Страница 15 из 32
— Е, добре! — рекох с досада, защото предчувствувах, че тоя самоуверен мой помощник ще отвлече вниманието ми от тържественото биене на онази, най-голямата камбана. — Какво като е срещнал портиерката?
— Разказал й е с няколко приказки за снощната трагична случка, а тя знаете ли какво му казала?
— Не знам! — повдигнах рамене.
— Рекла му: „Ами онази курва арестувахте ли?“
— Коя? — попитал сержантът Рашко.
— Ами Дора, икономката му! — казала портиерката.
— Защо икономката на професора да е курва! — възмутил се нашият човек.
— Защото тази мръсница живее с професора, а митка в същото време и мърсува в апартамента с неговия помощник, доктор Беровски!
— Хм! — казал сержантът Рашко. И отново попитал: — Дето митка си е нейна работа, но защо трябва да коли професора?
— Ами да му вземе апартамента бе, будала! — пукнала го с пръст по челото портиерката. — Когато една жена коли мъж, прави го по две причини — обяснила му тя. — Или заради друг мъж, или заради имот. А тази курва е заклала професора и заради едното, и заради другото. И не се пули такъв! — му рекла. — Защото веднъж, като й направих забележка, че не си трие както трябва краката на изтривалката, тя побесня и ми рече: „Ще видиш ти, кикиморо, какво хорце ще ми играеш, когато този апартамент стане мой!“
Помълчах някое време и отново повдигнах рамене.
— Виж ти! — рекох.
Голямата камбана на храм-паметника „Александър Невски“ като че ли беше престанала да бие.
— И аз — каза лейтенант Манчев, като се усмихваше много нахално, — и аз — рече той, — за да не ви смущавам, докато вие проучвахте кабинета на професора, заповядах в службата — от ваше име — да снемат още начаса отпечатъци от пръстите и обувките на икономката Дора и същата да бъде поставена под наблюдение до ново разпореждане. — Манчев отново се усмихна нахално: — Аз смятам — каза той, — че вие сам щяхте да издадете заповед в същия смисъл.
Рекох, загледан в снега, който прелиташе покрай прозореца:
— Благодаря на сержант Рашко за проявеното усърдие. Ще подам рапорт да му се изкаже похвала!
2.
— И същевременно — обърнах се към лейтенант Манчев — ще подам рапорт до Управлението да бъдете наказан с мъмрене!
— Защо? — почти подскочи от мястото си лейтенант Манчев. — В какво съм се провинил, другарю майор, та ще искате да бъда наказан?
— Проявили сте несъобразителност! — рекох. — Издали сте ни пред икономката. Толкова ли не ви минава през ум?
Манчев премига и лицето му като че ли започна да се удължава.
— Като изпращате нашите хора при нея, за да снемат отпечатъци, вие косвено я предупреждавате, че е под подозрение. И ако наистина участвува с Беровски в това престъпление, тя незабавно ще му се обади, за да се УГОВОРЯТ двамата какво да приказват пред органите на милицията и изобщо — какво поведение да държат!
— Прав сте, другарю майор! — въздъхна Манчев и по лицето му се изписа израз на безкрайно огорчение. — Избързах и туйто! — И той махна с ръка така, сякаш всичко, свързано със следствието, беше отишло вече по дяволите.
— Съобразителността е най-важното качество на един инспектор от милицията! — рекох.
— Безусловно, другарю майор! — каза Манчев. — Ако бях на вашето място, щях да направя същата забележка на провинения!
Стана ми и смешно, и тъжно. Хитър ли искаше да се прави тоя човек или изобщо си беше веселяк? Но да се заяждам беше безсмислено — и не защото не си струваше, а поради простата причина, че нямаше време. „Белезниците ще ръждясат, докато се разправям с такива екземпляри!“ — рекох си и се извърнах към сержанта Наум:
— Сержант Наум — рекох, — обадете в Управлението да прекъснат незабавно телефонната линия на икономката Дора. А вие, сержант Рашко, тичайте долу доведете вашата приятелка, портиерката!
3.
Всичко във външността й изглеждаше остро, остри костеливи рамене, остър изшилен нос, остра брадичка, остър поглед на остро взиращите й се котешки очи — затова ми се видя от тоя тип жени, дето са злобливо-любопитни и отмъстителни.
