Страница 45 из 70
И може би ако той не бе монах и ако религията не му забраняваше да признава страстите си, които трябваше да бъдат невъзможни, недопустими у него, той щеше да излезе от мълчанието си, да й каже с думи всичко това. Но докато Фани четеше в очите му, виждаше ясно как аскетичното безумие на волята му, го завладява отново. Още веднъж той се отричаше от любовта си и от себе си, за да отдаде по-пълно живота си на ордена, на католическата черква, на тоя жесток бог, в когото вярваше. В себеотрицанието му имаше някакво мухлясало нравствено величие, което Фани съзнаваше, но не можеше да възприеме, защото бе отблъскващо, защото в него имаше нещо жестоко и мрачно, което го обезценяваше напълно, което караше живота да увяхва и убиваше всяка радост от него. Ала каквото и да бе това безумие, то подкрепяше Ередиа. Кризата, която преживяваше, докато разговаряше с Фани, бе удвоила силите му. Лицето му се успокои и проясни. Очите му пак гледаха фанатично, готови да изгорят с огъня си всекиго, който би дръзнал да се изпречи на пътя му към бога.
— На кой бог служите? … — избухна тя внезапно, оскърбена от омразата на погледа му. — Къде се намира тоя бог? В тревата, в насекомите, в петнистия тиф или в черквата на Пеня Ронда? Или може би в сърцето и разума ви! … Та нима вие имате сърце? Не! … Вашият бог не съществува! Вашият бог е студена, безчувствена, гибелна фикция на разума, която ви владее, защото нямате сърце, защото тази фикция е убила всичко човешко у вас…
И тя даде воля на истерията си, обсипа го с упреци, хулеше бога, черквата, религията… Той се опитваше да я успокои, но тя го прекъсваше яростно и почваше да го оскърбява и да кряска отново. А когато най-сетне той не можа да издържи и излезе от палатката, тя се успокои изведнъж. След това се загледа след него в изгорялата степ, в жарта на синьото небе и почувствува пустота и отчаяние.
Републиканските и бунтовническите генерали прегрупирваха войските си, оформяваха стратегията си.
По шосето за Медина дел Кампо се проточваха дълги колони от моторизирана артилерия. Пристигаха танкови батальони, чиито войници носеха испански униформи, но говореха италиански или немски. По синьото небе минаваха бързо като стрели изтребители и плавно летящи бомбардировачи. Републиканците почнаха да чувствуват липса на модерно оръжие, но затова пък червените работнически полкове се биеха по-планомерно и образуваха клещи около въстаналата област, командувана от дон Бартоломео. Много благородници се записаха в армията, други прехвърлиха границата. Доня Инес също се опита да прехвърли границата, но се уплаши от нападенията на червените гериляски#1 отреди, които действуваха из Пиренеите, и реши да остане в имението си, пазено от цяла рота наварски стрелци. Мюрие се насити скоро на зрелите й прелести и почна да флиртува с две благородни сеньорити, които от набожно усърдие направиха опит да работят в лагера на тифозните. Те бяха решили да станат дори монахини, понеже годениците им паднаха за господ и за краля още в първите сражения. Но миризмата на болните и лилаво-синкавите трупове ги докараха до ужас още първия ден. Заместиха ги прости девойки от народа, които бяха свикнали да гледат смъртта и страданието по-твърдо.
