Осъдени души

— Е… — прошепна той. — Насити ли се на Испания?

Изнемощяла от ужас, Фани остана да лежи в палатката си, а Ередиа и Мюрие отидоха да оперират и превързват ранените. Всички анархисти бяха избити. Изгорелият умря призори, но и Наварският взвод даде жертви, които не оправдаха подвига му. Тя почна да разсъждава. Очите и още бяха изпълнени с ужаса на хекатомбата, която видя преди малко. Мъчеше се да открие някакъв смисъл в станалото, нещо, което би могло поне да донесе след революцията да донесе подобрение на тая нещастна и вечно размирна страна. Всички изводи, до които стигаше, бяха абсурдни. Роялистите и фалангистите искаха да съборят републиката. Защо? Кой можеше да отстрани нещастието от Испания? Кралят, аристократите, фалангистите, иезуитите? Но всъщност те искаха да върнат мракобесието и фанатизмът. Те щяха да предизвикат нова още по-страшна революция! … Колко забъркано, колко неразбираемо бе всичко! Ала тя продължаваше да мисли, да разсъждава упорито, защото всичко, което бе преживяла през тази нощ, бе неописуемо и страшно, защото само диваците и животните приемаха ужаса и страданието, без да мислят, без да се питат откъде иде. И докато изток руменееше, докато зората на кървавия ден изгряваше и от Пеня Ронда долиташе ехото на гърмежите на започващата гражданска война — навярно и там се биеха, — Фани разбра най-после причината за всичко, разбра истината, която бе съвсем проста и която нито ученият археолог на Мериме, нито Дюма, нито Гутие, нито Мокле, нито всички дипломати и други зяпльовци и блудкави певци на романтика, и писатели с добър стил, които обикаляха Испания като панаир, не виждаха или виждаха, но криеха съзнателно. А тая истина беше, че в основата на всички кървави испански революции лежаха конфликтът на самия живот, безумието, с което егоизмът и човешката алчност разделяха хората на сити и гладни, на малцинство, което имаше в излишък всичко, и на мнозинство, което нямаше нищо. Че в Испания ситите бяха по-сити, а гладните по-гладни от другаде и че най-сетне в революциите гладните налитаха толкова по-яростно, колкото бяха по-гладни, а ситите ги подтискаха толкова по-жестоко, колкото по-ясно виждаха, че щяха да загубят богатствата си под напора на народа им. Да, това бе истината! … А всичко останало, което Фани видя тази нощ, върху което умираха романтиците, запльовците и писателите и което наричаха загадката на испанския характер — начинът по който загинаха анархистите, наварците и поручик Розабланка през тази нощ, се дължеше на отчаяната решителност от двете страни, на горещата кръв и слънцето, но не бе първопричината на изстъпленията. Първопричината бе гладът, защото ситите не обичаха да развалят спокойствието си освен, когато са заплашени или искат да си върнат привилегиите. Но къде бе мястото на Ередиа в това започващо клане? Не стоеше ли на страната на ситите със своята луда мечта за католическа империя, с фанатизма и подмолните действия на ордена си? Не съзнаваше ли заблудата си? Или бе лицемер? Но и в двата случая Фани почувствува, че нещо се бе отчупило от любовта и, нещо бе изчезнало от мистичния образ на Ередиа, нещо хвърляше сянка върху личността му. Не бе ли един мрачен призрак на миналото, който щеше да изгори в пламъците на гражданската война? И тя почувствува изведнъж, че във всичко, което стана тази нощ, имаше някакъв смисъл, че животът се развиваше по неумолими закони, че от разрухата и смъртта на старото, болката и страданието се раждаше един нов свят.

На другия ден тя се събуди късно, защото призори бе взела едно от сънотворните хапчета на брат Гонзало. Главата й тежеше, клепачите й бяха подпухнали! Влезе Кармен и донесе закуската. Фани изпи кафето без да се докосне до сухарите, след това накара девойката да вдигне платнището пред входа. Пред очите й блесна пак неизменно синьото испанско небе с огнено слънце, което грееше безмилостно.

— Беше ужасна нощ, сеньора… — произнесе Кармен.

— Да, ужасна! … — потвърди Фани машинално Луминалът все още я държеше замаяна. — Не те ли е страх да стоиш повече тук?

