Господин Никой

— Що се отнася до действията ви, засега е само това. Все едно че нищо не е станало, че с никого не сте говорили, че нищо не сте научили.

— Колкото до това, можете да бъдете спокоен. Разбирам ги тия номера, в театъра съм играла.

Тя взема чантата си и поставя емблемата в едно малко отделение.

— И не оставяйте чантата си да се подмята насам-натам.

— Бъдете спокоен. Чантата ми е винаги с мене. А за какво ви е да сменяте този медалион?

— Има значение. После ще ви обясня.

— Гледайте само да не ме удуши. Хване ли го ревността, подлудява…

— Казах ви: не се безпокойте. Следвайте съветите ми и ще живеете до дълбока старост.

— Дай боже по-дълго да бъда млада…

— С вашата физика това не е трудно. Вие сте очарователна жена, Мери! Едра и закръглена, истинска жена!

— Наистина ли? — светва опечалената и отново се обляга, за да оголи бедрата си. — А тук всичко живо налита по скумриите…

— Окачалки за модно бельо — казвам аз презрително. — Извратена работа… А пропо, вие одеве сложихте незабравки на гроба на покойния…

— Аз съм чувствителна до глупост — признава Мери и още повече оголва едрите си бедра.

— Това ми напомня нещо. Не сте ли чували в разговорите между Димов и Кралев да става дума за незабравка?

— Те винаги ме разкарват, когато водят разговор. Във всеки случай не си въобразявайте, че тия двамата ще бъбрят за незабравки…

— Май че сте права — кимам аз и поглеждам часовника си. — Мисля, че трябва да тръгваме.

Мери очевидно е готова да остане още някое време, но не възразява.

— Вие също сте ми симпатичен — казва тя с предразполагаща усмивка, като се приближава до мене. — Дотегнало ми е да скучая с разни старци.

Към края на тази фраза огромният бюст на артистката вече се е притиснал до гръдния ми кош. Мери Ламур е един ценен човек, поне за момента. Затова възпирам инстинктивното си желание да я отблъсна и слагам приятелски ръка върху едрите й рамена. Тя обаче не разбира от голо приятелство и в следния миг пълните й устни се долепят до моите.

— Вие ме карате да губя съзнание — избъбрям, като я отстранявам леко. — За жалост времената са тревожни и всеки миг е скъп. Какво ще кажете за една среща утре заран към седем пак тук?

— Към седем? Че в седем аз още спя! Среща в седем часа! Само това не бях чувала.

— Обстоятелствата го изискват. Измъкнете се, без да ви усети Димов. Пак тук, разбрано, нали?

— Хубаво — въздъхва Мери. — Но да знаеш, момчето ми, че само за тебе го правя!

Тя е преминала ненадейно на „ти“ и това е още една причина, за да ускоря раздялата.

— Ще трябва да те оженим, бай Марине — казвам. — И то не по-късно от утре…

— Ти майтапи ли си устройваш с мене? — подскача старецът тъкмо защото знае, че не съм по майтапите. — Младенов не е маймуна!

Здрачава се. Ние седим на една скамейка на Пон дез-Ар. Близо до нас като илюстрация към названието на моста е застанал някакъв любител с клюнест нос и избеляла барета и въпреки вече оскъдната светлина пляска и размазва с нож бои върху платното си. Любителят има съвсем невинен вид, но аз все пак съм премерил мислено разстоянието от него до нас и не допускам, че може да ни чуе. От другата ни страна, вече значително по-далеч, двама младежи и две девойки, наведени над парапета, ни предлагат изгледа на тазовите си части. Младите хора наблюдават приближаващото пътническо параходче, обляно в електрическа светлина.

— Делото понякога изисква неочаквани жертви от всички ни. Още утре трябва да те оженим.

— А защо ти не се ожениш? — пита ядовито старецът.

— Виж, това е една възможност, по която не съм мислил. Ако ти категорично откажеш, ще се наложи аз да се жертвувам.

Тъй както сме седнали, мога добре да виждам моста по цялото му протежение. Нищо подозрително. От време на време край нас минават забързани хора и туристи с фотоапарати, зяпащи към Лувъра или към Института.

