Убийството на улица „Чехов“

Ето как Авакум Захов се запознал с професор Астарджиев.

Случайна ли е била първата им среща и случайно ли било това запознанство?

Кой знае! Вече не смея да мисля нищо по-определено за случайността. Според Авакум процентът на ИСТИНСКИТЕ случайности е много нисък в сравнение с НЕИСТИНСКИТЕ. И ако е тъй?

Но както и да е. На тази първа среща между два мата професорът поднесъл с кафето и по чашчица гръцки коняк. И като разказал на Авакум, че имал на село роднини, които ползвали негов имот, попитал го, помолил за съвет:

— Ония хора ми предлагат всяка есен по една двайсетлитрова дамаджана домашно вино и по един при готвен на шунка свински бут — вместо наем за имота. Дали да се съглася?

Авакум го посъветвал да се съгласи.

Читателят знае вече, че вечерта на именния си ден Астарджиев изпратил зет си Краси в мазето на своя дом да му отреже парче шунка от свинския бут и да му наточи вино от двайсетлитровата дамаджана. На връщане, като носел тия неща, Краси заварил тъста си намушкан с нож?

Проклети случайности! Не са ли нещо като тъмен лес, където човек броди без пътища и посоки и където може да се препъне най-неочаквано във всевъзможни коварни коренища и лукаво пречнали се клони?

— Каква метафизика ти е размътила ума! — погледна ме подозрително Авакум, след като го запознах с моите метафорични представи за случайностите в живота. — Какви коренища и клони са те пратили по асфалта на улица „Антон Павлович Чехов“?

Авакум Захов и професор Астарджиев бяха кореняци граждани на квартала, за който става дума; моя милост, Кодов — Краси и Надя Кодова, по баща Астарджиева — ние бяхме „чуждоземни“ и прихождахме в квартала като гости. В дома на професора ме заведе Авакум. Склонен по природа към приключения, аз бях същевременно тих и търпелив играч на шах и това ми качество много допадна на професора. Когато започнаха да му изпращат от село дамаджаните, той ме черпеше от сърце, но ми наливаше чашата до половина с вино, останалата част допълваше догоре с чешмена вода.

— Да има от винцето и за после! — поклащаше глава и заговорнически ми смигаше.

Беше по характер скъперник, а това вино особено му се свидеше, нали го провождаха от родния му край!

Освен на Авакум, още на едного не доливаше чашата с чешмена вода — на сина си Радой. Радой беше по-млад от сестра си Надя с две години, работеше като инженер-нефтодобивник в Либия и когато си дохождаше в отпуска, професор Астарджиев се подмладяваше сякаш, една голяма вътрешна радост заличаваше като с вълшебен сюнгер поне десетина години от изпитото му и нарязано от дълбоки бръчки лице. Той беше хубавец — донжунаовски тип, веселяк по душа, но зад тая ефектна и забавна фасада надничаше зорко един студен и пресметлив ум, който — поне на мен така ми се чинеше — във всеки момент си даваше точна сметка „кое колко пари струва“ на житейския пазар; за да не се излъже случайно и да хвърли „на вятъра“ някой и друг „грешен“ лев?

Ще приключа краткото си въведение, като спомена още едно лице, което посещаваше дома на професора. Това лице беше икономката му Дора. За нея знаех следното: че е на години колкото дъщеря му Надя, че е вдовица на един бивш сътрудник при института, че дохожда в дома на професора сутрин и си отива следобед. Тя беше нежна, русокоса хубавица, северен тип. В наследствения й ген, след стотици комбинации през вековете, бяха пръкнали навярно родовите черти на някой нормандски рицар, минал през българските земи по време на кръстоносните походи. Какво ли не се е случвало на тоя свят! Така или иначе Дора беше от категорията на жените-загадки. Една жена, както се изразяват на поетичен език — мечта.

