История с кучета

— Спиридон Драгнев си замина и за втори път дойде във Видин в началото на септември 1944 година. Двамата братя пак дойдоха при мене и ми поискаха негативите на тяхната снимка. Аз им дадох един негатив и тогава Спиридон Драгнев ме заплаши, че щял да ме убие, ако някога научи, че съм запазил за себе си друг негатив. На 2 или на 3 септември капитан Драгнев изчезна. Моята жена беше се сприятелила с докторката и докторката й доверила, че мъжът й щял да бяга за Турция, защото комунистите щели да му отрежат главата. Докторката беше бременна, беше навлязла в деветия месец, и моята жена ревеше, като си помислеше какво я чака занапред. На 8 септември докторката обади на жена ми, че девер й щял да я води при някакви свои роднини в село Извор, близо до град Пещера, там да ражда. Към обяд потеглиха. Ние стояхме на вратата и им махнахме с ръка, когато колата им мина покрай къщата ни. Колата беше един „Опел“ от трофейните, караше го Спиридон Драгнев, девера на докторката. Това е, което знам.

Велко Трифонов помълча някое време, после каза:

— Изпуснах едно нещо. Два-три дена преди да заминат, докторката си извади нова легитимация. Тя дохожда при мене за снимка. Тази снимка, дето имате вие, това е увеличено копие на снимката, която й направих за легитимацията. Те имаха свои хора в полицията и работата се уреди бързо. Дойде докторката, показа ми легитимацията и се хвали: „Нали не личи, че съм бременна?“ „Та как ще личи“ — казвам и взимам легитимацията да погледна. А тя записана там на бащиното си име: Юлия Цекова Тодорова, и в графата семейно положение — пак една лъжа — „неомъжена“! Но не продумах, И никому до тоя час не съм продумал. Защо да преча на жената? Бившият й мъж беше един звяр. С неговото име тя нямаше да види добро!

Авакум напусна къщата на Велко Трифонов към седем часа.

Още същата нощ той замина за Пловдив.

На 27 октомври, понеделник, след като престоя около един час в окръжното управление, Авакум замина с волгата си за село Извор. Към десет часа напусна село Извор и след час и половина пристигна в град Н. Като се видя с капитан Петров, той го потупа приятелски по рамото и закачливо го попита:

— Държиш ли още, приятелю, че син, чийто баща няма брат, не може да има чичо?

— Вие като че ли продължавате да ме занасяте! — нацупи се капитан Петров.

— Е, не се сърди — усмихна му се Авакум. — Аз просто събирам мнения, правя анкета! — И преди усмивката да загасне в ъгълчетата на устните му, той запита: — Какви сведения имаш за инженер Димо Карадимов?

— Димо Карадимов единствен от конструкторското отделение е посещавал експерименталния цех. Той е приятел с началника на цеха Никола Николов. Ходят заедно на лов. Откакто Николов поема цеха преди една година, инженер Карадимов слиза често при машините. Видели са го да навива пружинки от една специална тел.

Разговорът се водеше в квартирата на Авакум. След като мълча някое време, Авакум каза:

— Тези сведения ни приближават към развръзката. Довечера ще арестуваш инженер Карадимов.

Тази вечер гостите на „кътчето“ бяха само тримата инженери и Авакум. Настроението на масата не беше весело. Прокопи пиеше мълчаливо. От време на време в очите му святкаше пламъче, после прииждаха облаци. Гневни светкавици биваха мигновено сменявани с меланхолични отблясъци. Хафезов не сваляше маската си на абсолютно отчуждение. Той не се интересуваше от никого и за нищо. Не приказваше. Ако за някоя и друга секунда сваляше маската на отчуждението, на лицето му се появяваше израз на безгранично презрение. Топ като че ли презираше всичко и всички.

По-нормално се държеше Димо Карадимов. Той пущаше хапливи забележки към колегите си, смееше се на остроумията си, които в повечето случаи бяха доста плоски, и непрекъснато правеше опити да уязви за нещо Авакум.

И ето, засегнат навярно от подигравките му, Авакум изпусна лулата си на пода, той пушеше тази вечер с порцеланова лула, и чашката й моментално се преполови на две.

— Какво нещастие! — плесна Авакум с ръце и лицето му замръзна в мъчителна гримаса.

— Голяма работа! — засмя се Карадимов. — Една лула!

Авакум се наведе, събра късовете, загледа се в тях и едва не се разплака от жал.

— Тази лула ми е скъп спомен — каза той с трагичен глас. — Покойният ми брат пушеше с нея.

— Удари тогова по муцуната, задето те нервира — посъветва го Прокопи, като кимна към Карадимов.

— Вие всички сте палячовци! — каза невъзмутимо Хафезов.

— Аз пазя тази лула като очите си! — обърна се към него Авакум. — Какво ще правя сега?

— Е, не хленчи! — погледна го със злоба и с насмешка едновременно Карадимов. — Аз имам в къщи специално лепило, ще ги залепя тия две парчета и смешната ти лула ще стане по-здрава отпреди.

— Тогава да вървим! — обади се Авакум.

Карадимов живееше сам, държеше хубаво мебелирана гарсониера. Той покани Авакум в кокетното си салонче, показа му къде да седне и рече:

— Най-напред ще те почерпя с уиски. Впрочем ти пил ли си изобщо уиски?

— По-напред направи лулата ми! — каза Авакум с вкаменено лице.

Карадимов го изгледа учуден, щеше да му каже нещо подигравателно, но се размисли и махна с ръка. Той влезе в кабинета си и след една минута се завърна оттам с червена кутийка, върху която пишеше с едри букви: лепило „Универсал“. Той постла една салфетка и извади от червената кутийка две шишенца.

— В едното шишенце има смола — каза Карадимов. — А в другото — разтворител.

— А къде е цианида? — попита Авакум. Гласът му беше леден, а лицето му си оставаше все така вкаменено.

Карадимов изпусна шишенцето с разтворителя и червената течност потече върху салфетката. Лицето му пребледня.

— Какви глупости дрънкаш? — изръмжа той. Авакум се изправи.

— Ако до три минути не донесеш цианида, ще извикам милицията да прерови цялото ти жилище!

— Какво са те прихванали! — изсъска Карадимов. Той се наведе да хване тежката метална пепелница, но в тоя момент нещо светна пред очите му и в следващия миг ръцете му се оказаха заключени в белезници.

— Тази стомана не е чак толкова специална, колкото стоманата, от която правиш твоите смъртоносни пружинки, но все пак върши работа. Кой уби Юлиян Петров, мерзавецо?

— Спиридон Драгнев го уби!

Карадимов трепереше, дори зъбите му потракваха.

— Ти ли снабди Спиридон Драгнев с пружинки?

— Аз.

— Ти ли му съобщаваше за пристигането на секретните документи?

— Аз.

— Кой изнасяше информацията?

— Не знам! Може би Сапарев. Не знам! В тази работа всеки действува поотделно. Ние не държим връзка помежду си. Драгнев навярно държи връзка с всички ни.

— Кому предава сведенията Драгнев?

— Драгнев съобщава по радиостанцията си мястото и часа, където тоя, който носи информацията, трябва да се срещне с човека, който ще я получи. Приемането и предаването става с парола, която се мени всеки път.

— Радиосеансите еднолични ли са?

— Еднолични. Говори само Драгнев. Оттатък знаят деня и часа и чакат само повикване.

— В кой ден и час предава Драгнев? Къде?

— Понеделник, 10 часа вечерта, в блатото.

— Ти откъде знаеш тия подробности? Нали всеки от вас работи самостоятелно?

— Аз шпионирах Драгнев. Всеки ден се готвех да го издам. Вие ме изпреварихте! Просто ме изпреварихте с някой и друг ден!

И Карадимов заплака. Тресеше се и хълцаше с ужасен мъжки плач.

В десет часа Авакум предаде от блатото: „Утре, вторник, десет часа вечерта, при върбата, предаване и приемане на стока. Парола: има ли нови локви? Отговор: само две.“

При Анастаси се отби за няколко минути.

— Имам такава молба — рече той, като сложи дружески ръка на рамото му. — Утре от шест часа заранта да те няма тук!

— До някое време може да ме няма? — намръщи се Анастаси и вътрешно настръхна, защото си помисли, че приятелят му пак ще го увещава да напусне изобщо това „проклето“ място.