Чудакът

Нещата са от прости по-прости — дъщеричката на управителя е догодина абитуриентка, трябва да я подготвиш по математика. Баста!

Той беше бъбрив, а аз, докато го слушах — всичко слагах на паланци и претеглях. Не ми достигаха една-две тегловни единици.

— От всяка гледна точка предложението е добро, бате Руси, и аз ти благодаря. Отначало помислих, че се «шалиш», както казват по нас, затова се засегнах. Разбира се, приказките за какичките и лелките ги възприемах като една мъжка шега. Благодаря ти за предложението, но не съм в състояние да го приема!

— Защо бе? — тоя път Руси ме изгледа с очи, в които бяха започнали най-после да святкат истински пламъци. — Какво искаш повече бе, от що си недоволен?

— Още не съм професор! — рекох. — Моята такса е с два лева по-ниска от професорската… Не мога да покрия таксата за тази стая. Съжалявам!

— Гледай го ти, гледай го ти! — плесна Руси с ръце.

Бързо осъзнавах колко добрини изпускам, затова и на мен ми стана мъчно.

— Няма как! — на свой ред разперих ръце. — Таксите за подготовка на абитуриенти и кандидат-студенти са определени с разпоредба. Аз не мога да стана закононарушител на никаква цена.

А Руси продължаваше да се чуди:

— Гледай го ти, гледай го ти! Ц-ц-ц!

Дотегна ми туй цъкане, протегнах ръка да си взема довиждане.

— Абе ще преподаваш на момичето половин час повече бре! — Той се изправи от стола си. — Толкова ли не ти стига пипе за такава проста работа! А си математик! Тюх да се не види! Ха-ха-ха!

— Ами ако бащата на момичето не се съгласи с този добавъчен половин час?

Той ме погледна с такъв унищожителен поглед, че насмалко дето не си взех багажа и не хукнах сърдит и възмутен към първия насрещен асансьор!

Машини или звезди

Откакто се помня, баща ми виждаше в мен бъдещ «инженер». Слагам тази дума в кавички, защото с годините той започна да влага в нея все по-широк и донякъде иносказателен смисъл, като че ли бъдещият «инженер» щеше да прави освен машини много други важни неща за обществото. Баща ми мислеше с духовните категории на своето време, а тези категории без друго извисяваха много някои думи и понятия. Употребени в преносен смисъл думи, като например «учител», «ковач» и др. подобни, звучеха като символи на велики неща. Сега на същите символи се гледа като на излезли от обращение пари.

По отношение на думите, които предизвикват символично-романтични представи (инженер, учител, ковач и др.), аз съм на страната на даскал Иван, когото самопровъзгласили се праведници свалиха от председателството на първото в оня край кооперативно стопанство; аз съм и на страната на дядо си поп Евтима, който не се уплаши да изгори разпятието в знак на несъгласие с божието правосъдие. И си мисля, че ако наистина имаше господ, аз щях непременно да му паля всяка неделя по една голяма свещ, за да не допусне душата ми да забрави, че съм учил а, б, в-ето в стародавното горноряховско школо.

За инженерството няма спор: инженерството е математика в действие, а пък действието е първата стихия, на която се кланям. Втората стихия е съзерцанието и на пръв поглед тя изглежда противоположна на действието, но това е заблуда. Времето ни е пълно със заблуди, въведени от два типа грешници — граматикари и народотълкуватели. Всеки, дето може сам да си вдига гащите, дава съвети какво е туй нещо българския език и какво е туй нещо, още по-изплъзващо се от каноническото мислене, наречено българска душевност. Аз си имам свое мнение по тези въпроси, без да бъда, а за велико мое щастие — книжевник. И тъй, като казвам «съзерцание», аз не подразбирам чувството, предизвикващо възклицанието «ах!» и умилителната влага в очите, за която все още пишат някои по-лирични поети. Разбира се, нямам нищо против сантименталното съзерцание, без него не може (все още!), то е като букетче ароматни карамфили върху масичката на влюбено момиче. Върху масичката на Лили например. Но думата не ми е за карамфилите. Думата ми е за такива неща, необичайна за подстриганите по женски момчета, и за момичетата с панталони, които сядат по мъжки. Думата ми е за такива неща например, като откриването на последната галактика във вселената, пред която вече няма «нищо»; или за дяволската загадка на квазерите; пък ако щете — и за такова едно чудновато уравнение, което да разкрива странната гравитация между душите, която поетите наричат «любов». Имам наум такъв вид, съзерцание, което да е достойно за рода человеческаго: уж е «съзерцание», а всъщност е начало на сложни търсения в релативистичната небесна механика и битки сурови за опознаване на Истината.

Затова си мисля, че успоредно с инженерството трябва: да следвам на всяка цена и физика. Студена пот ме избива, като си представя, че наблюдавайки небето, ще да изпитам срамното чувство, обхванало човек, дето гледа пред очите си велика книга, но написана на непознат за него език. Изходът е един — да следвам едновременно инженерство и физико-математика, па макар физико-математиката да запиша задочно. Решението е чудесно, стига да разрешават правилниците, но правилниците обикновено не дават пукната пара за чудесните неща. Имам чувството, че всичко, което носи печата на прекрасното, не е обект на правилници и разпоредби, че разпоредбите регулират един календар, в който празниците са зачертани грижливо с червено мастило.

Зам. — министърът Диньо Диновски

Меки черти на лицето, напълнял, с коремче. Облечен е началнически, с черен костюм и вратовръзка в убити цветове. Почвам да забелязвам, че големите началници избягват (сякаш нарочно) по-светлите платове и по-ярките вратовръзки.

Той остана толкова учуден от желанието ми да запиша освен машинно инженерство, още и физико-математика, че зяпна с отворена уста, като да бях паднал пред масата му направо от Марс.

— Какво толкова ви впечатлява, другарю Диновски? — запитах го, учуден на своя ред от неговото учудване.

— Баща ти навремето едно инженерство отказа да следва, хем в Москва го пращаха, а ти искаш две науки да изучаваш, и то по едно и също време.

Знаех аз защо баща ми не беше заминал да следва в Москва и как Диньо Диновски беше извадил неговия късмет и кръв нахлу в лицето ми, но се сдържах. «Ще ти го върна тъпкано — рекох си — само задочното по физика веднъж да ми уредиш!»

Диньо беше схванал по свой начин вълнението ми, затова се усмихна и доволно засука посивелия си мустак.

— Бравос! Бравос! У нас младежта пораства духовно за една година с цяло десетилетие! Де го туй при капитализма?

И ми обеща да се застъпи пред министъра на просветата за моето «задочно».

Изкарах конкурса за машинно инженерство с отличен и тази блестяща оценка като че ли разколеба упорството на министъра, проядено вече от настойчивите увещания на Диньо Диновски. Беше ми разрешено най-после да се явя на конкурс и по физика.

По-късно научих, че първото отличие не беше изиграло в случая никаква роля. Свършили бяха работа други «аргументи», материални, от които човек изпитва въпиюща нужда, когато си прави вила на два етажа, с шарено басейнче в градината. По онова време цимент трудно се намираше (циментът отиваше в основите на язовирните стени), затова бай Диньо, голям шеф на промишлеността, беше уредил някои неща.

Във връзка с тази работа мисля си следното:

Когато някой се сдобие по безчестен начин с входен билет, за да слуша Бетховен — божествата (Господ, Йехова, Буда и др.), се правят на разсеяни и не му пишат грях.

Божествата са злопаметни, това е известно, но аз открих у тях и една симпатична черта, която им прави чест — по отношение на своите подопечни, хората, те притежават чудесно чувство за хумор. Бай Диньо ми призна, че ме е обикнал от пръв поглед, нали кръвта вода не става, с баща ми са учили и партизанствували заедно и така нататък, разчувствува се човекът и ме покани да му ида в неделя на обяд.