Страница 3 из 4
В хола той свали раницата си и я сложи до мекия стол, на който бе седнал. Аз се разположих срещу него. В момента не чувствувах ни смущение, ни безпокойство, ни респект дори, все едно че вкъщи бе дошъл някакъв стар приятел. Вече можех да го гледам право в лицето, макар че надали печелех нещо от това — и то бе обикновено като всичко друго у него. Той си беше точно човек от плът и кръв — от белите косъмчета в брадата му до ръждивите изрусели клепачи. Изведнъж ме обзе неприятното чувство, че съм станал жертва на някаква мистификация.
— Какво ще пиете? — попитах аз.
— Може чаша доматен сок — отвърна той спокойно.
Наистина имах доматен сок в хладилника.
— С малко водка?
— Не, чист…
— Знаете ли какво друго имам в хладилника?
— Доста е натъпкан — отвърна той шеговито. — Но освен всичко и една чиния с дребна пържена риба.
Това беше напълно вярно. Бях хванал рибата преди няколко дни в началото на Искрецката река. И сам си я бях опържил, макар да не успях сам да я изям.
— Разгеле! — казах аз зарадван. — Да я донеса ли и нея?
— Не, не, мерси, не съм гладен…
— В края на краищата вие сте като мен от плът и кръв… И сигурно огладнявате…
— Не е точно тъй — отвърна той. — Това, което виждате, е по-скоро чудесна имитация…
— Как да го разбирам?
— Ето така!
Той се съсредоточи за миг, после вдигна дясната си ръка и нанесе с дланта си удар по кръглата масичка, която стоеше между нас. Но вместо да се чуе звукът на удара, ръката спокойно мина през твърдата материя, сякаш беше безплътна. Гледах го смаян. Кой знае защо, това ми направи по-силно впечатление, отколкото невероятната маневра на моята лека кола над бездната.
— Сега видяхте какви странни свойства може да има материята — каза той шеговито. — От нея наистина може да се направи всичко…
— Бях чел някъде — измърморих аз поразен, — че това не може да стане.
— И аз го четох — усмихна се той. — Вие наистина не можете. Както и ние не можем безкрайно много неща. Но във вселената всичко може. Освен да се създаде субстанцията, разбира се. Тя съществува и това я изчерпва напълно…
Аз замълчах, в тоя момент даже и мисли нямах в главата си.
— А какво стана с вашия доматен сок? — попита той.
Станах и мълчаливо отидох в кухнята. Като отворих хладилника, най-напред видях моите риби. Взех две кутии доматен сок, две чисти чаши и се върнах в хола. Непознатият все тъй седеше на стола си и гледаше замислено през широкия прозорец. Докато пробивах тенекиените кутии, той все тъй мълчеше, имах чувството, че даже не присъствува в стаята. Най-сетне налях и вдигнах моята чаша.
— Ами да се чукнем!… Макар и с доматен сок…
— Да се чукнем! — съгласи се той.
Чашите звъннаха, той поднесе своята към изпръхналите си устни. И както ми се стори, изпи я с известно удоволствие.
— Сега ще ви задам един неудобен въпрос — казах аз. — Както разбирам, вие не сте тук, на земята, за да помагате на нашата цивилизация с вашите знания. А тогава защо?… За да ни контролирате?…
— Не, разбира се. Да ви контролираме или да ви помагаме по принцип това е все едно и също нещо — да се месим във вашите работи… Но ние никога няма да направим това. Аз съм тук чисто и просто един обикновен наблюдател и безпристрастен информатор на нашата цивилизация…
Кой знае защо тая декларация не ме учуди.
— Тъй си и мислех — измърморих аз.
Той ме погледна любопитно:
— А защо именно?
— По най-простата логика — отвърнах аз. — Сред безкрайната вселена практически трябва да се осъществяват безкрайно число комбинации на материята. И, разбира се, не може да се допусне, че само тук, на нашата малка планетка, съществува тая единствена комбинация, която се нарича човешко съществувание. Според мен това е съвсем абсурдно.
Той едва забележимо се усмихна.
— Не е ли така? — запитах аз учудено.
