Убийството на улица „Чехов“

Не съм познавал този човек, но от уредбата на жилището му и от разказите, които чух за живота му, докато водех следствието, аз останах с впечатление, че той е от онези учени, които сред простолюдието наричат „книжни плъхове“ — тоест егоисти, сухари по характер, необщителни. Тия черти, дори нашия човек да ги е имал приживе, не подбиват в никакъв случай естествено значението му за обществото като гражданин полезен и необходим.

Ето защо, скачайки в служебната си кола, аз се понесох към улица „Антон Павлович Чехов“ с обнадеждващи мисли в главата си и със сърце, изпълнено с добри предчувствия. Професор Иван Астарджиев беше важна птица, ако успеех бързо да открия убиеца му — очакваше ме слава. А славата води за ръчица, както е известно, някое повишенийце и разни награди. Славата щеше да подсили — като двойна доза витамин „С“ — самочувствието на сина ми, комуто предстоеше конкурсен изпит в езиковата гимназия; и щеше да поглади като крилце на гургулица честолюбието на жена ми, която отдавна, още от моите преподавателски времена, си мечтаеше да летува заедно с видните „началнишки“ в черноморския ни курортен дом и да обядва на равни начала с тях в началническата сто лова?

Накратко работата беше сериозна, убийството на улица „Антон Павлович Чехов“ разкриваше и отговорности, и перспективи, затова не излязох глупак, а си избрах помощници с доказани способности, лейтенантите Денчев и Манчев. Имената им си приличаха по благозвучие, но по характер момчетата бяха много различни и всеки по своему не си поплюваше на ръцете, когато трябваше да се обезвреди един опасен за обществото тип.

3.

Добре се случило, че едно „наше“ момче присъствувало на тази гуляйджийска вечер — отговорникът по противопожарна охрана при Епидемиологичния институт, лаборантът Веселин Любенов. Доктор Петър Беровски, съмнителна личност във връзка с убийството на професора, направил опит да се измъкне, но нашият човек го задържал. „Тук ще стоиш! — рекъл му. — И няма да си подадеш носа навън, докато не дойдат отговорните хора!“

Браво на лаборанта!

Ето какви кристални по душа граждани ражда нашата действителност! Не му пука, че оня по служба му е шеф. Ако имаме повече такива доброволни сътрудници, нашата следователска работа ще да се улесни попе сто пъти. Взех адреса на момчето, ще го препоръчам да стане групов отговорник по противопожарната охрана.

4.

Щом влязох в апартамента (прекрачвайки трупа на професора) и застанах срещу петимата присъствуващи — жена и четирима мъже, единият от които предостатъчно окървавен, за да го хванеш веднага за яката, — свалих учтиво шапка и рекох:

— Този от вас, дето е убил професора, може и да не се ръкува с мен!

И подадох ръка най-напред на жената. Тя беше хубавица, но пребледнялото й лице тутакси се изкриви от гняв.

— Как смеете! — извика възмутено тя. — Не зи ли е грях! Аз съм му дъщеря!

— Моля! — рекох. — Световната криминалистика познава не един случай, когато дъщеря е убивала баща си.

— Вие чувате ли се какво дрънкате? — настръхна жената.

— Другарю, вие прекалявате наистина! — обади се мъжът, който стоеше от лявата страна на жената, не с такъв тон, сякаш я извиняваше заради гневните й думи. — Ветеринарен доктор Анастаси Буков! — представи се той.

Лицето на тоя човек изразяваше доброта и открит характер, но аз бях в самото начало на предварителното следствие и трябваше да се пазя най-старателно от прибързани впечатления. Хора с лица на светци са извършвали такива престъпления, че да настръхнат косите на човек!

— Ще имате думата, когато ви дойде ред! — рекох му строго.

Прекъснах внезапната си провокация срещу присъствуващите, която нарочно предприех, за да смутя още на минутата възможния убиец; но произведеният ефект беше очевиден — лицата на всички помрачняха. И веднага дадох нареждане на хората си да започнат работа: паспорти, фотография на следи около трупа на убития, оглед на апартамента и т.н.

