Страница 13 из 32
Сега ще си позволя да кажа по една встъпителна приказка за всеки от поканените. Надя, дъщерята из професора, е на 36 години и работи като управителка на фирмения магазин „Норка“ за готови кожени облекла. Тя има висше търговско образование. Мъжът и Красимир Кодов е на 40 години, работи като административен директор на новотел „Париж“, завършил е шуменския институт. Доктор Петър Беровски, 50-годишен, помощник на професора, автор на една книжка по въпроси на микробиологията, разведен, без деца. Бившата му жена е докторка, началник на отделение при болницата на Медицинската академия. Анастаси Буков — ветеринарен доктор, специализирал микробиология, от три години работи в института. Веселин Любенов — от две години е на служба лаборант в института, кандидат на науките и отговорник но противопожарната охрана, 30-годишен, неженен.
И така, снощната празнична вечер се състояла в трапезарията. Посудата, както навярно сте забелязали, още не е прибрана. Към десет и четвърт гостите се преместили тук, в салона, пили са кафе, ето — филджаните още стоят на масата. Предполагам, че към 11 часа без четвърт на Красимир Кодов се е припило още вино; по това време повечето директори и управители на грандхотели от клас „лукс“ и „суперлукс“ имат обичай да пият — кой вино, кой уиски, според случая и според настроението.
Трябва да ви кажа, че аз черпя поуки за своята работа не само непосредствено от живота, от опита, от практиката, но и от книгите, от документите. Някои мои колеги се отнасят към мен с недоверие поради обстоятелството, че аз съм изучавал криминалистиката по книги, а не от практиката на живота. Те имат много здраве!
Аз съм чел съдебни дела, другари, където са събрани документи по следствия срещу директори и управители на хотели от висша категория. И знаете ли какво открих? Открих, че към 11 ч. директорите обикновено ги хваща скуката и те изпитват необходимост малко да се повеселят. Едни се развличат с най-доброто от подведомствения им женски персонал, а други — като си пийват отлежало вино в компания с приятели. Тия, последните, често съчетават развлечението от виното с развлечението от покера или от заровете. Тоест комбинират пиенето с комарджийството. Трябва да знаете, че, всеки се забавлява и развлича според характера си и според това, разбира се, което на по-изискан език се нарича „култура“.
Така че делата и документите показват какво? Показват, че повечето директори на хотели от клас „лукс“ и „суперлукс“ изпитват към 11 ч. вечерта непреодолимо или мъчно преодолимо желание да се забавляват — било с жени, било с вино или комар.
Това обобщение, приложено към нашата празнична вечеря, може отлично да хвърли светлина върху поведението на СВИДЕТЕЛЯ №1 на покушението срещу професора. Кой е свидетел №1? Свидетел №1 е Красимир Кодов, административен директор на новотел „Париж“ и СЪЩЕВРЕМЕННО съпруг на другарката Надя, дъщеря на убития.
Какво прави Красимир Кодов към 11 ч. вечерта? Това, което прави обикновено в своя хотел: нека да пие. Нали казват, че навиците са втората природа на човека? Ето че втората природа на Красимир Кодов иска вино. Другите гости пият кафе, а той иска да пие вино! Но наличното се е свършило, затова професорът казва приблизително: „Зетко, вземи каната и ножа и слез в мазето да наточиш вино и да отрежеш едно парче от свинския бут, за да има с какво да си замезваш!“
В 11 ч. без 10 минути Красимир Кодов слиза в мазето.
В 11 ч. без 3 минути доктор Беровски напуска гостната и отива в кухнята.
В 11 ч. без 2 минути телефонът звъни в антрето.
В 11 ч. без 2 минути професор Астарджиев напуска гостната и отива в антрето да говори по телефона.
Между 11 ч. без 2 минути и 11 ч. и 2 минути професорът е промушен с нож откъм гърба.
Ако експертизата от следите покаже, че външно лице не се е докосвало до ВЪНШНИТЕ дръжки на ВЪНШНИТЕ врати — ТРЯБВА да се предположи, че убиецът на професора е НЯКОЙ от неговите ГОСТИ. Някой от гостите е убил професора и след като го е убил, не е излизал навън.
