Открадването на „Даная“

С това приключи разговорът между двамата.

Савели отиде да настанява племенничката си, а Чигола се зае да разглежда снимките, обясненията и изводите на техническите експерти. Експертите изключваха проникване в сградата с взлом. Прозорци, решетки, подове — нищо не беше насилвано. По стените не личаха никакви драскотини. Службата за парното отопление ползуваше отделен вход и фактически нямаше връзка с изложбените помещения. Прозорците, от тавана до партера, бяха обковани отвън с дебели пръчки от вито ковано желязо. Според експертите, отвън не можеше да проникне дори котка, камо ли човек.

Около мястото на откраднатата картина, както и в самата зала, не беше забелязано нищо особено. Върху рамката на откраднатата картина (на снимката местата бяха отбелязани с кръстчета) бяха открити следи от пръстите на Ливио Перети. Кабърчетата, с които беше прикрепено платното на Ливио Перети върху рамката, бяха от стандартен тип, продаваха се в кутийки навсякъде. По главичките на кабърчетата не бяха забелязани абсолютно никакви следи, което означаваше, че са били натискани с пръсти, облечели в ръкавица.

Чигола запали цигара и се замисли. За какъв дявол крадецът (или крадците, все едно) беше окачил идиотското платно върху рамката на откраднатата картина? Отговорът можеше да бъде само един: за да спечели време. Една празна рамка бие веднага в очи, буди веднага тревога, а платното, колкото и да е идиотско, буди най-напред любопитство, после предизвиква недоумение и най на края предизвиква тревога. От любопитството до тревогата тече време. Тече толкова време, колкото е необходимо, за да се изнесе картината навън или за да се скрие някъде из помещенията на галерията. Друго обяснение не може да има! Чигола се позасмя самодоволно, поглади брадата си и почувствува как в душата му, в най-отдалечения и ъгъл, се поразмърда нещо, оживява — може би това беше надеждата.

Повика началника на групата и му заповяда да претърси най-внимателно служебните стаи, сервизните помещения на галерията, както и квартирите на задържаните. Платното на „Даная“ беше скрито или изнесено през нощта навън.

След това Чигола заповяда да му доведат Ливио Перети.

Роберто Тоци пристигна малко преди Ливио Перети да бъде доведен при Чигола. Той изглеждаше повехнал, посърнал, приличаше на болен, а походката му напомняше съсипан човек. Той седна в ъгъла до прозореца, срещу огромното си бюро от червено дърво, и боязливо погледна към Чигола. Главният инспектор разсеяно му кимна, Роберто Тоци учтиво каза „благодаря“. Той нямаше кой знае какви основания да се държи като съсипан човек, защото генералният директор направо му заяви, че няма да го държи отговорен за кражбата, само ще го лиши от новогодишни тантиеми: Инесса, съпругата му, стократно по-земна от него, каквито са повечето жени, повдигна пренебрежително рамене и каза, че държавата няма да пропадне заради тая Даная и че ще бъде по-добре той да мисли къде ще прекарат предстоящите коледни празници; и да не си отвлича вниманието с разни кражби, защото има полиция, на която й плащат, за да се занимава с тия неща. След като беше ободрен от генералния директор и окуражен от жена си, той, разбира се, нямаше основание да преживява събитията толкова трагично.

И така, директорският кабинет (стил ампир, олекотен с малко рококо) беше превърнат от Чигола в следствена камера. Работеше магнитофон, наблюдаван от дежурен офицер. Офицерът изпълняваше същевременно службата на дежурен адютант. Следствието водеше Чигола, главен инспектор на криминалната полиция, а Роберто Тоци представляваше страната, която неудържимо губеше илюзиите си.