Но ако северната хубост на Дора беше една „мечта“, присъствието й в професорския дом — загадка, приятелството, което бързо се установи между Авакум и професор Астарджиев, дълго време остана непроницаемо за ума ми като уравнение от най-висш алгебричен разряд. В животоописанието си за тоя особен и знаменит човек аз съм отбелязал, че към петдесетте си години той беше станал вече самотник — нямаше приятели, доколкото дружеше с жени — бяха случайни познанства. Вярно, че аз вървях подире му и се движех в сянката му и не е лъжа, че той ме обичаше, но приятелство помежду ни не съществуваше, пък и не можеше да съществува. Ние с него бяхме неравностойни като личности, неравноправни в отношенията си. Защото, грубо казано, можеше ли между идола и неговия поклонник да има приятелство? Поклонникът изпитва непоклатимо възхищение към идола, а идолът се отнася снизходително към нищетата на своя поклонник, и когато случайно се мерне в полезрението му — потупва го снизходително по рамото, дори го препоръчва с два-три реда до някое учреждение, да го назначат на добра и подходяща работа. Да, идолът не е способен да изпитва приятелски чувства към поклонниците си, защото много знае за тях и вижда онова в душите им, което те крият от другите, а понякога и от себе си. И си мисля, че идолът поради знанието си за човеците е всъщност много самотно същество на света.

Тъй или иначе Авакум се сприятели с професора и стана чест гостенин на неговия дом.

Толкова сега за моите приятели и познати, които посещаваха къщата на улица „Чехов“.

Глава втора

Разказ на следователя от милицията майор Ламби Канделаров

1.

На 7 срещу 8 януари празнуват именните си дни ивановците. Ивановци има много и всякакви, затова и на празниците им може да се случат много и „всякакви“ неща. Трябва да си призная, че от тия „всякакви“ неща аз очаквам да изскочи най-после и моят успех. През току-що изтеклата година бях дежурен на доста празници, и Никулден, и Васильовден накрая изкарах в дежурство, но без полза. За проклетия и през тия дни на ракията и виното не се случи нито едно произшествие като хората. Никакво интересно убийство или опит за покушение, никаква крупна кражба, нито един голям магазин обран, нито една солидна каса ограбена! В подземния свят на престъпността (защо наричат тоя свят „подземен“ един бог знае!) не можа да се случи нищо значително и аз, тъй да се каже, останах с празни ръце.

Ще си помисли човек, като ме слуша да говоря така, че съм готов да продам света на дявола, за да си създам работа. Ако някой човек си помисли така — е, ще бъде прав, но само отчасти. Първо, аз бих продал света на дявола, но най-много за една минута. Второ, като се условим с него предварително, че през тази минута той няма да подпали световна война, няма да причини природни бедствия и няма да предизвиква опити за повече от едно убийство, примерно на пет милиона жители. Освен това човекът, който би изказал подобно мнение за мен, следва да знае, и то много добре, че аз бих преговарял с дявола не за да създавам работа за него, а той да създава работа за мен, следователя. Пък аз, като откривам престъпника и го предавам в ръцете на прокурора, ще пращам по дявола всичката му дяволска работа. По този начин той ще губи, а аз ще се изявявам и ще печеля точки.

Ето за какво бих сключил договор с рогатия — отговорно, а не от глупави прищевки.

Но приказките ми за дявола са само едно празно бръщолевене, разбира се, те само намекват за лошото настроение, в което бях изпаднал броени минути преди да ми съобщят за убийството, станало тази вечер на улица „Чехов“. Наистина омръзнало ми беше да чакам своя час, който французите посрещат и изпращат с толкова очарователното си „Bo

И все пак чувствувам се задължен да добавя накратко още няколко думи за особата си. Така например аз отрано разбрах, че Съдбата е сляпа и глуха и че раздава късметите и благоволенията си комуто се случи и както се падне. И понеже не се случих измежду щастливците, а имах амбиции — опрях се на мъдрата и изпитана във времето света „троица“: учение, труд, постоянство. Завърших ЕСПУ с отличие, изкарах блестящо конкурсния изпит и записах право. После станах първенец на курса, а още по-после специализирах криминология. Защо криминология? Защото кандидатите за тази специалност са най-малко, а освен това е една област с много „храсталаци“ и „заек“ непременно изскача изпод някоя трънка. Обстоятелство, от значение все пак за амбицирания човек.