирам номера и миг по-късно чувам гласа на артистката, но вместо очакваната парола тя произнася едно глупаво „Ало, кой там?“

„Мери — питам. — Всичко в ред ли е?“

Вместо отговор прозвучава някакво непонятно междуметие.

„Мери — настоявам аз отново, като се опитвам да й внуша паролата. — Всичко в ред ли е? Да дойда ли утре?“

„Какво ще идваш утре — чува се най-сетне гласът на артистката. — Ела веднага! Случи се нещо ужасно!“

Закачам слушалката и съобразявам една минута. При други обстоятелства би следвало да оставя без последствие подобна съмнителна покана. Но като се има предвид колко е акълът на Мери…

Излизам бързо, проверявам бегло с поглед нощната улица и също тъй бързо свивам в първата пресечка. Наоколо няма жива душа, но видимостта не винаги съвпада с истинското положение. Влизам за всеки случай в една сграда, чийто заден вход ми е добре известен, но пак за всеки случай прониквам в дома на Димов по начина, по който съм се измъкнал от къщи, тоест през оградата на съседния двор.

При тихото ми почукване вратата тутакси се отваря и пред мен изпъква уплашеното лице на артистката, което тъкмо защото е уплашено, изведнаж ме успокоява.

— Какво се е случило? — питам, след като затварям вратата подире си.

— Димов е мъртъв…

— От четири хапчета?

— Не от хапчетата… От кристалния пепелник…

Тук Мери внезапно захлипва, не толкова от скръб, колкото от нерви, с почти сухи очи, които ме гледат отчаяно, но и с някаква далечна надежда.

— А кой го удари с пепелника? Ти ли?

Тя мълчи. Впрочем отговорът е ясен.

— Къде е?

Жената посочва с поглед вратата пред нас. Влизам, но вътре е тъмно. Тя е загасила вероятно с глупавата надежда, че мракът ще изтрие станалото и всичко ще отмине като нелепа фантазия.

— Къде е ключът?

— До вратата.

Напипвам ключа и щраквам. Димов е рухнал от едната страна на голямата полирана маса, символ на еснафско охолство. Навеждам се. Смъртта е причинена действително от тежкия кристален пепелник с остри ръбове, който се търкаля на килима близо до тялото. Един от ръбовете на пепелника е пробил дълбоко дясното слепоочие. В момента на хвърлянето на тежкия предмет Димов навярно е обърнал инстинктивно глава настрани, за да се спаси от удара, и тъкмо по този начин ударът е станал смъртоносен.

— Ела и ми разкажи всичко — казвам, като се изправям.

Жената продължава да стои навън, до самата врата, свела очи, сякаш се бои да не набара с погледа си тялото.

— Добре, да идем оттатък…

Мери пресича гостната-хол, все тъй навела поглед, и ме въвежда в една от съседните стаи. В стаята има голямо тоалетно огледало, а пред огледалото се въргаля булчинският воал, разкъсан и смачкан на топка. Разказът вече ми се струваше излишен, освен може би в някои подробности.

— Беше казал, че ще се върне късно… — започва с хлипане жената, така че едва разбирам думите й.

— Виж какво, Мери — прекъсвам я. — Разбери, че няма време за плачове. Минутите ни са броени. Ако искаш да те спася, успокой се и ми разкажи късо и точно всичко станало.

Мери поема дълбоко въздух и опитва да се успокои, като слага ръце на едрите си гърди.

— Беше казал, че ще се върне късно… и понеже скучаех, извадих булото и отново си го сложих…

— За какъв дявол си го сложи? — запитвам аз машинално.

— Ами просто така… Представях си как се венчавам, ама не в кметството и не с Младенов, а в някаква голяма църква, където има музика, и… Изобщо, представях си… Бях сама в къщи и не ме беше страх, че някой може да ме изненада, понеже щях да чуя още когато се отваря външната врата. И както стоях пред огледалото с булото на глава, изведнаж видях Димов… в огледалото… застанал зад мене. И изкрещях от страх.

Мери затваря очи и замълчава за миг.

