Страница 8 из 30
— Вие разговаряте с мене, както на времето големите детективи са разговаряли със своите помощници! — повдигна рамене полковник Горанов и снизходително се усмихна. — Както желаете, другарю Захов! Аз ви дадох възможност да нанижете още един бисер в огърлицата на вашите успехи, и то с най-приятелски чувства, но щом като вие отблъсквате ръката ми — моля! Във всеки случай, когато наближа до пенсия, аз ще бъда много, много по-търпелив от вас! Защото една лоша загуба може да прати по дяволите сто хубави победи!
— Благодаря за хубавите чувства, които изпитвате към мене, скорошния пенсионер! — сложи театрално ръка на сърцето си Авакум и почтително се поклони. После лицето му изведнъж смени актьорската си маска с най-обикновено, делово изражение. — Ще започваме ли работа, другарю Иванов? — обърна се той към следователя.
— Започнете, а аз ще се запозная утре със стенограмите! — каза с равен глас Горанов и понеже никой не се обади, той попита следователя: — Ще бъдете ли готов до обяд?
— Надявам се! — отвърна уклончиво майорът.
— Не се надявайте, а вършете работа! — каза строго полковникът, прокашля се и бързо излезе.
Когато твърдите му стъпки заглъхнаха в коридора, Авакум направи отново едно хубаво къдраво колелце, порадва му се някое време, после рече на следователя: — Бих ви помолил да натиснете педала най-вече върху следното — къде е бил Прокопи Сапарев от 6 ч. и 28 минути, когато излезе от кръчмата, до седем часа и 03 минути, когато се завърна.
— Имайте пред вид, че той се завърна почти сух, а проливният дъжд заваля преди 6 часа и 28 минути — забеляза капитан Петров.
— Няма да забравя! — кимна майор Иванов.
— Вие познавате добре тази работа, постарайте се да откъртите още някое друго камъче — усмихна му се приятелски Авакум. — И много ви моля — без предумисъл! Засега няма виновни. Нали?
Капитан Петров загаси лампите и на телевизионния екран се появи кабинетът на следователя, обърнат с бюрото към „публиката“. Зад бюрото седеше майор Иванов, спретнат, вчесан на път, с дружелюбни масленокафяви очи, с тънки и приятно извити устни и с остра брадичка, едва-едва повдигната нагоре. От дясната му страна седеше в удобно кожено кресло инженер Прокопи Сапарев. Мрачното му мефистофелско лице беше станало още по-мрачно и изглеждаше още по-издължено, замислените му тъмносиви очи сега блестяха като полирани и сякаш гледците им изпущаха сива и неприятна светлина. Дългите му коси бяха разчорлени и един гъст кичур закриваше дясното му ухо.
— Ще запушите ли? — майор Иванов му протегна табакерата си.
— Благодаря! — тръсна глава Прокопи. — Премного сте любезен, но ако позволите, аз ще запаля от своите.
— Както обичате! Ето ви запалка. И така, в колко часа излязохте от завода?
— Нали ви казах вече, дявол да го вземе — в 6 часа и 2 минути. Бъдете добър и си записвайте, за да не повтарям едни и същи неща по няколко пъти!
— В 6 часа и 2 минути тръгнахте за кръчмата, а в 6 и 18 сте пристигнали там, като сте вървели 16 минути по черния път.
— Е, и какво?
— Вие ли поканихте колегите си, или те ви се натрапиха?
— Мито едното, нито другото. Просто тръгнахме ей така, вкупом.
— По предварителна уговорка?
— По навик. От някое време ходим заедно там.
— Откога по-точно?
— Е, това не съм отбелязал в календарното, дявол да го вземе!
— Може би ще си спомните по памет?
— Да речем, от около месец, месец и половина — щом толкова ви интересува!
— Валеше ли вече, когато тръгнахте от завода?
— Канеше се да вали. Дъждът ни настигна, когато вече бяхме на прага на кръчмата.
— Вие казвате, че сте започнали да ходите от месец, месец и половина. Кому от тримата хрумна тази идея? Вие ли пръв поведохте другите?
— Навярно аз.
— И как ви дойде наум тази кръчма?
— Може би, защото тя се намира най-близо до завода.
— Кога за пръв път посетихте кръчмата?
