Осъдени души

— Но това е удивително!… Каква начетеност!

— Ние сме скромни служители на бога.

— Също и на хората — вметна Фани. — Навсякъде слушам за социалната дейност на вашия орден.

— Службата на бога се постига чрез дейност и милосърдие към хората.

— Видях това и в лицето на отец Ередиа. Тук ли живее той?

— Не, сеньора! … Той е сега в Мадрид.

— Навярно… лекува в кварталите на бедните?

— Върши и това! … Но сега работи предимно върху една нова ваксина срещу петнистия тиф. Тази болест е социален бич в нашата страна. Освен това преподава гимнастика и хигиена в „Колехио де Ареналес“.

— „Колехио де Ареналес“?…

— Това е средно училище и политехника, издържани от нашия орден.

— Мисля, че съм виждала този колеж.

— Сигурно!… На улица „Алберто Агилера“, между „Сан Бернардо“ и „Аргулес“.

— Ах! … Спомням си!

На Фани не й трябваше повече!… Почувствува луда радост, но в същия миг млъкна уплашено. Без никакъв предупредителен шум, сякаш се бе просмукал през стените на стаята и чул целия разговор, по килима се хлъзгаше един нов призрак, по-ужасен от възрастния, който поне стоеше неподвижно, едно същество, сякаш излязло от гроба си, дребно, слабо, с жълто като пергамент лице, с фосфорни очи. Костеливите му ръце стискаха един разкошно подвързан молитвеник. Призракът се поклони леко и подаде мъртвешката си ръка. Фани потрепера неволно, когато я докосна. И тотава тя чу гласа му:

— Отец Сандовал!…

— Навярно прекъснах заниманията ви, отче! — извини се тя почтително.

— Ние свършихме молитвите си. А приемането на външни посетители спада към задължението да служим на хората. Драго ми е да ви видя, сеньора Хорн!… — добави той, докато фосфорните му очи изследваха с хладна проницателност личността на Фани. — Няма да забравим в молитвите си подкрепата, която дадохте на истината в съда.

— Истината трябва да подкрепяме при всички възможни обстоятелства — каза Фани със същия смирено тържествен тон. — Аз правя една малка екскурзия, отче, и минавайки през Толедо, си спомних за писмото ви… Осмелих се да ви посетя.

— Поласкани сме от високата чест, с която ни удостоявате, сеньора!

— Смущавате ме, отче! … — произнесе Фани с вълнение, което сякаш не можеше да удържи. А после веднага й дойде наум, че испанските любезности не трябваше да се тълкуват много дълбоко, и реши да прекрати първа размяната на приветствия. — Тази сутрин разглеждах катедралата и почувствувах… не зная дали ме разбирате… почувствувах известна нужда да се опозная по-отблизо с католицизма. Усещала съм и друг път тая нужда, уверявам ви!…

Жълтозелените очи на отец Сандовал останаха все тъй ледени пред това страстно уверение, но клепачите му замигаха бързо, което създаде у Фани илюзията, че той изпитваше известно вълнение. „Бутнах го, там дето трябва“ — помисли тя доволно.

— Човек може да познае нашата света католическа черква само когато влезе в лоното й — произнесе отец Сандовал.

— Именно, отче!… Аз не съм далеч от тази мисъл! — заяви Фани въодушевено.

— Това е доста сложен въпрос, сеньора. Човек променя вярата си по необходимост или по убеждение.

— Сега това става с мен по убеждение — каза Фани и без да иска, помисли за светата инквизиция.

— Провидението да ви напътствува, сеньора! търсете бога, вие ще го намерите само в нашата света католическа църква… Но преди всичко трябва да имате представа за нея.

— Тъкмо за това дойдох при вас, отче!

Отец Сандовал се замисли. За миг Фани доби усещането, че го бе овладяла напълно, използувайки страстта на йезуитите да покръстват, да търсят новооглашени. За миг й се стори, че всичко се нареждаше чудесно. Представи си фарса на своето покръстване в Мадрид или Севиля, репортьорите, снимките, сензацията, която испанските вестници имаха навик да дават на събитията от тоя род.

— Мисля за отец Ередиа… — внезапно произнесе Сандовал. — Струва ми се, че отец Ередиа, когото познавате, би могъл да ви запознае с догмите на нашата света черква.