— Нищо, говорете…
— Е, добре, нашата цивилизация съществува само няколко хиляди години и въпреки това е една мощна цивилизация. А ако съществуваше няколко милиона години? В кръга на тая логика не е възможно някъде из вселената да не съществуват цивилизации с огромна мощ. За тях не би представлявало някакъв особен проблем и да влязат в контакт с нас. И аз неведнъж съм си задавал въпроса, защо всъщност това не става, защо сме така изолирани и самотни на нашата малка планета?
Замълчах и го погледнах с очакване. Той също мълчеше и бавно, сякаш несъзнателно, поклащаше главата си.
— Трябва да ви кажа, че вашата логика съвсем не е лишена от основания — отвърна той най-сетне. — И въпреки всичко тя е съвсем произволна. Ще ви дам един прост пример. Ако възможностите, както казахте вие, наистина се комбинират, би трябвало да съществува и такава комбинация — една галактика с една човешка цивилизация.
— А защо не? — попитах аз лекомислено.
— Ами тогава пропада и вашата теория за задължителните контакти.
Да, разбира се, той беше съвсем прав.
— И освен това — продължи непознатият — не бива да приписвате на всяко съзнание качествата на човешкото земно съзнание. Би могло да има и такова съзнание, което да се разминава с вашето земно съзнание просто без да ви забелязва или без да ви обръща внимание. Или пък да ви забелязва, но да не лежите по пътя на неговите цели. Нима вие забелязвате мравките, които пъплят из вашата градина, макар да знаете, че са живи същества? И нима се стараете с нещо да им помогнете в тяхното съществуване?
— Но те нямат съзнание!
— Кой ви каза?… Това не е толкова сигурно, колкото вие си мислите. А може би е по-съвършено от вашето от гледна точка на това, което вие човеците наричате развитие. Освен това вие говорите за съзнанието изобщо, в космически мащаб, без да сте в състояние да ми покажете едно негово трайно и общо качество. Би могло да се допусне например, че най-същественото качество на съзнанието е неговата нетрайност. Или пък неговото самоунищожение на определени етапи на развитието му. Така че отпада и вашето основно твърдение за неговото безкрайно усъвършенстване в огромните периоди от време.
— Да, наистина, прав сте — отвърнах аз смутено. — Макар че самият факт на вашето присъствие не говори в полза на такива доводи.
— Сега аз не говоря за фактите, а за вашата логика.
— Тогава наистина бих предпочел да говорим за фактите — казах аз.
Той отново поклати глава:
— За съжаление, точно за това не можем да говорим.
— Но защо? — попитах аз нервно.
— Това бих могъл да ви кажа… Вие сами трябва да постигнете своите знания… И със свои собствени сили да изминете пътя. Защо не можете да си представите, че точно това е смисълът на земното човешко съществуване?
Гласът му беше тих, но дълбок, с някакво особено звучене и на мен за пръв път ми мина мисълта, че това не е точно човешки глас.
— Навярно сте прав — отвърнах аз. — Това, което казвате, мога да си го представя. Но не мога да си представя вашата нравствена същност. В края на краищата вие живеете между нас, виждате нашите страдания, неправдите, насилието, виждате как понякога нещастни и безпомощни се въртим в омагьосания кръг на своето невежество. И в същото време навярно ясно съзнавате, че е толкова лесно да помогнете на всичко, което е добро и справедливо. Но не го правите. Това не загрозява ли смисъла на вашето собствено съществуване?
Той ме погледна някак особено:
— Тогава представете си, че в нашата нравствена същност има много повече разум и по-малко чувства.
— Мъчно ми е да си го представя — казах аз. — Ами вие живеете тука, сред нас. Как може у вас да не предизвикват нравствен ужас някои неща, с които сме свикнали. Войните например. Представете си, че утре нашето човечество се изправи пред ядрено самоунищожение. Нима пак няма да ни попречите?
— Не, разбира се! — каза той твърдо. — Вие трябва сами да изживеете кризата. Ако изкуствено ви попречим, вие няма да придобиете имунитет и следния път ще загинете от още по-страшна катастрофа.