Страница 7 из 94
— И защо според тебе?
— Не знам как да ти обясня — замънка младежът. — Иначе добре е написано, с чувство, но ми се струва неподходящо за политическия момент. Ето, например вземи началото — за двата свята, дето здраво са се вчепкали един в друг. А ние сега говорим за мирно съвместно съществуване. И за разведряване на международната обстановка.
— А тоя фашистки преврат! — каза намръщен вуйчо му. — Да не съм го инсценирал аз?
— Добре, вуйчо, напиши там нещо за американските монополи, прибави и за ЦРУ. Но за двата свята, дето са се вчепкали на живот и смърт, не е така. Защото няма да е на живот, а на смърт.
— Добре, напиши го, както ти знаеш. Все пак това е проект.
— Кой ти го е поръчал?
— Комитетът, естествено.
Вуйчо му бе подпредседател на Националния комитет за мир.
— Добре — отвърна младежът. — Но ще ти кажа, че напразно си се старал. Те са поръчали това възвание още на неколцина. След това ще изберат най-баналното и точно него ще напечатат. И да ти кажа — най-трудно е да се пише банално, освен ако не ти е естествено.
Сашо имаше чувството, че вуйчо му изобщо не го е чул — толкова в тоя миг изглеждаше някъде извън кабинета си. Но беше го чул.
— И тъй да е — каза той. — Но това надали е най-същественото. Всеки човек трябва да върши своята работа според себе си. А как ще я преценят другите — това не е толкова важно.
От няколко години младежът беше нещо като частен секретар на вуйчо си, изготвяше му всички ония материали, които академикът нямаше как да откаже. Бяха главно статии, политически бележки, даже изявления и интервюта — всичко това минаваше през безупречното, кажи-речи, вдъхновено перо на младежа. Точно това вдъхновение и тая натрапваща се убеденост и искреност понякога смущаваха академика. Нищо подобно той не можеше да открие в обикновените им разговори. Сашо му се струваше прекалено трезв, по-скоро скептичен и сдържан, отколкото пламенен и доверчив. Кое беше негово лично убеждение, а кое ловко нагласява не към становището на инвеститора, това старият никога не можеше да разбере. Защото в крайна сметка академикът наистина беше нещо като инвеститор — и на средства, и на идеи. Той отстъпваше на племенника всички хонорари от поръчките, а когато те имаха чисто обществен характер, намираше някакви начини да го възнагради. Така или иначе и двамата имаха полза от това сътрудничество. Обществената работа на академика беше в ред, без да краде от времето за научната. А пък Сашо винаги имаше малко пари в джоба си, в това отношение не приличаше на обикновените студенти.
— А сега аз да си вървя — каза младежът. — Искаш ли да ти помогна нещо?
— Върви, върви — каза академикът. — Ще се оправя сам.
Когато Сашо си отиде, той се повъртя безсмислено из празния апартамент, после полегна на диванчето. От сутринта се чувствуваше някак изпразнен, почти кух. И мисълта му непрекъснато се връщаше към вчерашното погребение, сега е малко повече срам и стеснение. Защо така внезапно се бе разридал в залата на покойниците? Така страшно, така неутешимо? И кого бе оплакал — себе си или нея? Може би нито едното, нито другото. Себе си той никога не бе жалил, защото, като всеки зает човек, никога не се бе замислял сериозно за съдбата си. Никога не се бе обръщал назад, за да огледа пътя си. Дори не се бе опитвал да премери ръста си в своята собствена наука — докъде бе стигнал, какво още можеше да очаква? А жена си бе загубил постепенно и спокойно, без сътресения и без кризи освен в случая, за който изобщо не искаше да си спомня. Беше свикнал с нея, но никой не оплаква така горчиво своите навици.
Тогава защо?
Да, трябваше непременно да разбере това, трябваше да стигне до истината, преди да е дошла смъртта. Да, далече преди това. Когато тя наближи съвсем, човек става слаб, безпомощен, безразличен. Да, съвсем, съвсем безразличен към всичко, даже към себе си. А тон чувствуваше смътно, че в тия ридания е имало някакъв смисъл, че не са били без причина. И тоя смисъл е бил може би истинският смисъл на неговото съществуване, на всяко човешко съществуване. Най-малко на тоя свят човек познава себе си, това, което е в него. И най-малко разбира пътищата, по които броди денем и нощем като сляп. Такива мисли минаваха сега през ума му, но не му се струваха нито горчиви, нито страшни.