— После почна скандалът, също както друг път, само че още по-ужасно от друг път. За Тони ли, вика, беше приготвила този тоалет или тепърва се киприш за някой друг? За никого не е, казвам, взех си го така, на шега… Аха, вика, на шега… А защо изкрещя, като ме видя в огледалото? И къде беше изчезнала рано-рано тази заран? Вече не можеш да дочакаш даже да съмне, толкова гориш от нетърпение да тръгнеш да миткаш! Ами че ти не можеш ли да разбереш ма, че това було не е направено за пачаври като тебе! И се хвърли върху ми, и смъкна воала и го накъса, и почна да ме нарича с най-мръсни имена. Престани, викам, с тия мръсотии. Не те ли е срам, възрастен човек си. А той: Мръсотия, а? А мръсотиите, дето ги дрънкаш е Тони, забрави ли ги? Или мислиш, че хабер си нямам? Искаш ли, вика да ти ги пусна, та да си ги припомниш? Трябва, вика, да те пратя и тебе при Тони, само че не ща да ти правя такова милосърдие. Ще те накарам да се мъчиш години наред. Можеш да кажеш на тоя, дето кроите нещо с него, че паричките ми няма да ги пипне. Още утре, вика, променям завещанието, а тебе, вика, ще те джиросам на някое макро при Халите, хем да си върна малко от похарченото, хем да те пратя да се продаваш на тротоара, защото твоят занаят, вика, е само да се продаваш. Още утре ще те пратя, вика, и всеки ден ще минавам да гледам как все повече заприличваш на пачавра, каквато си била винаги в душата си. Ще видиш ти тогава един възрастен човек, когато почнат да те изтезават хамалите и месарите. И още цял куп такива гадости ми крещеше, додето и аз не издържах и му ги надрънках всякакви, че е мръсник и човешка развалина и ме кара нощем да му играя гола, ама аз не съм от дърво и само с игри не мога да живея, а той е един изстискан лимон и даже не едно, а пет убийства да извърши, пак ще си остане това, което е… И тука той скочи и грабна стола и аз се уплаших, че ще ми разбие главата, и сигурно съм пипнала пепелника… и…

— И ти разби неговата глава — довършвам аз, понеже паузата става твърде тягостна. — Намери ми някакви ръкавици на Димов или по-добре гумени, ако имаш.

Мери вдига неразбиращи очи, сякаш още не може да дойде на себе си, после се спуска към съседното помещение да търси ръкавици.

— И някакъв парцал или голяма кърпа — извиквам подире й.

Тя донася след малко едни оранжеви ръкавици от тънък каучук, каквито жените употребяват за миене на съдове, и една зелена кърпа за глава. Отивам оттатък, навличам ръкавиците и правя бърз обиск на покойника. От намереното задържам само един малък виненочервен бележник. Бележникът на един убит е опасна вещ, тъй като е прекомерно отличителна, но този бележник съдържа такива данни и имена, че не мога да го оставя на произвола. После изваждам моя „скорпион“ и го заменям с автентичния, като прибирам моя в джоба си.

С намерения в джобчето на Димовата жилетка секретен ключ отварям кабинета и правя втори бърз обиск без особен резултат, защото много от това, което намирам, ми е вече познато.

После вземам от хола-гостна кристалния пепелник и се връщам в стаята с огледалото. Всъщност би трябвало може би просто да си отида и да оставя жената на съдбата й, но не мога да си наложа да го сторя.

— Тая заран, като се връщаше, видя ли те някой? — питам.

— Портиерът ме видя.

— Това не е много хубаво. А после излизала ли си?

— Никъде не съм излизала.

— А някой да е идвал при тебе или при Димов?

— Никой.

— Съседи, инкасатори — никой?

— Абсолютно никой.

— А да си се обаждала или някой да ти се е обаждал по телефона?

— Само ти.

— Добре — казвам. — В такъв случай запомни добре версията и ако те питат, все нея ще повтаряш: тази заран сте се венчали с Младенов. Това може да се установи. След туй си наминала тук да си вземеш някои дрехи и на обяд си отишла у Младенов и тоя ден повече не си излизала оттам. Ясно е, нали?