Чудакът

Но не мислете, другарю, че той проявяваше само към мен подобно пренебрежително отношение, моля ви се! Към целия административен персонал той се отнасяше така — с хладно равнодушие. Не го вълнуваше него чиновническият труд, беше предоставил чиновниците изцяло на помощника си Щерев. Чувал съм някои по-възрастни другари да казват, че по отношение на чиновниците, на администрацията изобщо той приличал много на ония, дето са ръководили първите големи строежи. Тъй било например по димитровградските полигони, на язовира «Стамболийски», при изграждането на завода «Ленин» и издигането на кремиковските пещи. На човека с «ватенката» са оказвали «чрезвичайно» внимание, уважавали го, той бил в центъра на вниманието им, а нашего брата с чантата, изключая инженерите, разбира се, но и те в онези времена са ходили с ватенки — нашего брата считали за канцеларски инвентар.

Юлиян Евтимов като високообразован човек не подценяваше работата ни, не ни обиждаше и с нас се държеше с обичайната си любезност, но вътрешно му бяхме чужди. Не ни отделяше място в сърцето си… Ето защо аз се удивих донемайкъде, когато новият директор ме извика, за да ми прочете неговата характеристика. Е, и последствията не закъсняха, разбира се. Само няколко дена след пристигането си новият директор ме назначи за началник на домакински отдел!

И до ден-днешен не мога да си обясня този случай, но всеки път, когато си го припомня, в паметта ми изниква друго едно събитие, което беше станало наскоро, преди Юлиян да си замине завинаги от Н. Тогава правихме трасето през снега, за да сваляме с шейни контейнерите с мед, които камионите не бяха успели да извозят до завода. Беше паднал голям сняг, имаше люти студове, пътищата бяха затрупани с преспи, мъчно си доставяхме продукти от града. И горивото ни се свърши, та една сутрин трябваше да раздаваме сухоежбинка в стола, не можехме да запариме чай. Някои по-придирчиви захванаха да протестират. Тогава Юлиян, който винаги закусваше и обядваше заедно с работниците, в общата столова, произнесе късичка, но особена реч.

Запомнил съм някои негови мисли: «Ние сме като войници на поход! — рече той. — Всеки трябва да знае, че в походни условия несгодата е всекидневна гостенка на войника!.. Несгоди ще има — рече той, — докато завода ни не стъпи здраво на краката си.» «А кога ще стъпи здраво на краката си?» — запита някой. «Когато започнем да изпълняваме редовно плановете си и марката на нашия цветен прокат стане световноизвестна! — каза Юлиян. — Тогава ще имаме и жп варианта до гарата, и свои общежития в града, и свой превоз до цеховете на завода. Тогава ще сме като войници, които са изпълнили боевата си задача и вече не са принудени да зимуват на стан. Ще живеем доволно. А сега ще я караме като на поход. Кога добре, кога лошо, както се случи. Който не е годен за такъв живот — да си върви. Лек му път!»

Какво беше особеното в тази реч, другарю? Ще ви кажа! Аз отдавна скитам по строежите, но в ЗПЦМ заседнах, защото ми дадоха по-отговорна работа. Знам, че на Юлиян дължа началническата си служба, нали той ме препоръча на сегашния директор. Нямам значи основание да си го спомням с лошо. И все пак, като имам предвид ръководителите, при които съм работил през последните десетина години, трябва да ви кажа, че според мен в някои неща той беше отишъл по-напред от тях, а в други беше изостанал назад. Той работеше с електронноизчислителни машини, с електронна техника, проверяваше технологическите възли, а подценяваше такива редови неща, като домакински отдел, снабдяването, битовите удобства! Кой директор в наше време говори например за «походи»? Лагеруването и походният порядък са едни минали работи, привични за някогашното време, пионерското време в строителството. Ами да! Кой ще се реши в днешно време да сваля контейнери от по няколко тона с шейни? Вместо да бие телеграми до София, да му изпратят снегорини и влекачи, Юлиян Евтимов прави трасе през еднометров сняг!

Е, хубаво, да речем, че с някои свои постъпки той прилича на изостанал от времето си ръководител. Аз, че му дължа благодарност, също ще кажа: «Изостанал!» «Но как? — ще възнегодува някой. — Как тъй го наричате вие „изостанал“? Когато ТОЙ, а не друг изтегли от изоставане заводските работи! Може ли с изостанали средства да се излиза от изоставане?» Така ще възнегодува някой и аз ще свия тутакси опашка. И вие ще свиете опашка, другарю, ако мислите като мен! Тъй ами. Задето навакса изоставането по монтажа и изпревари пусковия срок, Юлиян Евтимов беше награден от държавното ръководство с Орден на труда — златен!