Той не усети как внезапно бе заспал, сякаш се бе скъсала някаква нишка. Тоя път нямаше нищо в съня му — бе празен и дълбок като смъртта.
3
Десетина дни академикът не излезе никъде, дори не прекрачи прага на дома си. Не работеше нищо, не мислеше нищо. Но не се чувствуваше и нещастен. Като че ли го бе обхванало някакво пълно безразличие, по-лошо и от апатията, в която винаги има някаква скрита драма. Не, нямаше драма, нямаше нищо. Просто бе загубил всякакъв интерес към живота.
През тия тихи и съвсем безлични дни като че ли и времето беше негов съюзник. Той не си опомняше друг такъв студен и дъжделив юни. Приличаше повече на късна есен, ниско над града се влачеха огромни и тежки облаци, бръскаше студен дъжд. В кабинета му бе винаги здрачно и малко хладно, дъждът миеше обилно стъклата и през тях светът му изглеждаше някак размазан и нереален. Най-странното бе, че телефонът упорито мълчеше, никой не се обаждаше. И така, както се бе затворил в кабинета, с тия обливани от дъжда стъкла, имаше чувството, че ще се понесе бавно, като загубена лодка, в мъгливия океан на времето и ще изчезне там завинаги.
Всяка сутрин към осем часа идваше сестра му, винаги с пълна пазарска чанта. Свършваше до към десет часа леката домакинска работа, след това се залавяше да му сготви. Вършеше това не просто и делнично, а едва ли не с някакво вътрешно благоговение. И наистина готвеше много хубаво.
Докато бе жив мъжът й, тя смътно усещаше, че това е, кажи-речи, единственият начин да го задържи в къщи.
Никога не се хранеше заедно с брат си, дори избягваше да се мярка пред очите му. Академикът пристигаше разсеян в кухнята, сядаше мълчаливо и изяждаше без да каже думичка, всичко в чинията. Но ядеше все тъй разсеяно, без никакъв апетит, просто набиваше, както веднъж кратко и непочтено се бе изразил синът и. Но колкото и да бе разсеян, все пак академикът си даваше някаква несъзнателна сметка, че яде повече, отколкото преди нейната смърт. Това го подтискаше, изпълваше го с чувство на неясна вина. Но беше безпомощен да се спре, изяждаше всичко и усещаше, че все още му се яде. Някога покойният му баща казваше, че така ненаситно и лакомо започват да ядат старците, преди да умрат. Но той не ядеше лакомо, той просто не знаеше къде да спре.
През цялото време го посети само Сашо, неговият племенник. Той му донесе възванието, както бе обещал, академикът го прочете внимателно два пъти. По лицето му бе все така безразлично, изразът му не подсказваше нищо.
— Много добре! — каза той внезапно. — Тая материя просто ти допада. Винаги съм смятал, че от тебе може да излезе чудесен политик.
Младежът го изгледа внимателно.
— Смяташ, че не ме бива за науката? — попита той. Академикът някак унило поклати глава, но това че означаваше нищо. В края на краищата Сашо бе наистина отличен студент, най добрият в целия курс. Всички му предричаха бляскава научна кариера, а сега неговият собствен вуйчо сякаш се бе усъмнил.
— Не исках да кажа това! — отвърна той. — Но твоят ум е повече спекулативен, отколкото аналитичен.
Младежът съвсем се обиди.
— Всъщност аз не обичам политиката! — отвърна доста сухо. — Аз не обичам нищо, което не е сигурно и положително знание.
За миг академикът сякаш изчезна от стаята и съвсем го забрави. Навън все тъй безутешно плискаше студеният дъжд.
— Ще дойде време и ще разбереш, че знанието не е всичко — каза някак тихо и без желание вуйчо му. А понякога даже може да пречи. Като гората, която пречи да видиш дървото.
Скоро след това Сашо си тръгна малко огорчен, без да се издаде съвсем. Академикът стана и отиде до прозореца, все тъй обливан от дъжда. Всъщност за какво му бе нужно да огорчи момчето? Той никога никого не поучаваше, дори своите студенти. Това просто не беше в стила му. Най-безнадеждно на тоя свят е да убеждаваш хората в нещо — мислеше той. Много по-лесно е да ги излъжеш. Всеки трябва да стига до своята истина сам, за да повярва в нея. А ето че сега без никаква нужда бе обидил своя племенник. И бе останал сам. Когато самотата му стана непоносима, тон набра първия телефонен номер, който му дойде на ума. Оттатък се обади слаб и небрежен женски глас: