Чудакът

Куцата книговезка на средна възраст и с ангелски миловидно лице се казваше Лили.

Но за историята с Лили читателят ще научи някои неща допълнително от собственоръчно написаните Юлиянови бележки. Сега авторът иска да се възползува от случая, от находката си в старинното шкафче на книговезката, за да опише с няколко лаконични приказки героя си — такъв, какъвто е изглеждал по онова време, преди отново да го покаже, след десетилетие и 7–8 години отгоре, но вече като директор на ЗПЦМ.

В дълбочината на снимката като далечно, смътно привидение се мярка силуетът на Балкана. Билото му напомня върха Тодорини кукли или друг връх, подобен на Куклите. Авторът иска да отбележи за сведение, че същият този балкан може отлично да се наблюдава и от верандата на бай Сандовата вила, където Юлиян живя по време на втория си престой в град Н…

Но да се върнем към портрета. Юлиян беше с ученическа куртка, видимо поокъсяла вече за ръста му, и без фуражка. Да се чуди човек на високото му чело и да се усмихва снизходително на буйната му и разпиляна по всички посоки (навярно от вятъра) непокорна коса! Големи очи с твърд поглед и като че ли способни да издигнат, когато си поискат, една невидима стени между себе си и света; и горна устна на почти права уста, леко извита по средата, като тетива на неособено опънат лък. Скулестото му лице, с вече определено очертана четвъртита брадичка, не беше красиво, но внушаваше респект, защото излъчваше воля и самоувереност и една висока интелигентност, каквато у не всеки млад човек може да се открие… Да, Юлиян още по онова време имаше лице, което впечатлява и се запомня измежду хиляди други.

Към портрета на Юлиян авторът иска да спомене една подробност. В краката му, на малко по-издигнато място седеше, прегърнала стеснително коленете си, девойка в ученическа престилка. Да имаше седемнадесет, най-много осемнадесет години. Взирайки се внимателно в нежното й и деликатно лице, украсено, навярно, с тъмносини доверчиви очи, човек би могъл да разпознае без усилие в него днешната книговезка, с онова шкафче в стил рококо в работилницата си, но такава, каквато е била, разбира се, в златистолилавите зари на най-ранната си младост.

За да завърши впечатленията си за младежките години на Юлиян, авторът ще предостави на читателя няколко негови изказвания, стенографирани в дневниците на литературния кръжок при н-ската гимназия, и ще се опита да възстанови — отдавайки почит на сведения, почерпени от хора, в чиято добросъвестност не би следвало никой да се съмнява — ще се опита да възстанови една част от Юлияновата история с Лили.

(…) Прочетох с голямо любопитство и много съвестно съчиненията на И. И. и на М. П., в които се разказва за победата на кооперативния строй на село. Ако се съди по това, което са написали, и двамата автори са толкова близо до истината, колкото път трябва да се бие например от тук до месечината. В разказа на И. И. революцията на село е показана като една голяма сватба. Изслушали хората един оратор, въодушевили се, па се хванали дружно за ръце и излезли на къра да заличат синорите. Там изпели «Интернационалът», като се върнали, ударили му на мегдана — стари и млади — такова хоро, че земята се потресла. Само от най-личната къща в туй село надничал през забуления прозорец селският чорбаджия и проклинал, разбира се, ама съвсем тихо, защото го било страх някой да го не чуе… Туй е глупост от начало до край. Революцията на село е била сватба за едни и погребение за други. На къра са пели «Интернационалът», но камбаната на черквата е била на умряло… И не през едно, а през доста прозорчета са гледали разгневени хора и са псували така, че се е чувало през девет села и десето… Но ако И. И. прави опит да закичи истината с росна сватбарска китка, колегата П. М. направо я маскари. Гледай ти, решили сиромасите, дето си понятие нямат от голямо стопанство да правят голямо стопанство, а по-имотните, дето си имали понятия от голямо стопанство — тях натикали, с извинение, в кучи задник; затуй на кооперативите не им провървяло през първите години… Направо маскарлък!.. Аз бих посъветвал тези автори да описват как щъркелите носят напролет бебета в клюновете си или да възпяват на «бабите си хурките», както го е казал великият поет, а да се не захващат със съдбовни теми, за които им липсват и опит, и разбиране, и «пипе»!.. (…)

