Осъдени души

— Какво искате? … — попита тя злобно. — Приличате на тореро, който позира пред репортьори. Може би се оскърбихте от разговора ни за вашия татко Лойола?

Но той не обърна внимание на думите й, а продължаваше да гледа Оливарес със същата смразяваща и втренчена неподвижност. И тогава тя видя как професорът по схоластика внезапно почна да трепери; лицето му се разкриви, краката му се подгъваха. Загубил всякаква способност за съпротива пред магическия поглед, който го сковаваше, Оливарес падна на колене, след това се наведе напред и като улови расото на шефа си, почна да целува полите му, хълцайки задавено:

— Братко… отче Рикардо… сбърках… сбърка грешната овца… прости ми, спаси ме, братко! …

„Ще полудея“ — помисли Фани. Извън себе си от гняв към слабостта на Оливарес, тя улови нещастника за яката и с всичка сила почна да го дърпа нагоре, като се мъчеше да го изправи:

— Станете, дявол да ви вземе! … Станете! … За какво го молите?… Вие наистина сте овца…

Но Оливарес я отблъсна грубо, после обхвана с две ръце краката на шефа си и почна да целува обувките му, като продължаваше да хълца. Това бе противен и жалък плач на същество без воля, което искаше да спаси спокойствието и библиотеката си, и което сега нямаше никакво достойнство и гордост. Не унижаваше ли с този плач още по-жестоко ордена, не оскърбяваше ли още по-дълбоко Ередиа?

Тя загуби всякакво съчувствие към Оливарес и почна да се смее тихо, злобно, отмъстително, ала спря изведнъж, защото демонските очи на Ередиа се бяха устремили към нея. „Този идиот иска да хипнотизира и мене — помисли тя неволно, — но светият татко не ще му помогне.“ Тя издържа на погледа му докрай и попита ухилено:

— Защо не опитате argumenturn bacculinum#1? Може би ще се поправи.

— Излезте, сеньора!… — мрачно заповяда Ередиа.

— Няма да изляза! — заяви Фани дръзко. — Искам да погледам това неповторимо зрелище… И тъй, какво ще го правите? Аз мисля, двадесет тояги биха могли да го върнат отново към светата вяра.

Ередиа отново премести погледа си върху Оливарес, който продължаваше да се гърчи в краката му. Фани забеляза, че сега в тоя поглед имаше не толкова гняв, колкото разочарование и някаква безкрайна самотна тъга. Може би той преживяваше едно от найтежките сътресения в живота си, може би падението на Оливарес за него бе тъй мъчително, както би бил неуспехът на роялисткия бунт в Пеня Ронда. Ако сърцето и разумът на зрелия Оливарес бяха изменили на ордена, какво можеше да се очаква от по-младите войници на Христа? И тъкмо когато на Фани се стори, че върху лицето му преминаваше сянка на колебание и слабост, той отстъпи крачка назад и като протегна ръката си в пространството, извика диво:

Аргументът на тоягата.

— Вън от лагера, Оливарес! … Вън от ордена, подлецо! … Вън от църквата, нещастнико!… Ти си слаб и подъл, и страхлив, защото нямаш бог! …

И гласът му повтори със страшна сила още веднъж:

— Защото нямаш бог!…

— Не кряскайте толкова! — хладно каза Фани. — Ще изплашите болните.

Като че ударен с пръчка, Оливарес се изправи бързо и със странно спокойствие изтърси пръстта, която бе полепнала по расото му.

— Отче…братко… — отчаяно се обърна той още веднъж към Ередиа.

— Върви! … — с бесен глас го сгълча фанатикът.

И дон Херонимо Оливарес, ученият коментатор на Суарес и на свети Тома Аквински, бивш йезуит, бивш войник от Дружината на Христа, бивш професор по схоластика в Гранадския университет, излезе от палатката, като остави тъжна пустота зад себе си. Няколко секунди след него излезе и Ередиа. Безшумна като призрак, Фани го последва. Необятна тишина висеше над умиращия лагер и степта. Дори стоновете на болните бяха замлъкнали. Но труповете на мъртъвците продължаваха да гният и въздухът на топлата лятна нощ бе напоен с вонята на света, който се разлагаше и загиваше.

Ередиа влезе в палатката си. Вътре над леглото му под мъждеещата светлина на едно кандило лъщеше сребърно разпятие. Фани видя как монахът коленичи пред разпятието и устните му зашепнаха безкрайни молитви.