Влезе Ливио Перети, кисел, озлобен и обиден. Той поздрави Роберто Тоци, а Чигола не удостои дори с поглед. Главният инспектор не се трогна видимо от това демонстративно незачитане, той беше привикнал с всички възможни видове чувства, каквито за подозрените изпитват обикновено към полицейския инспектор. Някои даваха вид, че са готови да прегръщат и целуват краката му, други го душеха и разкъсваха с очи, а трети го гледаха като празно пространство или пък „отвисоко“, както например директорът на полицията гледаше на сержантите и лейтенантчетата. Към тия, които просеха милост или пък го заплашваха, той се отнасяше с безразличие като с живи предмети; не му правеха впечатление и последствените, които го гледаха „отвисоко“ — тази работа беше свързана със социалното положение и с парите. Преди две години му се падна да разпитва маркиз Джулио Терачини, обвинен в сутеньорство и поддържане на домове за разврат. Маркизът имаше половин дузина хотели, толкова луксозни ресторанти, бронирана лека кола кадилак и над сто проститутки, които се трудеха за него. При разпитите маркизът го гледаше така, както може би лъвът гледа, да речем, някакъв презрян чакал. И Чигола си казваше, че маркизът има право: той беше маркиз, и най-главното — беше богат, много богат. На такива хора е дадено да гледат „отвисоко“ и човек не бива да се сърди.

Само една категория особняци го караше да трепва вътрешно и да изпитва в известен смисъл неудобство — това бяха хората, които го гледаха като празно пространство погледът им минаваше през него, без да се задържи дори за секунда. Презрението им го смаляваше и изпепеляваше до такава степен, че го превръщаше на нищо. Да бъде ненавиждан или гледан „отвисоко“ — това Чигола разбираше и в някои случаи оправдаваше, защото мръсотията на живота го беше научила на известен тип мъдрост. Но да бъде презиран и превръщан на нищо, на празно пространство — беше загадка, в която не можеше да проникне.

У по-слабите хора безсилието поражда отчаяние, а у по-силните, енергичните — ожесточение Като не можеше да проникне в мотивите, които караха някои да го превръщат на празно пространство, той настръхваше вътрешно, ожесточаваше се до такава степен, че на всяка цена гледаше да ги „натопи“, дори когато съзнаваше, че са невинни. Той не се трогна видимо от убийственото пренебрежение на Ливио Перети, престори се, че не забелязва незачитането му, много го е грижа, че един хлапак в изтъркани кадифени дрешки не го поздравява, но в душата му се отключиха някакви мрачни килии и оттам изскочиха една дузина настръхнали вълци. Вълците клекнаха на задниците си, вирнаха муцуни към небето и отправиха към звездите ужасния си вой.

— Дайте ми личната си карта! — започна Чигола с безстрастен глас, като съзерцаваше ноктите си.

Ливио Перети му подхвърли небрежно личната си карта.

— Не може ли по-възпитано? — не се сдържа адютантът.

— Остави момчето, Джовани! — намеси се Чигола, но с тон, който казваше „Не виждаш ли, че е идиот какво искаш?“ — Той прегледа данните, остави книжката настрана и попита — Как се казвате, младежо, къде живеете и с какво се занимавате?

— Името ми току-що прочетохте! — отвърна Ливио с такава гримаса на лицето си, сякаш беше сдъвкал таблетка хинин. Той помълча някое време и продължи: — Живея на „Виа Помпео Магно“ №17, заемам таванска стая до гълъбарника на моя хазяин, следвам живопис в академията по изкуствата, последна година.

— Кой ви издържа?

— Издържам се сам.

— Как изкарвате хляба си?

— Келнерувам.

— Отговаряйте по конкретно, дявол да го вземе! Къде келнерувате?

— Откъде да знам, че се интересувате от подробности! Келнер съм в гостилница „Република“, на пиаца „Република“, срещу фонтана „Найадите“. Стига ли ви?

— Кога ходите на работа?

— Вечер.

— Всяка вечер ли келнерувате?

— Всяка вечер, с изключение на неделите.

— Трудолюбието ви е похвално А кога отиват, ла работа и по кое време излизате от ресторанта?

— Отивам в шест и излизам към единадесет — Ливио Перети изведнъж набърчи вежди и очите му пламнаха. — За какво, моля, ми задавате тия глупави въпроси? — извика той и тъмните му южняшки очи се впиха в аскетичното северняшко лице на Чигола.

— Света Чечилия! — учуди се безкрайно адютантът и разпери ръце. — Каква дързост! Да наричате въпросите на господин инспектора „глупави“!