Тютюн

— Разсъждаваш ограничено — възрази Макс. Погледите им се срещнаха. Стефан видя отново в очите на събеседника си предишната усмивка, смесена с добродушно лукавство. Но играта ставаше отегчителна и Стефан се намръщи. Това причини видимо удоволствие на денкчията.

— Може би съм детектив? — усмихна се Макс.

— Ясно, че не си. Но да престанем с разузнаването, ако обичаш.

— Мисля, че престанахме — каза Макс.

— Тогава бъди по-искрен.

— А ти искрен ли си?

— Извинявай, но почвам да те мисля за глупав.

— Нищо — търпеливо отвърна денкчията.

— Разбрах те веднага. Ти си анархист, който се преструва на социалдемократ, но това не пречи да се съгласим по известни въпроси, нали?

Макс се разсмя и широко разтворената му уста показа подвига на антисемитите — челюстите с избичи зъби.

— А какво ще кажеш за себе си? — попита той. Сивосините му очи станаха изведнъж сериозни.

— Това, което предполагам, че знаеш вече — отвърна Стефан. — Симпатизирам на комунистическата партия. Моята дейност почва от гимназията. Разпространявах нелегална литература, завеждах кръжоци, после откриха това и ме изключиха. Изключването впрочем се дължи на баща ми. Той е учител по латински… Побъркан… мухлясал човек.

— Зная — рече евреинът.

— Значи, си се интересувал за мене?

— Защо не?

— Анархист ли си? — пак попита Стефан.

— Не. Продължавай.

— Можеш да ми изиграеш неприятен номер, ако си тесногръд фанатик, но ще трябва да продължа. Предполагам поне, че не си агент на фирмата или полицай. Миналата неделя, когато те срещнах при Ловния дом, забелязах, че държеше немска книга. Е добре, рекох си един човек, който знае немски и разговаря така, не’ би се унижил да постъпи на служба в полицията.

— И това е възможно — произнесе Макс. — Има интелигентни работници, заблудени от фашистите.

— Казах, опитвам се да говоря, макар че това може да ми струва скъпо. Като ме изключиха, почнах агитация между работниците и на Първи май миналата година направих конференция в планината. Когато се върнах, арестуваха целия първомайски комитет. После заведоха съдебен процес и стоях в затвора…

Гласът на Стефан се беше повишил развълнувано.

— Това е дребна работа — небрежно произнесе Макс.

Стефан се усмихна подигравателно. Денкчията му се стори малко самомнителен.

— Да, съвсем дребна работа — сухо продължи Макс. — По това време без никакъв съд в София застреляха трима другари.

Стефан трепна. Дишането му стана изведнъж по-бързо и по-дълбоко. Загадката, която го измъчваше от няколко дни, се беше разрешила. Макс свали каскета си и червената му коса, мокра от пот, лъсна на слънцето като перука от медни жички. Двамата се отбиха от алеята и навлязоха в боровата гора, газейки тъмнокафявата иглолистна настилка.

— Защо ми се обаждаш едва сега? — попита Стефан.

— Защото трябваше първо да проуча някои неща. Да седнем тука.

Двамата се изтегнаха върху килима от сухи борови листа. На Стефан се стори, че погледът, говорът и движенията на Макс бяха придобили изведнъж някаква острота, на която трябваше да се подчини. Но късното обаждане на Макс го раздразни.

— Значи, се усъмни в мене? — произнесе той горчиво. — И градският комитет ти е възложил да ме следиш?… Или се уплаши да не те издам?

Денкчията го потупа приятелски по рамото:

— Не бързай, момче!… Не съм се уплашил от нищо тук се касае за съдбата на хиляди работници, а ти имаш само опита от гимназията. Колкото за съмнението ми то всъщност е предпазливост. Аз наистина имам право да обмислям твоята нравствена издръжливост след успехите на брат ти в „Никотиана“.

— Добре — каза Стефан. — Обмисляй!

— Ние никак не се съмняваме в твоята искреност сега. Но брат ти е намерил най-после разковничето на успеха. От стажант става направо помощник на главния експерт. Чудесно, нали?… И ако всичко се дължи, както разправят, на известната госпожица Спиридонова, могат да се очакват по-нататъшни успехи от този род. Брат ти може да глътне цялата „Никотиана“… Но това значи блестящо поприще и за тебе.

— Ти мислиш… — почервенял от гняв, възрази Стефан.

— В момента не мисля нищо — спокойно го прекъсна денкчията. — Или, по-точно, допускам само едно на хиляда, едно на десет хиляди… Да, допускам само една нищожна вероятност да ни измениш. Но когато колелото на борбата се завърти, когато хиляди стачници ще разчитат на нас и животът на десетки другари ще виси на косъм, ние трябва да вземем пред вид тази вероятност. Ние сме мозъкът, който ръководи, и затова трябва да предвиждаме всичко. Разбираш ли ме?

— Да — глухо произнесе Стефан.

Настъпи мълчание. В гората се чуваше само повяването на вятъра, който шумолеше между боровите клони, и далечните жизнерадостни гласове от градината.

— Какво мислите да правите? — попита той след малко.

Макс забави отговора си.

— Решихме да не ти възлагаме нищо — каза той.

— Но и вие не ме познавате… Аз не издадох нищо дори когато агентът почна да ме удря с пистолета си по главата.

Гласът на Стефан потрепера от негодувание и в тъмните му очи се запали мрачен пламък.

— Ние знаем, че сега ти си отличен другар — каза Макс след малко. — Решението беше просто да ти дадем една година отпуск. Това не трябва да те оскърбява. Можеш да използуваш времето в работа над себе си и да размислиш върху бъдещето. Ние не сме секта от фанатици, а организация на свободни хора, които поемат жертвите доброволно. Тия жертви са тежки. Ти знаеш с какво е изпълнено попрището на един партиен деятел… Нелегален кучешки живот, зверски изтезания и Куршум… Да, куршумът е цяло щастие, ако разполагаш с него, преди да те заловят, или когато палачът милостиво го изпрати най-сетне в главата ти. Около тебе животът ще кипи, а ти ще се промъкваш в него като тъжна, бледа сянка. Ще видиш как хората се любят, образуват семейства, раждат деца, а твоят живот ще мъждее като пламък на забравено кандило. Понякога ще изпитваш самотност, ужасна, разкъсваща нервите самотност… Тогава у тебе ще се появи желание да имаш съпруга и деца, да ги целуваш и галиш, да се радваш на благата, които културата е създала, но ще бъде късно… Настръхналите и безумни господари на този свят ще те преследват навсякъде. Да, братко, това е ужасно… Аз съм го виждал у много другари.

Макс замълча. Слабото въздушно течение, което идеше от планината, подухна пак и боровете зашумоляха тихо. От градината долетяха звуците на военната музика, която свиреше „Травиата“. След малко денкчията продължи:

— Тази година ще ти даде възможност да провериш силите си… Ако искаш, тръгни след брат си. Там те чака спокойствие и разкош. Ние не създаваме насила герои. Ние не сме банда от съзаклятници, която отмъщава на бившите си членове. Зад нас стоят правата на всички потиснати, сърцата на милиони бедни в света. Но ако устоиш на изкушението, ти ще бъдеш завинаги наш. Тогава няма да страдаш от кучешки живот, от страха пред палачите и от страшната самотност на мъж без семейство… Тогава целият свят ще бъде твоето отечество, а партията — семейството ти.

— Но не е ли прекалено да ме държите под карантина цяла година? — внезапно го прекъсна Стефан. — Ако аз не тръгна подир Борис сега, няма да го направя никога… Ако вие сега нямате доверие в мене, няма да го имате никога.

— Чакай, момче!… — В гласа на Макс прозвуча предишната строгост. — Не се касае само до недоверие, а и до опитност… Тютюноработниците са преди всичко жени и момичета. Погледни как се карат и си скубят косите всеки ден! Това са най-окаяните, най-безбожно експлоатираните работници у нас. Голяма част от тях все още не съзнава силата си, не вярва в нищо… Това е, разбира се, чудесно за господарите. Ето тази озлобена, отчаяна, тъмна, кипяща и неосъзната маса от мъже и жени партията трябва да организира и подготви за голямата стачка. Но това е много трудна работа… Затова трябва да се проучат условията, да се установят методите, да се пипа внимателно. А това още не е по силите ти. Ти си още млад. Ти би могъл най-малко да ръководиш агитацията в някой отделен тютюнев склад, така че ако направиш грешка, да не се разстрои общият план за стачката в града.