Ето какъв възел се получава! Ха го развържи, де?

Сега ще ви разкажа за първия ден от нашето запознанство. Един преди обед заместникът Щерев ми се обади по телефона: «Ела бързо в дирекцията — да те представя на новия директор. Ще трябва да се потрудиш по настаняването му!» «Добре — рекох, — ще се потрудя, нали затова съм домакин!» По стълбите за дирекцията срещам шофьора Наско.

— Видя ли новия директор? — питам го. — Как изглежда?

— Тъмна Индия! — вдига Наско рамене. — За една думичка, дето се изпуснах по пътя, наказа ме с преместване в гаража и ме нареди да ходя седем километра пеша до града!

— Не думай! — изтръпнах. — Такъв ли е страшен?

— Не знам! — вдига Наско рамене. — После ме черпи коняк да се сгрея, а тази заран смекчи наказанието ми със строго мъмрене.

Пред чакалнята едва не се сблъсках с председателя на профкомитета. Изпотен, зачервен, като излязъл от баня, с вид на недоумяващ за нещо си човек.

— Да не би новият да е натиснал силно педала? — питам го на шега.

— Знам ли! — повдига и той рамене като Наско. Отвежда ме встрани до един прозорец и ми говори с половин глас: — Дойде тази заран преди осем и точно в осем нула нула заповяда да се затвори портала. «Запиши всички, които са закъснели! — рече ми той. — Работници, майстори, инженери — до един! И приготви заповед в смисъл, че се наказват с мъмрене и предупреждение. И сложи обяви по всичките по-важни места из района на завода — че докато продължава изоставането с монтажа, закъсненията ще бъдат наказвани по най-строгите параграфи на трудовия кодекс!»

— Гледай го ти! — помъчих се да се усмихна, но веднага почувствувах, че не ми е до смях. — Строг значи. Наказва.

— Там е работата, че на външност не изглежда строг! — клати глава нашият председател. И въздиша: — Не можеш го лесно разбра — дава заповеди за наказание, а се усмихва, сякаш раздава подаръци!

— Такива са най-опасни! — казвам. И понеже съм събрал много опит, защото всякакви чешити съм срещал по обектите, заключавам: — С хора от тоя сорт трябва винаги да си нащрек!

Влязох в директорския кабинет. Щерев седи в креслото, а новият стои изправен до отворения прозорец. Според мене по-правилно щеше да бъде новият да седи в креслото, а Щерев да стои до прозореца, но както и да е. По-късно научих, че двамата са на една възраст, но в оня момент ми се стори, че Юлиян е по-стар. Не че имаше нещо старческо в лицето или снагата му, среден на височина, но изправен и строен като атлет. По скулестото му лице едва-едва се очертаваха две леки бръчки около устата, а самата му уста беше като нарисувана — едни чувствени устни, по които жените си падат, както се изразяват днес по-младите, едно високо чело — педя и половина, баскетболно игрище, а очите му — два гълъба, ха да размахат криле и да полетят! Косите му — кестеняви, но поизрусени като че ли, меки и светкащи на слънцето, напомнят свилата на узрял кукуруз. Такъв беше на вид Юлиян: хубавец-умник, а не хубавец-лъскач! Да, и въпреки напетия си вид изглеждаше по-възрастен от Щерев. Макар че Щерев, запомнете това добре, другарю, макар че Щерев имаше брада — педя дълга и да беше много гърбав в раменете. Спрямо ТОЯ Щерев Юлиян изглеждаше по-стар! Чудна работа, ви казвам, другарю… Млад мъж си беше на вид, а до когото и да застанеше от връстниците си — изпитваше едно първоначално чувство, че е по-възрастен. Главният инженер Никола Никодимов беше по него време петдесетгодишен, но когато ги видях за първи път заедно, Юлиян ми се стори на възраст по-зрял. Разбира се, той беше младеж в сравнение с Никодимов — и по фигура, на лице, и на години — къде са неговите 36, къде са Никодимовите 50! Но нали ви казвам — до когото и да застанеше, той изглеждаше на пръв поглед по-голям. После тази лъжлива представа изчезваше, но нали човек запомня онова, дето го впечатлява най-напред!