— Как се казваш? — попитах я, като нарочно не я поканих да седне.
Тя отвърна сухо:
— Тука всички ми викат „лельо Маро“!
— Лельо Маро — рекох, — в колко часа пристига на работа икономката на професора Дора Басмаджиева?
— Къде 8 и половина.
— Не закъснява ли понякога?
— Не закъснява.
— Добре, лельо Маро. Иди за малко в коридора и почакай. Ще те повикам отново!
Когато затвори вратата подире си, аз рекох на инспектора Данчев:
— Направете всичко, каквото трябва, но тази Дора Басмаджиева не бива да се среща с доктор Беровски, преди ние да сме й видели очите тук! Разбирате ли ме?
— Отлично ви разбирам! — изправи се Данчев.
По тънките му устни се мярна една скептична усмивка, но не проговори повече нито дума. Излезе.
Рашко въведе отново портиерката. Сега аз учтиво й посочих един стол:
— Заповядай, лельо Маро! Предполагам, че знаеш вече за нещастието с професора? Научила си?
— Че да не живея накрай света. Аз първа научавам всичко.
— Правилно. Портиерите знаят всичко, защото покрай тях минава всичко.
Леля Мара не обърна внимание на тази сентенция.
— Откога си портиерка на тази къща?
— Ами че, откакто я построиха.
— Значи познаваш, както се казва, от игла до конец всичко, каквото се е случвало по етажите, така ли?
— Ти питай, аз ще ти кажа, каквото зная.
— Да започнем от тавана. Кой живее на таванския етаж?
— Какъв ти етаж, горе има само една стая с кухничка.
— Е? Има ли някой горе?
— В днешно време, другарю, празно няма. Таванчето беше собственост на инженера от първия етаж. Когато той се спомина, вдовицата му го продаде на една медицинска сестра.
— Как се казва тази медсестра и къде работи?
— Казва се Калинка, работи в болницата за чужденци.
— Е, и какво знаеш за Калинка?
— Като млада била хуруспия първа класа, сега мели каквото й падне на късмета. Гледа, горкичката, да върже някой будала, докато мъзгата й не е секнала съвсем.
— Много добре. Да видим сега какво става на четвъртия етаж. Разправяй!
— На четвъртия етаж не му провървя. Споминаха се и стопанина, и стопанката. Остана едно синче, инженерче в Кремиковци. Хайванчето взема, че се ожени за една хуруспия, модистка ли, моделиерка ли от завода за готово облекло „Първи май“. Инженерчето деяни нощем в завода, а тя се търкаля с върколаци вкъщи. Разведоха се, ама апартамента стана неин, защото при нея остана детенцето им, едно момиченце на три годинки.
— А инженерът?
— Инженерът отиде да живее под наем, а тя повтори с един финансов ревизор, един дърт пръч, вдовец, двайсет лазарника над нея. Ревизорът прави ревизии из провинцията, а тя спи с едно биче, ама тъй му се пада на дъртия пръч!
— Къде работи касиерът?
— Сега прави далавери в ресторант „Северна звезда“, а преди беше в ресторант „Ялта“, но оттам го изгониха преди шест месеца, а още по преди не съм чула откъде са го изгонили.
— На първия етаж кой живее?
От тоя свят на хуруспии, хайванчета, дърти пръчове и бичета взе да ми се завърта главата, сякаш пушех серт цигара без филтър.
— Стопанинът на първия етаж се спомина преди две години, там живее вдовицата му, жена на години вече, пенсионерка. Има две дъщери, но и двете не са при нея. Тя е прибрала едно свое племенниче, издържа го да следва за архитект.
— Е, слава богу! — рекох, а Манчев, идиотът му, той се изсмя на глас.
— Ти прескочи втория етаж, другарю! — напомни ми леля Мара.
— Разсеян съм! — рекох. — Какъв човек беше по характер професорът?
— Пинтия беше, скръндза. Ако изпуснеше петаче например, ще сложи очила и ще търси кахърен туй петаче, гаче наполеон е изтърсил из кесията си! Иначе беше златен човек.
— Я виж! — направих се на учуден.
— Пинтилъкът му си беше наследствен, другарю, за наследствени качества човек не се кори!