— Преди колко време е свършил? — попитах доктора, като кимнах към трупа.

— Още не е изстинал! — каза докторът. — Да са изминали най-много четирийсет минути.

— Моментално ли е настъпила смъртта?

Докторът кимна.

— Удар с нож в сърдечната област?

— Право в сърцето. Откъм гърба.

Дадох нареждане на специалистите от оперативната група да осигурят отпечатъци от пръстите, обувките, а така също и алкохолни проби от присъствуващите. Заповядах да се изпратят по спешност в дежурната лаборатория при управлението — за изследване и сравнение — ножът, намерен на пода, проби от кръвта на убития и проби от следите кръв около входа на апартамента; и, разбира се — проби от кръвта, просмукала се в ръкавите и сакото на окървавения гражданин. Напомних на лейтенант Манчев, който проверяваше паспортите на присъствуващите и ги разпитваше къде работят, да огледа внимателно обстановката в жилището, да осигури фотографии на следите, оставени по дръжките на външните врати, и да провери ключалките им; и да поразгледа килера до кухнята, който, не знам защо, ми се видя още от пръв поглед доста подозрителен. А на лейтенант Данчев наредих да разгледа обстановката около сградата, да хвърли око на двора и на прилежащите към апартамента мазета и тавански помещения.

Имах чувството, че началото на предварителното следствие започва добре. Когато трупът на професора беше най-после вдигнат и отнесен за изследване в моргата, помолих учтиво, но със служебен тон присъствуващите да се съберат на разговор в гостната. Наближаваше два часът след полунощ.

За следователя, мисля си, първият разговор с „непосредствените“ свидетели на едно убийство прилича например на светлината, която хвърля наоколо си в мъглива вечер един уличен фенер. Тази светлина не прояснява много-много обстановката, но поне дава възможност на пътника (ако той е пътник с опит!) да разбере къде се намира в момента и какво има в непосредствена близост до него. Следователят не знае дали между тези свидетели не се намира и самият убиец, но ако е по-ловък човек, той може да „подуши“ още начаса има ли в отношенията между убития й някои от свидетелите „хляб“, който да подхрани по-нататък едни ползотворни разкрития.

Според мен за криминалиста е свойствено да гледа на отношенията между хората като на своего реда рудници — копаеш, копаеш и току се натъкнеш на следа от „златоносна“ жила. Добрите отношения не водят към произшествия, но лошите отношения съдържат поводи за какви ли не престъпления! И ако се мисля за добър криминалист, то е поради обстоятелството, че аз отдавна съм проумял тази житейска философия.

Разбира се, не е достатъчно само да знаеш, че като разкриваш отношенията, ще стигнеш и до убиеца! Криминалистът трябва да владее изкуството за правене на „проходки“. В рудниците се правят проходки, нали? Е, и в отношенията следва да се правят. Но за правене на проходки е необходимо умение — условие, без което следователят ще прилича на плувец, който не знае да плува.

— И така — рекох на моите свидетели, когато всички насядаха в гостната, — вие може да бъдете много полезни за разкриването на убиеца или убийците, но само при едно условие — че говорите истината и само истината!

— Какво искате да кажете? — погледна ме със зли очи Надя Кодова Астарджиева, дъщерята на професора.

От Данчев, с когото бях водил разговор насаме, вече знаех имената и службите на присъствуващите. Тази хубавица на 36 години беше управителка на магазин за продажба на кожени облекла.

— Казах, че трябва да се придържате строго към истината! — отговорих безстрастно на хубавицата.

Имайте предвид, моля — каза възбудена дъщерята на професора, — че тук присъствуват най-близките хора на татко! Те ще ви говорят за истината и без вашите предварителни напътствия. И това се разбира от само себе си. Всички ние сме еднакво заинтересовани истината да излезе наяве!

— Другарко Кодова — рекох, — в какво сте заинтересовани всички и поотделно — на мен лично не ми е известно. — И веднага направих „салто“: — В колко часа тази вечер видяхте за последен път баща си?