История с кучета

— Бистър ум, студени ръце и какво сърце? — попита Авакум.

— Никакво сърце! — тръсна глава Прокопи. — Където се борави със стомана, там сърцето няма работа!

— Ами тази снимка? — усмихна се Авакум, като посочи с глава една фотография, сложена в тънка рамчица и закрепена до огледалото на тоалетната масичка.

— Това е майка ми! — светнаха възмутено очите на Прокопи. Поколеба се секунда-две, после протегна ръка и подаде фотографията на Авакум. — Снимала се е на 25 години. Току-що е била започнала лекарската си практика!

От поизбледнялата снимка гледаше красиво лице на млада и самоуверена жена, с волева брадичка, капризно извити чувствени устни и големи очи. Прокопи беше взел от нея само брадичката и донякъде очите й, но у майка му те като че ли бяха затворили в гледните си по една разкошна котка, гальовна и своенравна, а през неговите гледци сякаш поглеждаха овчарски кучета, наежени, честни и привързани към малко неща и същевременно свадливи и готови да джавкат безсмислено по целия свят.

Хазяйката донесе кафе, остави мълчаливо подноса с чашките на един стол и побърза да си отиде.

— Навярно Роза още не се е успокоила съвсем! — каза загрижено Прокопи, макар че Авакум още държеше в ръцете си портрета на майка му.

— Бих изпил две капки коняк или какъвто имате там алкохол за здравето на майка ви — погледна го укорително Авакум, — а за малката ясновидка не се тревожете толкова, след един час тя ще спи със съня на праведниците като божи агнец.

— Да, имате право! — каза Прокопи. — След един час тя вече ще спи, разбира се! А за майка ми си заслужава да изпием по две капки алкохол, защото тя наистина е славна жена. Аз ще потърся нещо — рече той, като се запъти към вратата, — а вие бъдете любезен да ме извините за минутка!

Като го чу да се отдалечава, Авакум извади от най-горното джобче на жилетката си микрофотоапарат, голям колкото една пощенска марка, засне мигновено младата жена от фотографията, после сръчно прибра апаратчето си. Той обърна снимката от опаката й страна, където още личеше надпис, обрамчен със синкав правоъгълник: „Фото Луна, Видин“. Този надпис съседствуваше надясно с някакви цифри, изписани с черен молив, които времето беше отдавна превърнало в неразгадаеми знаци.

Авакум остави снимката на тоалетната масичка, извади лулата си и започна бавно да я тъпче, макар да знаеше, че тютюнът няма да му се услади и че колкото да беше превъзходен, той щеше да го усеща като блудкава трева.

Влезе Прокопи с лице, върху което беше изписана голяма досада.

— Не намерих нищо! — рече той, но гласът му не прозвуча кой знае колко неутешимо. — В тази къща рядко се употребява алкохол!

Не беше трудно да се забележи, че досадата по лицето му беше престорена и че в гласа му не звучаха нотки на искрено съжаление. „Щом като се въздържа дори от една скромна наздравица за майка си — помисли Авакум, — предстои му път с кола, и то незабавно, или спешно решаване на някакъв много мъчен проблем, в който ще участвуват непременно и цифри, какъвто проблем е, да речем, съставянето на една сложна радиошифрограма.“ И като си каза, „сега ще разберем“, той преметна крак върху крак, изпусна от лулата си няколко сини струйки и зае позата на човек, който съвсем не възнамерява да си ходи скоро.

— Вие споменахте, струва ми се — започна той, — че малката ясновидка не била чак толкова безнадеждно сляпа, или не съм ви разбрал добре?

— Туморче, почти невидимо с невъоръжено око, притиска очния й нерв. Имало в Англия, според майка ми, голям специалист по очни болести, един професор, който стопявал тоя вид тумори с лазерен лъч.

— Я виж! — учуди се Авакум. — Че какво чака малката тогава? Да върви!

Прокопи го изгледа с открито презрение, в погледа му пламна една изгаряща смес от негодувание и болка.

— Дайте й назаем 2500 лири стерлинги, колкото струва лечението в болницата, където работи този професор, и тя веднага ще замине, уважаеми другарю! А? Бихте ли й направили тази малка услуга?

— С голямо удоволствие! — повдигна Авакум рамене. — Стига да разполагах с лири стерлинги!

— Тогава не питайте „какво чака малката“ и не раздавайте съвети за заминаване! Ние сами бихме се досетили какво да направим, ако разполагахме с пари!

Той отиде до бюрото си и както стоеше, надраска нервно с флумастер няколко реда върху един лист. Сетне сгъна листа на четири, пъхна го в портфейла си и отново зае мястото си срещу Авакум.

— Ако Роза прогледа някога, дай боже, вие ще се ожените ли за пея?

— За Роза? — Прокопи разпери от почуда дългите си ръце. — Как ви дойде наум такава перверзна мисъл?

— Защо перверзна? — учуди се на свой ред Авакум.

— Защото аз имам Роза като сестра, затова! Вие бихте ли легнали със сестра си?

— Боже пази! — засмя се Авакум.

И в същия миг една мрачна сянка пропълзя в душата му. Това беше спомен, отдавнашен, почти потънал в съзнанието му като в дълбок кладенец. Сега, изведнъж изскочил из дълбочините му, той се разля по цялото му тяло като тръпчиво усещане, като докосване до мъртвец, който още не е изстинал съвсем. Прокопи се бунтуваше от мисълта, че може да легне с жена, която чувствува като сестра, а на времето Боян Ичеренски от Момчиловската афера спеше със сестра си и не изглеждаше много потиснат. Значеше ли това, че Прокопи беше „по-добър“ от Ичеренски? Като се извадеше перверзното легло от играта, Боян беше във всяко отношение по-приятен човек. Оня беше общителен, остроумен, весел, а Прокопи беше свадлив и мрачен и на всичко отгоре — груб. Боян беше приветлив и любезен, а Прокопи — затворен и дързък. И надменен. И все пак още при първата си среща с Боян Авакум изпита в душата си онова неспокойно чувство на ловеца, подир чиито стъпки се прокрадва звяр. А Прокопи поне до тая вечер му изглеждаше като един симпатичен „особняк“. Беше ли „особнякът“ шпионин и не беше ли особнячеството една маска за шпионина — добре нагласена, за да прикрива истинското му лице?

„Човек звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква“ — повтори Авакум любимата си мисъл и се усмихна. И осъзна, че в тоя момент има само едно голямо желание — да не се разочарова от човека, който седеше срещу него и начумерено го гледаше.

— Времето си върви, не тъпче на едно място! — каза напомнящо Прокопи и се прозина демонстративно.

„И прозявката му е фалшива“ — забеляза без удоволствие Авакум. Той погледна часовника си, минаваше три часа.

— Надявам се, че с настъпването на новия ден неприятностите ще свършат и всичко ще тръгне на добре! — Авакум се изправи и му подаде ръка.

— Ще минете през хола! — каза безцеремонно Прокопи. — Вие сте човек с титла и положение, не бива да ползувате черните входове, през които се изнася боклук!

„И през които излизате по никое време и ви идат среднощни гости“ — идеше на Авакум да добави, но си замълча.

Посрещна го тишина и влага, лъхна го по лицето ситен дъжд, а след няколко секунди притича при него капитан Петров.

— Бягай на насрещната улица „Девети септември“, където през един чужд двор изскача вътрешния двор на тази къща. Предполагам, че оттам ще излезе колата на инженер Сапарев, водена от него. Ако наистина излезе — да се следи и на отиване, и на връщане. Сега внимавайте: в портфейла на инженера се намира лист хартия, изписан с черен флумастер. Искам да знам какво е написал Сапарев на този лист! Бегом!

Той се прислони под козирката на съседния вход. След по-малко от минута в мократа тъмнина, приспивана от шепота на тихия дъжд, забоботи автомобилен мотор. Шумът идеше от насрещната улица „Девети септември“.

Инженер Сапарев тръгваше на път.

Авакум се прибра пеш. Беше неговото време, ръмеше кротък дъжд.

Сега той не мислеше за работата си, за отключената каса, за свръхсекретните документи, до които беше се докосвала навярно чужда и недружелюбна ръка. Той не се занимаваше в мислите си и с Прокопи, когото наблюдението на неговата бригада засичаше всяка минута и който носеше в портфейла си ония думи, написани задъхано с флумастер, от които зависеше може би съдбата на най-специалната от специалните стомани, а може би и съдбата на малката ясновидка, която виждаше хората като светли и тъмни петна.