Осъдени души

Тогава изведнъж чу трясък и палатката потъна в мрак. Нададе вик и хукна към изхода, усещайки в бедрото си тъп удар от нещо меко, сякаш мъртвецът я бе ритнал с крака си. Като излезе вън, веднага дойде на себе си и почна да се смее. Стига глупости!… Влезе отново в палатката и гневно драсна клечка кибрит. „Нервите ми са разстроени“ — каза тя почти гласно. Гасейки цигарата си, бе съборила с лакът електрическото фенерче от масата и като тичаше навън, бе закачила с бедрото си крака на умрелия. Най-добре беше да излезе от палатката. Колко идиотски упорствуваше да стои при Мюрие тъкмо когато последният нямаше нужда от нея. „Ще се прибера — реши тя твърдо, — ще легна най-после“ — но всъщност съзнаваше, че трудно ще заспи, че изобщо нямаше да заспи, а само искаше да избяга от мъртвеца.

И тя избяга.

Като влезе в палатката си, почувствува облекчение. От спокойния сън и здравото дишане на Кармен се излъчваше някаква особена жизненост, която проникна и у нея. Докато Фани се събличаше, девойката отвори очи, почна да мига, заслепена от силната светлина на фенерчето.

— Ставате ли, сеньора? — попита тя, като дръпна бързо завивката си и се изправи.

— Не! Лягам си… Няма нужда да ставаш.

— Как е дон Сантияго?

— Дон Сантияго умря.

— Santisirna! — прошепна с ужас испанката.

Тя скочи от леглото и почна да се облича бързо.

— Защо ставаш? — нервно попита Фани.

— Искам да видя дон Сантияго — кротко произнесе девойката. — Ще отида в параклиса да прочета няколко молитви за душата му.

— Няма нужда да отиваш още… Трупът му не е облечен. Ще се уплашиш.

— Аз не се боя от мъртвите, сеньора.

„Зная — помисли Фани. — Вие, испанците, веднага щом се родите, почвате да мислите за мъртвите и за оня свят.“

— Да, но в палатката е тъмно и неприятно. Никой още не знае, че дон Сантияго е умрял. Аз случайно влязох в палатката му и видях, че е умрял.

— Как?… — произнесе Кармен забъркана. — И нима сега мъртвецът е сам?

— Та що от това?

— Господи!… А навярно не сте запалили и свещ!… Ние никога не оставяме мъртвите така, защото после душите им не намират покой.

„И трябва да бягаме от тях“ — горчиво помисли Фани.

— Права си… Но къде можем да намерим свещ?

— Аз имам в сандъчето си — отговори девойката.

„Ето че пак няма да мога да легна“ — помисли Фани, но досадата й се задуши от инстинктивното желание да последва девойката. Докато Кармен търсеше в сандъчето си свещта, Фани се облече отново. След това и двете отидоха в палатката на Мюрие. Най-напред те облякоха мъртвеца, после го поставиха на гръб, изпънаха краката му и кръстосаха ръцете му върху гърдите. Кармен запали свещта и почна да шепне молитви. А Фани пак почувствува, че у девойката имаше първобитна и жизнена сила, която я правеше твърда като скала. „Виждаш ли! — прошепна й гласът, който чуваше преди малко. — Тя е суеверна, тя вярва в задгробния живот и връщането на душите, но не се бои от себе си, защото върви с потока на милиони същества, които са свързани и солидарни помежду си, защото не е дошла тук да търси наслади, а да спести малко пари за семейството си… О, съвсем не е религията, която я успокоява! Нейният бог и нейните молитви са само израз на нравствения мир в душата й, от който тя черпи своето спокойствие и своята жизнена сила. Ти си образована и умна, не вярваш в безсмъртието на душата, но все пак се боиш… Боиш се от липсата на този нравствен мир, боиш се от себе си, от егоизма си, който се противопоставя на логиката на живота, който те откъсва от могъщия поток на солидарността на всички човешки същества. Може би така си се родила, може би егоизмът ти се дължи на тая откъснатост, но важното е, че няма нравствена връзка между тебе и света… Затова си самотна, затова се боиш.“ „Не се боя“ — каза Фани с болезнена упоритост, докато гледаше завистливо спокойното лице на Кармен и младите й устни, които шепнеха молитви. „Не, боиш се! — повтори гласът. — боиш се страшно от себе си, от самотата и смъртта. Спомни си, че миналата година в Довил опасно злоупотребяваше с морфин и оттогава се страхуваш постоянно да не се отдадеш на този порок. Спомни си, че преди малко избяга от палатката на Мюрие, защото се боеше от трупа му, от смъртта… Да, ти се боиш от всичко, защото съзнаваш, че личността ти се е откъснала от смисъла на живота и на човешката общност, превърнала се е в безсмислица, която не е нищо друго освен дрипа, освен зло…“

