Тютюн

— Дай там десетина оки да не реват децата.

— Имаш да ми даваш вече над пет хиляди.

— Ще ти ги върна, като продам тютюна. Завлякъл ли съм те досега?…

— Искам помощта.

Стоичко Данкин знаеше, че това беше само заплаха, ухили се и махна с ръка.

— Не давам полица.

— Тогава няма брашно.

— Е, аз пък ще продам тютюна на братя Фернандес — каза. Стоичко Данкин.

Но и Джони знаеше, че това също беше само заплаха. Стоичко Данкин никога нямаше да продаде тютюна си на братя Фернандес, нито на коя да е друга фирма, защото после нямаше кой да му дава брашно на вересия през зимата. Той беше единственият човек, на когото Джони, в името на бойното другарство от фронта, не се решаваше да отнеме имота чрез полица. Впрочем Стоичко Данкин притежаваше само една колиба и нива от три декара. От друга страна, Джони компенсираше великодушието си с произволно изчисляване на лихвата.

Той отключи вратичката между кръчмата и бакалницата. Двамата приятели влязоха в тясното помещение. Стоичко Данкин усети опияняващия дъх от недостъпни бакалски стоки. Тук имаше кашкавал, маслини и солен паламуд, който изпълни устата му със слюнка. Но това бяха все неща, които можеха да си позволяват само чорбаджиите на селото и Баташки, когато последният идваше да купува тютюн. Стоичко Данкин измъкна от пояса си една вехта, вмирисана на чубрица торба. Джони я напълни с брашно, претегли я на кантара и грижливо прибави в тефтера си стойността на брашното към пасива на длъжника. Върху сипаничавото лице на Стоичко Данкин се появи една щастлива усмивка.

— Шмекер!… — снизходително произнесе Джони, като отряза великодушно и едно парче кашкавал. — На, за децата!…

Давайки брашното, Джони почувства внезапно облекчение от страховете си. Ведрата усмивка на Стоичко Данкин му спомни годините от фронта. Тогава смъртта вилнееше около тях, англичаните засипваха позицията с ураган от снаряди, а после атакуваха в гъсти редици, но след сражението Джони заспиваше спокойно и не се боеше от нищо. Тогава той нямаше ни пари, ни голям имот, ни кръчма и бакалница, но на душата му беше леко и подобно на хилядите други войници, чакаше с копнеж деня, в който щеше да се върне отново в селото си, да види жена си и децата си. Ех, че хубави бяха тия години!… Джони не съзна, че това, което му липсваше сега, беше спокойствието.

Когато се върнаха в кръчмата, той напълни съвсем неочаквано две шишенца и тикна едното пред приятеля си.

— На, къркай, дяволе!… — рече той.

— Наздраве!… Да са живи децата ти — отвърна Стоичко Данкин и грапавото му лице се набръчка като увехнала ряпа от усмивката му.

Двамата приятели се чукнаха и с бавни глътки изпиха ракията. Джони отново напълни шишенцата. Спомените от миналото нахлуваха в съзнанието му, ставаха все по-ярки и сладостни. Той си спомни ония дни, когато след демобилизацията се връщаха със Стоичко Данкин към родното село. Двамата говореха възбудено и жизнерадостно, а слънцето грееше по изгорялото поле и всяка измината крачка ги приближаваше към жените и децата им. Страшната война и лишенията не бяха разстроили нервите им. Наистина Джони бе заболял от ревматизъм, а Стоичко — от малария, но родният въздух щеше да ги възстанови, както слънцето и сокът на земята изправят повалените фиданки. Войната беше отминала за тях като лятна буря.

Докато Джони плуваше в спомените за отлетелия си душевен мир, силната ракия се разливаше по жилите на Стоичко Данкин, като изпълваше цялото му същество с отмора и блаженство. Сега Стоичко беше забравил напълно и умрелия кон, и клетвите на жена си, и хленченето на децата си в тъмната и студена колиба. Той беше забравил също и кърпените си потури, и ниските цени на тютюна, и безмилостното шкарто, и веригите на дълга за газта и брашното, с които го беше оковал най-добрият му приятел Джони. Сега той беше щастлив, защото имаше десетина оки брашно за децата си и пиеше ракия. И всред това щастие той съзна изведнъж, че ако имаше и един кон, с който да прекарва дърва в града, не би желал нищо повече. Дали Джони след продажбата на тютюна нямаше да се съгласи да не прибере както винаги цялата сума за себе си, а да отсрочи плащането на половината от борча за после? В такъв случай Стоичко можеше да си купи кон!… Това беше внезапна и парлива мисъл, която завладя съзнанието му изведнъж.