— Димов ще трябва да изчезне от Центъра — подхващам наново. — Иначе ще изчезнем ние с теб. Димов ще изчезне в най-близко време. Но заедно с него ще изчезнат и парите му.

— Как така?

— Ами така: той е приготвил завещание, с което оставя всичко на Мери Ламур. Така че парите му ще идат у Мери Ламур, а тя, както знаеш, слабо се интересува от нашето дело и от Центъра. Ние не можем да й позволим да пропилее едно такова огромно състояние с разни мошеници.

— Че как ще й попречим?

— Един от нас трябва да се ожени за нея и да прибере сумите на сигурно място. Отначало аз мислех ти да сториш това, но ако ти категорично отказваш…

— Чакай — спира се старецът. — Ако работата стои така и ако наистина се касае за делото, аз може би ще приема една подобна жертва. Младенов, както знаеш, никога не е щадял себе си, щом делото го е изисквало. Въпросът е дали Мери Ламур ще се съгласи.

— Това го остави на мене. Няма да се съгласи! Как така няма да се съгласи? Че за нея ще бъде чест и удоволствие да има Марин Младенов за съпруг.

— Колкото за удоволствието, там не знам — промърморва старецът. — Понеже сме свои хора, Емиле, Трябва да ти кажа, че за мене жените от доста време са загубили всякакъв интерес. Не знам дали ме разбираш.

— Това не е важно. Бракът ще има чисто символично значение. Освен по материалната част.

— А материалната част?

— Много просто: ще накараме Мери да изтегли сумите и да ти ги повери за доходни операции. Ти си човек с неопетнена репутация, а Мери няма хабер от тия работи, изобщо остави тоя въпрос изцяло на мене. До няколко дни парите ще бъдат прехвърлени на твое име.

— Хубаво, на теб ще разчитам. И още нещо: аз съм, както знаеш, човек с широки разбирания, но ако тая приятелка го удари съвсем през просото, това ще повреди на името ми, да не говорим за разноските. Така че трябва да поприказваш с нея и по тия неща. Няма да й се бъркам, но да спазва известно приличие…

— Не се безпокой. Мери съвсем не е такава, каквато някои искат да я изкарат. Има простаци, за които, щом една жена е била кабаретна артистка, значи, без друго е курва.

Здрачевината се сгъстява. Дърветата край кея стават сиви и неясни. Дългата фасада на Лувъра отсреща тъмнее като черна стена, а отвъд нея трепти в мътно сияние пропитото с електрически светлини небе. Художникът прибира боите си и се запилява нанякъде с мокрото си платно. Младежите са си отишли. Мостът е пуст и пред нас се простира тъмната повърхност на Сена чак до Карусел, избродиран със сребристите ореоли на лампите си.

— А какво става с операцията „Незабравка“? — питам аз небрежно.

— Каква незабравка?

— Значи, не си в течение. Сега ясно ли ти е докъде са я докарали ония двамата: не само прибират парите, но те държат настрана и от проектите на Центъра…

— Ами чакай бе, човек! Какви са тия незабравки?

— И това ще ти кажа, но след като сам го проуча. А сега да си гледаме най-близките задачи. Утре заран трябва да се видим точно в осем и половина пред кметството на Девети арондисман. Аз ще имам грижа за булката.

— Добре. Ами я ме заведи ти някъде да хапна, че ми призлява от глад.

— Лида няма ли да те чака? — питам с надежда да се отскубна.

— Тя тази вечер е с Кралев.

— Значи, потръгна работата…

— Нищо не е потръгнало. Но Кралев така е лапнал, че просто не я оставя.

— Съветвам те да не я тикаш в ръцете на Кралев. Не я прави нещастна.

— А бе нали ти казвам, че той сам напира? Полудял е просто! На теб разчитах аз, ако искаш да знаеш, но ти не ми оправда надеждите.

— Сега не ми е до тия работи, бай Марине. Центъра трябва да спасяваме.

Ставаме от скамейката и тръгваме към левия бряг.

— Тук някъде имаше български ресторант — напомня ми старецът. — Един шишкебап и един стар фасул ще ни свършат добра работа. Каквото и да правя, не мога да се пофренча. Така съм си възпитан, родното винаги ме влече.

— Родното ще го оставим за друг път — прекъсвам го. — Тия дни стой по-далеч от българските ресторанти.