А епидемията се разпростираше, обхващаше все нови и нови селища, ставаше все по-смъртоносна и по-жестока. Селските кюрета твърдяха, че това е бич божи, изпратен за червените, но на простия народ не бе ясно защо тогава от болестта умираха и самите кюрета. Според пресмятанията на брат Доминго (той обикаляше селата, без да се бои от комунистите) в околията на Пеня Ронда имаше не по-малко от хиляда и петстотин болни, които лежаха неприбрани в тъмни хижи всред дрипи, мръсота и въшки. А в лагера имаше само двеста легла. Болните пристигаха в каруци, натоварени на коне, носени на ръце от роднините си или просто вървяха сами, водени от брат Доминго, и се сгромолясваха от изтощение, щом пристигнеха до лагера. Понеже леглата не стигаха, отец Ередиа заповяда да поставят нещастниците върху слама, покрита с платнища. Когато и палатките се оказаха недостатъчни, йезуитите оградиха една част от поляната с дъски и хвърляха вътре новопристигналите болни под адския пек на слънцето, докато направят по-удобни навеси със сянка. Между болните имаше деца, бременни жени, старци и млади мъже, повалени от болестта по пътя за казармата. Едни бълнуваха и крещяха за някаква неясна правда, други призоваваха Христос, Богородица и светиите, трети понасяха болестта мълчаливо и умираха със стиснати зъби. В черните им, пронизващи испански очи гореше безмълвна мъка, някакво ужасно, трогателно примирение пред смъртта, сякаш всичко, което ставаше, бе неизбежно и естествено от незапомнени времена като войните, сушата и глада в тая страна. А над лагера, над кошарата, натъпкана с човешки добитък, грееше тропическо слънце, висеше кошмарен оловносин зной и смрад на мръсни тела, на пот, на дрипи, на мизерия … Положението се усложни, когато дон Бартоломео в пристъп на санитарна предвидливост за войските си реквизира трите машини в които се изпарваха дрехите. С голям труд отец Ередиа го убеди да върне поне една от машините. Болните прииждаха и положението ставаше все по-лошо. Много продукти и медикаменти от първа необходимост поскъпнаха или изчезнаха съвършенно от пазара, изпокрити от набожни привърженици на дон Луис де Ковадонга, който всред роялисткото опиянение запази най-хладнокръвен търговски разсъдък.
Запасите от храна и сапун, с които разполагаше болницата намаляваха бързо. Нямаше вече никакви изгледи да се получава редовна държавна субсидия от института по опитна медицина и потдръжката, която даваше ордена. Бъркотията бе всеобща. Не можеха да се привеждат никакви суми. За да не гладуват болните Фани почна да дава от наличните суми, с които разполагаше. Най-лошото бе че самите продукти се изчерпаха постепенно от областта, дон Бартоломео, който се интересуваше само от военната страна на въпросите реквизираше всичко за армията си, а безсъвестни търговци продаваха месото и зехтина на баснословни цени. За чиновниците и бедното население почнаха мрачни месеци на глад. Персоналът на болницата прояви първите признаци на деморализиране. Двама от шофьорите, от благочестив предлог, че отиват да се бият за господ и краля, напуснаха лагера и избягаха при червените в Билбао. За да стегне дисциплината, отец Ередиа, събра низшия персонал и призова върху изменниците божия гняв и вечните мъки на ада. Смъртността между болните се повиши до такава степен, щото понякога не успяваха да заравят мъртвите и зловонието на труповете отравяше въздуха. Наличието на младите иезуити помагаше за милосърдните грижи, както и за телата им приживе. Гонзало бе натоварен да опява мъртвите само в делнични дни и да води най-точни списъци кой кога е умрял и кога трябва да се отслужи панихида. Тия всекидневни опела и панахиди отнемаха на Гонзало твърде много ценно време, което би могъл да посвети с по-голяма полза на живите. Той се бе особено възгордял от отговорната функция, която му възложиха — да бъде посредник между живота и вечността. Когато отиваше на опело, кроткият израз на смиреност и нищожество върху лицето му изчезваше винаги въпреки старанието да го запази. Той минаваше през лагера с възвишено мълчание, с бавните тържествени стъпки на кардинал и подрънкваше кадилницата си по същия суетен начин, по който някой сержант от цивилната гвардия в Севиля подрънква сабята си, когато отива на бой с бикове. Тия погребални церемонии се извършваха в една долчинка на степта близо до лагера в късните часове на деня, когато слънцето залязваше. Обикновено нареждаха мъртъвците в дълга редица, над която се виеха гъсти рояци от златистосини и зелени мухи, а след опелото ги хвърляха без ковчези в общата яма. Докато слънцето потъваше в червената мъгла над запад и степта се заливаше от кървавата светлина, брат Гонзало пееше латински молитви и размахваше кадилницата си, гледайки живите заплашително. Това бяха единствените часове, в които той поради екстаза си не се страхуваше от въшките и заразата.