— Джоне!… — каза той небрежно, вземайки, уж без да съзнава, една цигара от кутията на приятеля си. — А тютюнът как е?… Какво се говори за покупките?

Думата „покупки“ накара Джони да излезе изведнъж от сладостния свят на спомените си. Бледото му лице се изпъна и удължи, а очите му пламнаха алчно. Мракът отново беше нахлул в душата му.

— Добре, че ме сети!… Слушай!… Покупките почват на Божич!

— Как на Божич?… — изумено попита Стоичко Данкин.

— Ей така, на Божич… — повтори Джони. — Що от това?… Чорбаджиите са решили да почнат на десети, но нашият ще ги изиграе и ще пипне пак най-хубавия тютюн. Добре намислено, а?… Слушай сега, дяволе!… На тебе тая година с Баташки ще дадеме добра цена, ама на всички ще разправяш, че си продал тютюна си с тридесет лева по-долу та да почнем с евтино кайме… Разбра ли?… Ще има и за кон.

Стоичко Данкин покорно кимна с глава. Той получаваше заповед да лъже редовно, всяка година. Но сега се смути. Дори възможността да купи кон не го зарадва толкова, колкото очакваше. В съзнанието му се пробуди усещане, че Джони искаше нещо нередно. Това беше смътен, морален рефлекс, който у Стоичко Данкин взе формата на религиозен страх.

— Джоне!… — рече той. — Да лъжа хората навръх Божич… Аман, грешно е, братко…

— Голтак!… — презрително изруга кръчмарят. — Улав си се родил и улав ще си останеш… Слушай, да не изтървеш езика си?… После няма да видиш ни грам брашно.

Макс, Стефан и Фитилчето излязоха от кръчмата, загърнаха се в палтата си и тръгнаха надолу по течението на реката към края на селото. Върху ясното небе светеше луна. Не духаше вятър, но мразът беше силен и затрудняваше дишането. Схлупените къщурки се гушеха в снега, скован от студ. Над селото висеше меланхолична, ледена тишина. Само тук-там упорито лаеха кучета или скърцаха тъжно веригите на кладенец. На запад все още светеше червеникаво сияние, върху което се очертаваше камбанарията на черквата и голите замръзнали силуети на тополите около нея. Тримата вървяха един зад друг и газеха дълбокия синкав сняг. Когато стигнаха до площада пред общината, Макс внезапно зави надясно и поведе другарите си към недовършеното училище. Тухлените му, неизмазани и лишени от покрив стени стърчаха печално в снега и сякаш оплакваха мършавия бюджет на общината.

— Къде оставихте двуколката? — попита Фитилчето.

— У Динко — отвьрна Макс.

— Хм!…

— Какво?

— Динко ме съмнява малко — процеди Фитилчето.

— Защо те съмнява? — ядосано избухна Стефан.

Подобно на Макс, и той беше забелязал дългото бавене на Фитилчето след излизането му от кръчмата. Без да помисли нещо определено, това го беше раздразнило, а глупавият намек за Динко превърна раздразнението му в гняв.

Фитилчето не отговори.

— Защо те съмнява? — повторно полита Стефан.

— Тъй!… Все в общината кисне.

— Кисне, но събира сведения и върши работа… А ти дори за акцията против шкартото нищо не си направил.

— По-тихо!… — предупреди Макс. — Приказките после.

Тримата влязоха в малък селски двор, ограден с плет. В дъното му светеше прозорче на ниска къщурка. Срещу нея имаше обор, а до него — стряха. От затвореното с решетка прозорче на обора лъхаше топла и влажна миризма на тор. Под стряхата се намираха малка копа сено, дърва за горене и една разпрегната двуколка.

Стефан нагази в снега, отиде при прозорчето и без да сваля ръкавицата си, чукна три пъти върху него. Вратата се отвори и на прага й се показа едрата фигура на Динко. Той носеше тъмнокафява фланелка, кожухче без ръкави и панталони от селски шаяк. Лицето му беше обраснало с гъста руса брада, небръсната от няколко дни. Той отвърна хладно на поздрава на Фитилчето, после влезе мълчаливо в обора и изведе от там един хубав, загладен кон.