Според изражението, изписано по лицата на слушателите си, аз схващах, че моят АНАЛИЗ им е направил страшно впечатление. Казано между нас, аз самият бях много развълнуван и трогнат не на шега от самия себе си, тоест от своите способности да извличам от предлаганите ситуации и от конкретната обстановка данните за съставянето на една сериозна хипотеза. „Ето какво значи, дявол да го вземе — рекох си наум, — да владееш теоретическите тънкости на следователския анализ!“
— Извинявайте, ама аз още щом влязох тука и огледах приятелчетата, веднага си рекох: Тази работа е само ВЪТРЕШНА! — усмихна се лейтенант Манчев.
Тези думи миришеха на самохвалство и не ми харесаха. Влязъл и веднага разбрал, хайде де! Аз, дето през цялото време дълбаех като със свредел в мозъка си, с мъка стигнах до една горе-долу прилична хипотеза, а той — веднага разбрал!
Той извади пакетче цигари да запуши и аз — макар да не бях харесал думите му, никак не обичам прекалено самоуверените хора и самохвалците — протегнах ръка да си взема от неговите, моите две последни бях изпушил, докато излагах хипотезата си.
Лейтенант Данчев се извърна към колегата си:
— Да си съставиш мнение понякога не е трудно, но трудно е да докажеш правотата му, да го защитиш! И после — ти казваш „тази работа е само вътрешна“. Е, хубаво, но КОЙ от вътрешните е извършил убийството?
— Другари — рекох, — аз не съм довършил още изложението си. Като го довърша, тогава ще ви дам думата, за да изкажете забележките си.
— Да, разбира се! — разпери ръце Манчев. — Аз съм сигурен, другарю майор, че вие сте стигнали вече и до самия убиец, макар и по чисто теоретически път!
Занасяше ли ме или говореше сериозно, или просто ми се подмазваше — един бог знае, не ги познавах още тия „понтерчета“ достатъчно добре.
— Преди да тръгнем по следите на убиеца — рекох, — трябва да направим една предварителна реставрация, тоест да си изясним как е извършено самото убийство. Според както видяхме с очите си и според компетентния медицински оглед, професорът е ударен ОТДИРЕ, откъм ГЪРБА. Резултатите от аутопсията ще доизяснят максимално картината, но предварително е ясно като две и две, че НАЙ-УДОБНО е такъв удар да се нанесе от човек, който влиза в антрето през външната врата. Телефонът е така поставен, че човек, който говори по него, не може да види ВЛИЗАЩИЯ, освен ако не се извърне нарочно по посока на влизащия. Ако професорът не е очаквал никого, той е щял да се извърне по посока на влизащия и това е много естествено. Но ние знаем, че той е очаквал някого. Кого е очаквал професора, за да не прояви изненада и за да не се извърне? Очаквал е зет си, много просто! И затова не се е извърнал, и затова не е видял зет си — как се приближава с вдигнат за удар нож!
— Точно така! — обади се с тържествуващи нотки в гласа си лейтенант Манчев. — Аз нали ви казвах?
Това „аз нали ви казвах“ съвсем не ми хареса. Като че ли излагах хипотеза на Манчев, а не разкривах своя.
— Е, Манчев! — рекох. — Вие не бързайте да се ХВАЩАТЕ веднага за думите ми. Аз още не съм свършил! Аз имам и ДРУГА хипотеза!
— Предварително съм сигурен, другарю майор, че и моята ДРУГА хипотеза непременно ще се схожда с вашата! — рече той.
Дадох си вид, че не съм обърнал внимание на думите му и продължих:
— Но говорещият по телефона, както сте забелязали, освен дето е обърнат с гръб към входната врата, е обърнат под ъгъл от 45 градуса към коридора, тоест дясното му рамо е обърнато по диагонала, който води точно към вратата на кухнята.
— Точно тъй! — каза Манчев.
— Е, и какво? — изгледах го аз свирепо.
— Нищо, извинявайте! — каза Манчев. — Мислех си нещо.
— Препоръчвам ви, когато говоря, да слушате мен, а сетне да мислите! — срязах го аз.
— Ама разбира се! — усмихна ми се Манчев съвсем не по уставному. — Аз слушам първо вас, а след това си казвам: „Ето че майорът мисли точно като мен!“
Дявол да го вземе! Прокашлях се и продължих: