Чудакът

В такива случаи се намесвах аз.

— Груб си — упреквах Юлияна. — Приличаш на баща си, държиш се грубо и обиждаш хората.

— Баща ми се държеше грубо само с враговете на народа и обиждаше само тях! — казваше рязко Юлиян. И преминаваше веднага в настъпление, защото много се засягаше, когато отваряха дума за баща му. — Ти, уважаеми тъсте, за враговете на народа ли жалиш? Ти не си ли даваш сметка, че ако той и другите като него не се държаха така с враговете, кооперирането щеше да се проточи до конски великден и това закъснение щеше да излезе после на носа ни? Както стана в някои наши братски страни. Не си ли даваш сметка за тези нещица?

— Той е баща на жена ти и заместник-министър! — кипваше жена ми. — Ти нямаш право да му говориш така!

Откакто бяхме започнали да си говорим «откровености» и особено откакто бяха се настървили с Вера да се заяждат взаимно, тя беше променила коренно отношението си към него.

— Я гледай! — усмихваше се той с хаплива усмивка. — Откога моята уважавана тъща започна да дава ухо на политически разговори? Доскоро тя се интересуваше само от интимни теми, като например, с кого е танцувала вчера на приема в н-ското посолство жената на търговския представител «х» или от камерни теми, като например дали персийските килими в гостната на директоршата «у» са истински. Сега изведнъж дава ухо на политически разговори. Как да си обясня тази внезапна промяна?

След малко пристигаше Вера, поглеждаше мъжа си с подчертано безразличие, сякаш той беше някакво празно пространство, сядаше пред пианото и започваше да свири. Всеки път се случваше Юлиян да й прави почти едни и същи забележки: «Вера, стоп, миличка, тук има диез, защо го пропускаш?» Или «Вера, стоп, любезна, там е отбелязано, че последният такт трябва да се изсвири отсечено и форте, не виждаш ли?» И прочие от тоя характер.

— Свиря, както ми харесва! — отговаряше Вера.

Така вървяха работите в нашия дом.

Вера работеше в архитектурната дирекция, а Юлиян сновеше между завода за автокари и Софийския университет. За микроелектрониката не му оставаше време, но в малкото вечери, когато понякога се събирахме всички в салона, той непременно изтърсваше поне що за своето «същество».

— Вчера ми дойде наум, че моят «приятел» трябва да има вградено устройство за бърза медицинска помощ. Представете си, че дядото изведнъж се разболее? Навън се сипе сняг, вие вятър, бабата няма сили, за да стигне до поликлиниката за лекар. Тогава моят «приятел» подава термометъра на дядото и слага слушалки на гърдите му. Ако температурата е висока, специалното медустройство избира от аптечката, която е вградена в организма на «приятеля», аспирин и автоматичните ръце го подават върху табличка. Ако слушалките доловят тревожни шумове в дробовете на стареца, медустройството предлага на табличката антибиотик. Изваждането на антибиотик от аптечката провокира тревога в паметния блок и той от своя страна отпраща «приятеля» към телефона, за да набере номера на поликлиниката и да произнесе в слушалката адреса на квартирата.

— Ами ако в апартамента няма телефон? — иска да го постави натясно жена ми. — В такъв случай — усмихва се снизходително Юлиян, — в такъв случай автоматично се задействува радиосигналът «SOS», който се възприема на секундата от дежурното устройство при служба «Бърза помощ».

— Не знам на какви комплекси ти отреагирваш с твоето «същество» — казва замислено Вера.

Юлиян светкавично отговаря:

— А ти на какви комплекси отреагирваш, като напоследък започна все по-често да заменяш полата с панталон?

— А, нима си забелязал? — казва Вера и по лицето й се изписва мрачен и предизвикателен израз.

Странни и противоречиви чувства предизвиква у мен Юлиян. Като познавам баща му, следвало би да се отнасям към него с дълбоки резерви, подозрения и дори с известна доза враждебност. Би следвало, ама не мога! И ето какво необикновено нещо се случи — вместо да намразя момчето, аз започнах да ставам отстъпчив и милосърден в душата си дори към такъв човек, какъвто е баща му.

След като младите се разписаха в райсъвета, аз и Юлиян изпратихме поотделно телеграми до стария, каним го на «сватба» — както всъщност си му е редът. Старият не отговори на Юлияновата телеграма, а на мен ми телеграфира най-акуратно: «Благодаря за поканата. Имам си работа!» И не дойде, проклетникът. Но заради тази му постъпка аз не го намразих повече. Напротив! Дали защото годините ми напредват, стана ми мъчно, нещо като да защипа сърцето ми. Скришом от жена си измъкнах от бюфета водката и изгълтах комай стотина грама наведнъж.

Та искам да кажа, чувствата ми към Юлияна, дяволите го взели, не бяха дори противоречиви, ами направо си бяха добри. Кой знае защо, симпатичен ми беше станал, макар да съзнавах, че не е цвете за мирисане. Затова някое време след като го удостоиха със званието «доктор на физико-математическите науки», аз му рекох:

— Стига си правил, зетко, автокари и си преподавал на хонорар висша алгебра! Време е да се захванеш с нещо по-сериозно, по-перспективно! В министерството се откри ваканция за поста началник на управление роботика! Тази служба е голяма и ти отива. Тя може да те заведе някога чак до министерското кресло!

Той наведе глава, но не в знак на покорност, а като пръч, когато се готви да напада и да боде. Такава поза заемаше баща му някога.

— Благодаря за вниманието и за доверието! — рече той. — Но нямаше нужда, защото, ако си спомняш, още навремето аз те предупредих, че няма да трия столовете по министерството. А министерският стол нито ме блазни, нито ме вълнува!

— А какво те блазни и вълнува бе, човече! — излязох от кожата си. — Има ли таквоз нещо на света, което да те затрогва? Както ми се струва, и дъщеря ми вече не те затрогва. Какъв човек си ти? Накъде вървиш, какви са целите ти, какво точно търсиш?

Той ми отговори така:

— Вървя подир сърцето и ума си, любезни бащице! А къде ще ме заведат — тяхна си работа, аз не се меся!

Помълчах някое време. Как да излезеш на глава с такъв човек?

— Добре де! — рекох. — За най-скоро време, за близките месеци нямаш ли планове?

— За близките месеци имам! — усмихна се Юлиян. — Ще ида в смолянската обсерватория, за да напиша един малък труд, който ще обяснява със средствата на математиката образуването на новите звезди! С този труд ще кандидатствувам между другото и за степента «старши научен сътрудник».

— За Смолян ли ще заминеш? — повдигнах се аз от стола си. — Ами жена си пита ли, тя съгласна ли е да напусне дирекцията, за да се затири след тебе в горите тилилейски?

— Сега ще я попитам! — каза Юлиян. — Имай търпение десетина минути, ще ти отговоря! — И тръгна да я пита.

— Чакай! — спрях го. — Ако тя откаже да хукне с тебе за Смолян, какво ще предприемеш?

— Ще обмислим и този въпрос.

— За десет минути?

— За десет.

— Вървете по дяволите и двамата! — вече наистина излязох от кожата си. — За десет минути решихте да се жените, за толкова минути ще решите и да се разведете! Не искам нищо да зная!

Грабнах шапката и палтото си и излязох.

Този разговор се състоя по обяд. Като се върнах вечерта, заварих жена си със зачервени очи, беше плакала. Вера свиреше на пианото. По лицето й имаше един израз на хитровато задоволство като на котка, когато е нашамарила някой нахален котарак.

— Какво решихте? — попитах.

— Решихме да се разведем! — каза Вера.

— Юлиян си отиде! — въздъхна жена ми.

— Как така?

— Така! — каза Вера. — След като се разбрахме, той събра багажа си в едно товарно такси и замина. Утре ще ми съобщи адреса си по телефона… Ние си оставаме добри приятели с него.

Ето какъв човек е Юлиян! Да му дадеш хубав дом, хубава жена, да му осигуриш хубава служба и блестящо бъдеще — а той да ти обърне гръб!

Иди го разбери!

2. В Н след 17 години

Посрещане

Когато влакът спря на гара Н и слязох на перона, аз приятно се учудих: нямаше секретарка с букет цветя, нямаше заместник-директор със служебна усмивка, нито председател на профкомитет, горящ от нетърпение да произнесе кратко приветствено слово. «Ей, слава богу! — рекох си със задоволство. — Сигурно посрещачите са закъснели или пък има някакво недоразумение!» И си рекох още: «Съдбата ме глези днес. Дано това да е добър признак!»