Тютюн

Докато капитанът мислеше неспокойно за възпаленото око на кобилата си, в залата се вмъкна кучето на сина на народния представител. Влизането му не предизвика негодувание, а само весело оживление. То обиколи бързо залата, душейки танцуващите, след това намери господаря си и се сгуши покорно в краката му.

— Ето петия кавалер на компанията!… — рече дъщерята на адвоката, като погали кучето. — Предполагам, че само той не е загубил ума си по вашата Лила.

— Ти започваш да губиш от хумора си — забеляза директорът, като я погледна сериозно.

— Затова пък печеля в мъдрост — отвърна тя.

— Потрябвала ти е мъдрост!… — каза директорът. — Дай да се чукнем!…

Но дъщерята на адвоката не се чукна с директора, а се обърна към инспектора.

— Инспекторе, и вие ли харесвате Лила? — презрително попита тя.

— Не! — решително отговори инспекторът.

— Мазник! — безобидно, но точно определи някой.

— Аз съм по свежото, но не и първобитното — заяви инспекторът.

— Тогава елате да танцуваме! — предложи дъщерята на адвоката. — Свирят нашето танго.

Инспекторът се изправи веднага. Настроението му изведнъж се подобри. Той съзна, че дъщерята на адвоката го покани, за да ядоса сина на народния представител или офицерите, но въпреки това сърцето му плувна в сироп от щастие.

Двамата се прилепиха и понесоха в тангото.

Дъщерята на адвоката направи лека гримаса.

Всред благоуханието на парфюм и тютюнев дим чипото й носле усети в дрехите на инспектора тънка, едва доловима миризма на карбол — миризмата на участъка и подземието, в което изтезаваха Варвара.

След блокадата в работническия квартал настъпи уплаха. Безработицата и гладът се превърнаха временно във второстепенни грижи. Мъжете се поздравяваха мрачно, жените престанаха да се карат за дреболии, игрите на децата затихнаха. Върху лицата на всички се четеше думата „провал“, която означаваше арести, разпити, побоища, разстройство на цялата партийна организация, на всичко, създадено досега. Пускаха се различни слухове: едни разправяха, че някаква жена била застреляна през блокадата при опита й да прегази реката; други, напротив, твърдяха, че е успяла да избяга. И само малцина научиха по партийна линия най-лошото: че тази жена, уловена жива, беше подложена на зверско изтезаване в полицията.

Денем и нощем из тесните улички на работническия квартал сновяха патрули от конна полиция — стражари с каски и гумени, лъснати от дъжда пелерини. Безработните мъже се събираха често на малки групи по пресечките на улиците. Между тях и патрулите, които кръстосваха квартала, избухваха спречквания.

— Ей, кучи синове!… — викаха полицаите. — Вие пак се събрахте!

— Какво? Забранено ли е да разговаряме? — питаха работниците.

— Пръскайте се или ще ви подкараме към участъка.

— Подкарайте ни, ако не ви е срам!… — възразяваше дребен, старичък денкчия с пожълтяло лице.

Стражарите вдигаха заплашително бичове и се спускаха с конете си към групата.

— Какво дрънкаш бе, философ?…

Групата се разпръскваше, но бавно, сякаш по собствено желание. Стражарите заплашваха грубо, но не удряха никого. Някаква незнайна сила ги караше да гледат работата си в отсъствие на началството през пръсти. Те бяха момчета, които постъпваха на полицейска служба, идейки от гладни, планински села, където по мършавите нивички над сипеите зрееше само ръж и елда.

На общината хрумна идеята да разшири през кишавия сезон водопроводната мрежа. В квартала дойдоха непознати работници, които почнаха да копаят канал, псуваха полицията и мазно се опитваха да завържат разговор. Тютюноработниците им обърнаха гръб с презрение. Те познаха веднага, че това са провокатори. Копачите си отидоха, каналът остана недовършен и никакви техници не дойдоха да поправят чешмата.