— Не, не ме е страх, сеньора — отговори девойката В гласа й прозвуча нещо от гласовете, които се чуваха през нощта — една особена и мрачна решителност, която отсега нататък Фани щеше да чува от всички испански гласове.

— Кармен! … — произнесе Фани след малко. Това е за тебе!

Тя й подаде няколко едри банкноти — сума, достатъчна за една модестиля12 и за един работник да образуват семейно огнище в предградията на Билбао. Девойката я погледна забъркано.

— Вземи! … Тия пари ще ти потрябват, когато се омъжиш.

— Аз няма да се омъжвам, сеньора — внезапно заключи испанката.

— Как така?

— Сега е много трудно да се реши и да се омъжи едно момиче, сеньора.

— Защо?

— Защото времената станаха лоши.

— Не стигат парите ли?

— Не. Когато има работа, надниците на мъжете са достатъчни.

— Тогава какво?… Не те ли е искал някой? Кармен се усмихна горчиво:

— Имаше един младеж от Чамартии, които ме искаше … Работеше в тъкачните фабрики. Всички мислеха, че ще се съберем. И аз го обичах, но отказах…

— Защо?

— Защото беше анархист.

— Та що от това?

— О, сеньора… аз не можах, да се реша, Веднъж той каза…

Кармен замълча, сякаш това, което искаше да каже внезапно я изпълни с тъга, срам и негодувание.

— Какво ти каза?

— Разказваше ми често за идеите си…

Съвсем чудни. понякога страшни… Веднъж ми каза — гласът и бе сподавен и дъзмутен — че ако се оженим и аз та тръгна подир друг мъж… и дори да имам деца от този мъж, той нямало да ме убие… защото… такива били разбиранията им.

— О, той е казал твърде много за тебе — съчувствено произнесе Фани. — Очевидно, той се е шегувал!… Какво стана после?

— Оттогава не сме се виждали, сеньора.

— Сега не знаеш ли къде е?

— Мисля, че работи в тъкачниците на Бехар… или Бьлбао. Не зная.

— Как се казва?

— Хиасинто.

Добре. Вземи тия пари. Ще ти потрябват, когато се омъжиш за Хиасинто.

Но вместо радост при споменаването на това име от очите на девойката почнаха да се търкалят сълзи.

— Сеньора… може би и той е убит тази нощ като куче… и преди да умре, не е искал да целуне разпятието …

„О! … — помисли Фани. — Ти го жалиш повече за това, че не е целунал разпятието.“ И тя щеше да се разсмее, но изведнъж си спомни как загинаха анархистите през тази страшна нощ и как пееха за свободата, преди да изгорят живи. А може би и Хиасинто лежеше сега върху паважа на някоя улица в Билбао или захвърлен в трап.

Фани мушна насила парите в ръцете на девойката, Кармен не умееше да прави излияния, да обсипва с благодарности. Тя бе мълчалива и сдържана. Тя само наведе очи признателно и постави парите в пазвата си, в една кесия от платно, която носеше окачена на връв и в която слагаше всеки месец заплатата на своя честен мравешки труд.

Тя излезе от палатката и тръгна да търси Мюрие. Като минаваше през лагера, забеляза, че в някои от палатките, които снощи бяха пълни с болни, сега нямаше никого. Само агонизиращите, у които липсваше сила да се движат, и ония, които брат Доминго бе изловил и нахвърлял вътре, лежаха по леглата си и продължаваха да бълнуват.

Тя намери Мюрие при Оливарес и Ередиа. Тримата обсъждаха какво да направят, за да върнат избягалите болни. Докато очите на монасите пламтяха от треската пред новите събития, Мюрие изглеждаше кисел и заядлив. Фани тръгна към тях. Ередиа стисна ръката й:

— Благодаря ви, мисис Хорн!… Вие спасихте живота ми. Вие сте храбра жена.

Той каза само това. Нима можеше да почувствува и добави нещо друго? … Сега той бе опиянен от успеха на съзаклятието, от победата на роялистите. Сега гой мислеше за дон Луис де Ковадонга, за възстановяването на монархията, за могъществото на ордена си и католическата империя, за господ… Да, господ, господ над всичко! … Но Фани знаеше вече, че в краката на тоя ненаситен и жесток католически господ тази сутрин по цяла Испания се търкаляха хиляди трупове и безводната земя попиваше жадно потопи от гореща човешка кръв.

12

Момиче от народа.