Вълнението на Фани стана неописуемо. Тя тържествуваше и се поздравяваше за хитростта си. Играта беше спечелена. И тъкмо тогава фосфорните очи на отец Сандовал се втренчиха в лицето й с ужасна, ледена неподвижност. Фани почувствува как я обзема предишният страх от него, страхът от същество, което проникваше в душата й, което четеше мислите й. Стори й се, че нито една нотка от дивото вълнение, което я обзе при споменаване името на Ередиа, не убягна от погледа му. Въдицата, която й бе подхвърлил, попадна право в устата й.

— Сега обаче отец Ередиа е зает — продължи Сандовал, като хвърли мрачен поглед към нещастния Олинарес, който стоеше, потънал в греха на своята бъбривост. — Работи върху ваксината срещу петнистия тиф и не ще може да ви бъде полезен.

— Тогава — каза Фани героично, прилагайки първото правило за отстъпление в добър ред, — тогава не бихте ли могли да ме подготвите вие?… Простете, отче! Може би съм много дръзка, като казвам това?

— Няма дързост в думите ви, сеньора — утеши я Сандовал, — а само смирено желание да познаете бога, но, за съжаление, и аз съм твърде зает. Върху мене лежи администрацията на ордена в цялата Толедска провинция. Бих ви съветвал да посещавате проповедите в някоя енорийска черква, да четете избрани книги, да се съсредоточавате в себе си… И когато почувствувате истината на Христа в сърцето си, бихте могли да дойдете отново при нас.

— Уверявам ви, ще го направя.

Те поговориха още малко: върху католицизма, светия дух и катедралите. Отец Сандовал написа върху едно листче книгите, които Фани трябваше да прочете. Между тях на първо място стояха „Подражанията на Христа“ от Кемлнс и „Животът на Лоиола“ от отец Ривадеяейра. След това Сандовал я изпрати до пътната врата. Когато се сбогуваха, Фани срещна още веднъж погледа му и пак потрепера от блясъка на тия ледени фосфорни очи, в които светеше мрачният фанатизъм на средновековието.

Той я изпрати с думите:

— Господ да пази душата ви, сеньора!

Докато Робимзон караше колата към Мадрид, Фани се мъчеше да изработи нов план за действие. Не можа да измисли нищо. И тогава пак почна да мечтае за Ередиа, пак се отдаде на дивото и сладостно фантазиране към което я подбуждаше непрекъснатата мисъл за него. Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня прилив на сили, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други узрял плод. Тя изпитваше усещането, че само Ередиа и нищо друго не съществува в света, че действията и имаха смисъл само дотолкова, доколкото бяха свързани с него, че би дала всичко за нощ, един час, една минута… А заедно с това забелязваше как предишните суетни и животински пориви на тялото й се превръщаха неусетно в най-чиста нежност, в най-чист възторг. От сладострастното желание, с което бе почнала да преследва Ередиа, се раждаше постепенно един още по-сложен, по-опасен и изпълнен с повече пристъпи процес!… Тя почваше да го обича! Тя го обичаше вече! Това бе самата любов, не платонична, не възвишена до саможертвата да се откаже изведнъж от него, за да не смущава чистотата на живота му, а точно такава любов, каквато би се появила у една млада жена, преди наслажденията да уморят сетивата й, преди свежестта й да увехне в славата на блудкавите светски приключения! Колко странно бе това връщане на чувствата й към едно отдавна забравено младежко състояние! Сега Фани съзнаваше, че желаеше еднакво и тялото, и душата му, че бе готова да се мъчи и страда за него, че е способна да обича като всяка друга жена. Но защо усещането за тази любов бе така замайващо, така остро, така наситено покрай свежата радост и с тръпки на пронизваща меланхолия, като погребално биене на камбаните в Севиля след смъртта на някой тореро? Когато автомобилът влезе в Мадрид, прекоси площада на Колумба и пое разкошната „Кастеляна“ между два реда малки дворци с палми и олеандри в градините, Фани се попита внезапно с неспокойния инстинкт на всяка жена дали Ередиа нямаше вече любовница. По асфалта към вилите в Ескориал и Сиера де Гуадарама хвърчеха автомобили, а в тях седяха мургави жени, красиви като екзотични цветя. Може би някоя от тия жени, от тия испанки бе вече негова любовница и Фани идваше късно, твърде късно! Тази мисъл я разстрои изведнъж. Почна да се убеждава сама, че това беше невъзможно, че никоя от тези набожни красавици, които всяка сутрин отиваха с лимузините си на литургия, не би се осмелила да обича отец Ередиа, да го преследва, да застане заради него пред Сандовал.