„Трябва да си легна най-после — мислеше тя, като се връщаше към палатката си. — Трябва да заспя… Ще взема двойна доза приспивателно.“ Ала веднага й дойде на ум, че преди това трябваше да види как е Мюрие. Навярно Ередиа бе излязъл от палатката му, без да остави някого при него. Възмущението й срещу йезуита се засили, когато забеляза, че от палатката на Мюрие не прозираше никаква светлина. Ередиа просто го бе зарязал в тъмнината. Когато стигна пред входа, тя повдигна платнището и се ослуша: Мюрие спеше спокойно. Въпреки това реши да събуди Кармен и да остави девойката при него. Но веднага се сети, че сърдечната слабост у болните от петнист тиф може да настъпи бързо и неочаквано. Докато Кармен извикаше Ередиа или нея, можеше да стане късно. „Ще остана“ — реши тя тогава — „и в случай на нужда ще му направя инжекцията сама.“ Мисълта, че Мюрие, който бе дошъл тук заради нея, можеше да умре, я изпълни пак с предишната омраза към Ередиа. Тя се върна отново към палатката на Мюрие, като търсеше кибрит в джоба си, за да запали лампата.

— Сеньора!… — прошепна един глас в тъмнината.

Зад съседната палатка, в която спеше Робинзон, изникна високата фигура на брат Доминго. Той придържаше един велосипед, върху багажника на който бе закрепен малък вързоп. След това остави предпазливо велосипеда на земята и отиде при нея.

— И вие ли не спите? — попита тя с досада. — Нали бяхте наказан! … Изглежда, че всички скитаме из лагера като сомнамбули!

— Не! … — каза той загадъчно. — Сега не сме сомнамбули. Сега всички съзнаваме много добре какво вършим.

— Нима вършим нещо? … Откъде идвате?

— Не идвам, а отивам.

— Къде сте били досега?

— Зад платнището на трапезарията. Тя го погледна строго:

— С Ередиа, нали?

— Не! Ередиа беше от другата страна. Аз подслушвах за себе си.

— Изглежда, че държите само на отрицателните традиции в ордена.

— За последен път!… — оправда се той весело. — Но представлението беше много интересно… Възхитен съм от вашата начетеност! Необходимо е само да се запознаете по-основно с класиците на марксизма.

— Много бързо почвате да агитирате!

— Хиляди извинения!… Уважавам честните хегелианци. Но каква сбирщина от хамлетовци представляваме тука! Всеки открива по някаква трагична истина и не знае как да постъпи… Само Ередиа беше винаги наясно?

Фани се разсмя нервно.

— По-тихо! …

— Какво сте решили да правите?

— Отивам да се бия за републиката.

— Ще помогнете ли с това на Испания? Лицето на Доминго стана сериозно.

— Да, сеньора! — каза той твърдо.

— Значи… и вие изменяте на Ередиа!… — произнесе тя неволно, като изпита глупавото усещане, че в тоя момент съчувствува на Ередиа.

— Други ще му останат верни! — саркастично забеляза Доминго.

— Кой?

— Вие, разбира се.

— Та аз го мразя!…

— Въображение на влюбена жена.

— Говорите глупости… Останете заради болните!

— Болните ще измрат от глад въпреки парите, които обещахте… По-добре е да работим за спасението на здравите!

— Слушайте, братко…

— Не ме наричайте братко.

— Тогава слушай, идиот! … Докато с това расо стигнеш до фронта, партизанските отреди на комунистите ще те очистят, преди да им обясниш, че си станал марксист.

— Тъкмо затова идвам при вас… Накарайте Робинзон да ми даде един от костюмите си.

— Добре! … Ще го направя — произнесе тя със странно съжаление, че Доминго си отиваше.

И тръгна да събуди Робинзон.

Когато в здрача на зората монахът яхна колелото и напусна завинаги лагера, Фани дълго гледа след него, докато фигурата му се превърна в точка и най-сетне изчезна в белезникавата лента на шосето. Не искаше ли да го задържи заради Ередиа? Глупости! … Ередиа не съществуваше вече за нея!

Сиянието на зората почна да руменее. От северозапад долиташе далечният тънтеж на ураганна артилерийска стрелба. Съвсем равнодушно тя си спомни думите на брат Гонзало за офанзивата на червените между Тордесиляс и Медина дел Кампо. Понеже шосето от Медина дел Кампо минаваше през Пеня Ронда, ако офанзивата успееше, червените много бързо можеха да стигнат тук. Та що от това? … Тогава Фани просто щеше да им покаже своя британски паспорт, пред който те бяха задължени да кимнат учтиво с глава, както кимваха митничарите в Ирун. Същият ефект щеше да има без съмнение и паспортът на Мюрие. Но най-разумното бе да тръгнат още утре сутринта, за да избягнат всякакъв допир с червените. Всичко й беше дотегнало тука, всичко… Ала когато тръгна към лагера, тя се сепна изведнъж и потрепера — Мюрие беше болен. Мюрие не можеше да пътува.