(…) Щом се интересувате от мнението ми, аз ще ви кажа: по ми харесва традиционна поезия, написана талантливо, отколкото модерна поезия, но «сътворена» от… маниаци! (…)

(…) Някои ме питат защо аз, математикът, съм дошъл при тях, литераторите. Демек, какво разбира свиня от кладенчова вода. Ще им отговоря на тези любопитни колеги в същия дух. Ами дошъл съм тук, за да има и сред вас, скъпи другари, един умен човек! (…)

(…) Другарката М. твърди, че музиката, особено класическата, била «сантиментално» изкуство… «Сижете руа», тоест ако бях цар, аз бих въздигнал другарката М. заради това й изказване в чин «принцеса», може би щях да й предложа дори ръката си!.. Ах, другарко М.! Едно-едничко изкуство е близко и сродно на математиката, и представете си това изкуство е музиката и преди всичко — музиката на Моцарт, на Бетховен, на Шопен… Защото както математиката дешифрира с уравненията си невидимите закони на природата, така и музиката изразява с хармониите си недостъпните за никое друго изкуство вълнения на човешката душа!.. (…)

Историята с Лили

Чак в единадесети клас абитуриент, Юлиян пожъна любовен успех със своята «стационарна» тактика. Имаше в единадесети клас една девойка на име Лили. Косата й беше русозлатиста като царевична свила, в очите й синееше лазур, те бяха тъмносини и дълбоки, като високопланинско езеро. Малката й пухкава устица нежно се усмихваше — гласът й беше гальовен и мек. Тя беше тънка в талията и дългобедрена като млада сърна. Беше добра ученичка, първа по литература в класа, но не блестеше с никакви изключителни способности, както се проявяваше Юлиян например. Той отдавна беше влюбен в нея, а защо? Но кой момък може да каже защо се влюбва в една девойка! Навярно и тя не беше равнодушна към него, но славата му беше толкова голяма, че го правеше да прилича на статуя, а на коя статуя момичетата се признават в любов?

Една привечер през октомври, на излизане от събрание на литературния кръжок двамата изведнъж се оказаха рамо до рамо и, кой знае защо — невероятно сами. Другите бяха побързали да се разотидат — какво общо имаха с диференциалните уравнения и интегралите? Нека двамата се помъчат да намерят общото, това щеше да даде добър повод за закачки и смях.

— Искаш ли да те изпратя? — попита простичко Юлиян.

— Моля ти се — смути се Лили. — Стига това да не ти отнема време! Казват, че ти си бил винаги много зает!

— Глупости! — възнегодува, но не бог знае колко остро Юлиян.

— Не знам! — каза Лили. — Така се приказва за тебе, че винаги си много зает!

— Е! — повдигна рамене Юлиян. — Аз нямам време за карти, за глупави естради и разни журове, където обикновено се подвизават като по правило най-загубените и най-бездарни момчета и момичета. Но за малко хубава музика и за една разходка из парка съм готов да тръгна по всяко време!

— Аз живея оттатък парка, на улица «Росица»! — каза бързо Лили. — През две улици, съвсем наблизо.

— Зная! — усмихна й се Юлиян. — На няколко пъти съм те виждал, когато излизаш от къщи.

— Нима? — съвсем искрено се учуди Лили.

— Вашата къща е до клона на банката, а аз ходя понякога там, за да измолвам разрешение за абонамент на руски списания и за покупка на някоя много важна книга.

— Тогава ти познаваш и майка ми? — едва не се препъна Лили, макар че на това място плочникът беше съвсем гладък.

Майката на Лили беше директорка на банковия клон.