— Преди две години, когато ме назначиха за началник на конструкторското отделение.
— И оттогава допреди месец, месец и половина не сте ходили там?
— Не съм ходил, дявол да го вземе!
— Защо казвате „дявол да го вземе“?
— Та вие ме разпитвате като заподозрян кой знае в какво.
— Заподозрян в какво?
— Де да зная!
— Успокойте се, гражданино Сапарев, не ви подозирам в нищо. Значи, допреди месец, месец и половина не сте посещавали кръчмата. Е, добре, какво по-особено се беше случило в живота ви по това време, та сте изпитали нужда да ходите в кръчмата?
— Нищо особено не бе се случило. Моят живот е равен като конец.
— И все пак? Преди не сте посещавали кръчмата, а напоследък зачестихте. Защо?
— Аз съм ерген. Трябва да ходя някъде.
— Това се разбира от само себе си. А къде ходехте по-рано?
Пауза. По агресивното лице на Прокопи преминава сянка на смущение, прекалено самоуверен студент се е явил на изпит, а професорът неочаквано му е задал много труден въпрос.
— Понякога се разхождах извън града. Друг път се прибирах направо в къщи. Случваше се да ходя и на кино.
— Вие казвате, че понякога сте се прибирали направо в къщи. За един млад човек това изглежда странно, струва ми се. Как прекарвахте времето в къщи, четяхте ли?
— Не съм от ревностните четци. Играех на домино с хазяйката си, по-точно с дъщерята на хазяйката.
— С дъщерята?
— Тя е почти сляпа.
— А как вижда дъсчиците?
— С пипане!
— Наистина! Сред кои околности на града предпочитахте да излизате?
Прокопи вдигна рамене и някое време мисли.
— Предпочитах пътя, дето води на юг, към лозята.
— Родопският път. Прокопи кимна с глава.
— Но нали не може безконечно да се играе на домино, дори със сляпо момиче? Какво правехте през останалото време?
— Защо все ровите в частния ми живот, по дяволите. Толкова ли ви интересува?
— Представете си, че ме интересува!
— Ако така си позволявахте да ме разпитвате вън от тази стая, от това учреждение, което аз иначе уважавам, непременно щях да ви цапна с чадъра си по главата. Честна дума!
— Но сега не сте навън, а сте в това учреждение и в моята служебна стая, и затова ви моля да отговаряте на въпросите ми. Не се ли занимавахте с научна работа през свободното време?
— Вие откъде знаете?
— Просто предполагам!
— Е, занимават ме някои въпроси!
— Например?
— Не сте специалист, няма да разберете.
— Все пак.
— Все пак аз не съм длъжен да издавам творческите си тайни. Дори на вас!
— Но вие изведнъж започнахте да ходите в кръчмата. Какво се беше случило?
Пауза.
— Говорете, моля!
— Не ми се говори, гражданино следовател, на тази тема. Каквото имаше да казвам на тази тема, аз го казах вече. Друго не знам.
— Защо изскочихте така неочаквано от кръчмата?
— Не изскочих неочаквано, извикаха ме по телефона.
— Кой ви извика?
— Един човек.
— Кой именно?
— Това си е моя лична работа.
— Къде живее това лице?
— Не зная.
— Значи лицето не е от нашия град?
— Не съм го разпитвал. Нямам следователско хоби.
— Като излязохте от кръчмата, накъде тръгнахте?
— Качих се на рейса и слязох на първата спирка.
— Оттам?
— Няма „оттам“. Останах на спирката и разговарях с човека, който ме потърси.
— Къде разговаряхте?
— На улицата.
— Не личи да сте разговаряли на улицата. Вие се върнахте в кръчмата със сухи дрехи или почти сухи, а навън валеше проливен дъжд.
— Скрихме се в един вход. Доволен ли сте?
— Колко време разговаряхте с вашия човек?
— Около пет минути.
— На друго място ходихте ли?
— Не съм ходил. Върнах се обратно в кръчмата.
— Не може да бъде! Губят ви се около 20 минути. Пауза. По лицето на Прокопи се изписва чувство на неописуема досада.
— Може и да се губят. Не съм им правил сметка!
— Това не е отговор, гражданино Сапарев. Дори и един неграмотен човек знае, че три плюс три, плюс пет не правят 32.