Ала уплахата и бездействието, които настъпиха в работническия квартал през първите дни след блокадата, бяха само привидни. Веднага изпъкнаха дълбоките резерви на партията, нанесоха се контраудари, определиха се лицата, които щяха да заместят в случай на арестуване досегашните отговорници. Агитацията срещу властта се засили, и то от хора, за които никой досега не бе подозирал, че са комунисти. Всички активисти получиха заповед от инспектора да се разписват сутрин и вечер в околийското управление. Едновременно с това полицията правеше нощни проверки по домовете им. Инспекторът искаше да улови гузните. Но активистите не се поддадоха на паника. Никой от тях не избяга, не премина в нелегалност, защото това щеше да насочи инспектора към верни следи.

Докато активистите се разписваха редовно и кротко в участъка, по други места се случиха събития, които накараха околийския управител да излезе от кожата си. Някой подпали сеното, което полицейският ескадрон бе купил на търг от един богат селянин в околността. Загубата остана за сметка на продавача, тъй като сеното не беше още превозено и прието в града. Но акцията направи силно впечатление. По стените на къщи и учреждения се появиха дръзки комунистически лозунги, които се заличаваха трудно, понеже бяха написани с блажна боя или с драскане на дебел пирон върху мазилката. Една сутрин гимназията осъмна с червено знаме на покрива. Неуловими ремсисти подхвърляха в дворовете на гражданите позиви.

— Къде натискате, къде се пука!… — злобничко подмяташе кметът на околийския управител.

В града пристигна с автомобил областният управител. Той бе пълен, важен и надут човек, който изслушваше докладите на подчинените си, като пазеше загадъчно мълчание и така успяваше да всее в душите им необходимата за дисциплината паника. След като похапна и отпочина добре в дома на първия адвокат в града, той свика конференция от административни лица. Полицейският инспектор със свойствената му хитрина и навик да бяга от отговорности успя да си измие ръцете, като хвърли вината за нервното напрежение в околията върху блокадата на работническия квартал, заповядана от околийския управител.

— Аз бях против тази блокада — заяви той. — Не трябваше заради улавянето на един незначителен комунистически функционер да се възбуждат и дразнят осем хиляди работници, които през зимата са особено чувствителни… В борбата срещу комунистите трябва да се проявява повече такт.

Околийският управител — сприхав запасен майор, който трепереше за мястото си — го прекъсна злобно:

— Какво наричате вие такт?… Бездействието и танцуването в клуба ли?

— Не! — хладно отговори инспекторът. — Такт е, когато действията ни са обмислени и отговарят на целта… А колкото за танцуването в клуба — инспекторът се усмихна небрежно и снизходително, — то не е по-осъдително от всекидневното отбиване в пивница „Булаир“.

— Искам обяснения! — кипна сприхавият о.з. майор.

— Ще ги получите на друго място — отговори областният управител.

И продължи загадъчно да мълчи.

Резултатът от това мълчание беше едно дълго писмо-циркуляр, което се получи след два дни в града и в което областният управител даваше наставления как да се пази общественият ред. То бе написано във високопарен, държавнически стил, като програмната реч на новия министър-председател, и съдържаше скрити закани срещу работниците.

Околийският управител се успокои за мястото си и вечер отново почна да се заседява в пивница „Булаир“, а полицейският инспектор си направи цивилен костюм, с който продължи да ходи на танците във военния клуб.

Лила очакваше денонощно да бъде арестувана. Тя беше обмислила вече поведението си: пълно отричане на всяка партийна дейност и връзки с когото и да било. Зад нея стояха градският комитет, ремсът, цялата система от партийни ядки в квартала и тютюневите складове. Провалът трябваше да се спре, макар и с цената на неописуеми изтезания, на пълно отричане от себе си.

През тези тежки дни тя прекарваше по-голямата част от времето си в къщи. Излизаше само да се разпише в участъка и до читалището за книги. Четеше от сутрин до вечер при прозорчето, докато сивата светлина на кишавия зимен ден се превърнеше в мрак, а носле запалваше лампата и почваше да плете. Стъпките на случайни минувачи я стряскаха. Всеки нощен шум я събуждаше. Първите тръпки от страха, че идеха арестуват, се превръщаха бързо в хладно спокойствие, в мрачно вълнение и самоувереност, от която се раждаше надеждата за живот. Ала от тази надежда, която я връщаше към обикновеното състояние, бликаше отново страхът. Всеки ден, всеки час, всеки миг волята на Варвара можеше да се пречупи, а съпротивата й да се превърне от героизъм в предателство.