Кармен свърши молитвите и седна почтително до краката на мъртвеца. Пламъкът на свещта огряваше с подвижни блясъци мургавия овал на лицето й. И като всички испански лица то излъчваше някаква примирена и сериозна загриженост, някакво поразително спокойствие пред смъртта.

— Ще останеш ли тук до сутринта? — попита Фани.

— Да, сеньора.

— Тогава аз ще отида да си легна… Аз не съм спала цяла нощ — натърти тя, като искаше да оправдае постъпката си.

— Да, вие трябва да си легнете — каза испанката.

И тя хвърли малко изненадан поглед към господарката си, която можеше да спи през нощта, в която дон Сантияго бе умрял. „Глупачка — раздразнено помисли Фани. — Ти можеш да останеш, защото си спала досега. А аз не мога… Аз съм капнала и още малко ще пукна.“ Но веднага почувствува, че всъшност пак искаше да избяга, защото трупът продължаваше да я разстройва, да я измъчва и плаши.

Тя се прибра в палатката си и легна, но не можа да заспи. Тогава взе няколко хапчета приспивателно и след половин час потъна в тежък наркотичен сън.

Събуди се, обляна в пот. Стори й се странно, че в палатката бе все още тъмно и отвън не се чуваше никакъв шум. Нима още не бе съмнало? Запали фенерчето и погледна часовника си. Стрелката показваше пет часа. Навярно часовникът й бе спрял. Но часовникът й работеше и тогава изведнъж я осени потискащата мисъл, че бе спала непрекъснато цял ден и сега бе следващата нощ. Каква дивотия наистина! … Спомни си, че бе взела тройна доза приспивателно.

— Кармен!… — извика тя високо.

Не последва отговор. Насочи светлината към леглото на девойката и видя, че то бе празно. Стана и се облече. Трябваше да види какво е положението в лагера. Навярно бяха погребали вече Мюрие и сега се чудеха къде ли е брат Доминго. Изведнъж тя чу продължителен тътнеж от артилерийска стрелба, но сега вече съвсем близко, тъй близко, щото металическите дреболии по масата почнаха да резонират.

— Кармен! — извика тя по-високо и сама забеляза, че в гласа й прозвучаха нотки на истерична уплаха.

„Викам като луда — помисли тя, после отново чу канонадата. — Червените трябва да са наблизо, но паспортът е в джоба ми.“

— Ида, сеньора! … — обади се неочаквано гласът на испанката.

Фани чу стъпките й и след малко девойката се показа зад платнището на входа.

— Къде си?

— В палатката на дон Сантияго.

— Погребаха ли го?

— Не още, сеньора… Отец Рикардо настояваше да го погребем вчера, но аз го помолих да отложим за днес, тъй като помислих, че и вие ще искате да присъствувате на погребението. Бедният дон Сантияго!… Разтревожихме се много и за вас. Брат Гонзало забеляза по стъклото, че сте взели, преди да легнете, приспивателно. Уплашихме се да не сте сбъркали дозата, но отец Рикардо позна, че въпреки дълбокия сън сърцето ви бие нормално, и това ни успокои. А случиха се и други страшни неща, сеньора…

— Влез вътре!

— Ей сега! … Ще помоля брат Гонзало да постои при мъртвеца.

— Влез вътре! … — истерично кресна Фани. — Никой няма да открадне мъртвеца…

Девойката се подчини и влезе в палатката, като гледаше Фани с широко разтворени от уплаха очи.

— Не ме гледай така! — меко каза Фани, като я погали по бузата. — Кряскам, защото съм нервна… Какво се е случило?

— Сеньора… — почна девойката, но гласът й се загуби. След това преглътна и продължи пак: — Сеньора. Отец Херонимо се обеси…

— Отец Херонимо ли?… — произнесе тя с леден шепот, като извърна лицето си към Кармен. След това помисли без вълнение: „Да, това е много дори за испански нерви.“ — Кога го намериха обесен? — попита тя и почна да оправя косата си.