Страница 10 из 94
Спасов го прие незабавно, сякаш го бе чакал от часове. Като влезе в кабинета му, той се изправи зад красивото си бюро, изискан и сдържано усмихнат, както обикновено се усмихват на хора в траур, за да им покажат, че нещата са отминали и животът е по-силен от всичко. Беше грижливо избръснат и като изкъпан в три води — така светеше от чистота. Дори пооредялата му коса като че ли бе мокро вчесана и все още стоеше корава и на лимби. Академикът беше чул за него, че е отличен математик и навярно сега напразно си губеше времето в ненужни и празни приказки.
— Ще пиете ли едно кафе, другарю Урумов?
— Не, благодаря, не пия кафе.
— Тогава една кока-кола?
Тоя път академикът замълча. Спасов прие това като знак на съгласие и поръча на секретарката си, която все още чакаше чинно край разкошната старинна врата. После все тъй изискано седна в удобния си стол, прекара длан по слепите си очи. В тоя момент приличаше повече на френски моделиер или на директор на модно списание, отколкото на учен математик. На академика дори му се стори, че из просторния кабинет се носи едва доловима миризма на шипър. Известно време двамата мълчаха малко повече, отколкото е допустимо по протокола. Спасов разбираше много добре, че сега всеки страничен разговор би бил неудобен или неуместен. И той реши да започне веднага с темата.
— Другарю Урумов, можете ли да се досетите за какво сме ви извикали? — запита той малко шеговито.
— Да, разбира се — отвърна веднага академикът. — Да ми предложите пенсия.
Председателят го погледна малко особено, сякаш съжаляваше, че тая идея не му е минала досега през ума.
— Вие сте световноизвестен учен! — каза той. — И нямаме такива намерения. Наистина има за какво да се поговори, но то ще стане друг път.
— Кога друг път?
— Ами например като се върнете от Унгария… — председателят се усмихна.
— Не ви разбирам — каза академикът. — Каква Унгария?
— Точно затова сме ви извикали… Да ви предложим да посетите Унгария. За двайсетина дни.
— И какво да правя там? — запита академикът учудено.
— Нищо особено. Това е по културната конвенция. Вие ще отидете, на нас ще ни дойде гост. Както обикновено стават тия работи.
— Не ми се пътува! — отвърна академикът. — Стар съм вече, не съм за разходки…
Всъщност Спасов очакваше тоя отговор.
— Да, знам, че не ви се пътува — каза той. — Но не сте стар, зарежете тая глупава мисъл. Всъщност точно затова искаме да ви пратим. След всичко, което се случи, на вас ви е нужно малко да се разсеете, да съберете сили. И извинете, че така откровено поставям въпроса. — И понеже академикът мълчеше, доста затруднен как по-внимателно да откаже, той побърза да добави: — В края на краищата там все ще видите и ще научите нещо, което да ви е от полза. Техният институт е… — тон едва не каза „по-добър от нашия“, както му беше на ума, но се усети навреме — със световна известност. Ще се срещнете там с Добози.
Но академикът много добре усети смисъла на малката пауза.
— Да, те са по-добре обзаведени от нас — кимна той. — Академик Добози е енергичен и витален човек, умее да настоява.
— Тъкмо ще видите на място какво имат и какво нямат. И ние не сме чак толкова стиснати.
Академикът дълбоко се замисли.
— А ако се откажа? — запита той най-сетне.
— Моля да не го правите. Всъщност това е идея на нашия инструктор. А той навярно го е съгласувал там…
Академикът разбра много добре какво иска да му каже. И сам той имаше инструктор, който го посещаваше от време на време. Бяха се сменили доста много през последните две десетилетия. Тия млади хора наистина умееха добре да слушат, но рядко отваряха уста да кажат нещо. А щом тоя е казал…
— Ще си помисля малко — отвърна академикът. — И утре ще ви се обадя. Но не съм за разходки, искрено ви казвам.
Той се прибра у дома си без настроение. Разбираше много добре, че му бяха направили това предложение с най-добри намерения — малко да го утешат и разсеят. И той бе направил така, като почина жената на доцент Димов — издействувал му бе да замине служебно чак в Швеция. Но работата беше там, че на него никъде не му се ходеше. Душата му бе изпълнена докрай с хлад л равнодушие, всяка мисъл за физическо усилие му беше противна. Единственото, за което имаше сили, бе да движи челюстите си в кухнята на сестра си. Да, челюстите си наистина движеше доста добре.
Всъщност той бе ходил в Будапеща няколко пъти. Тоя град му харесваше, в него имаше атмосфера. Последния път бе отседнал в хотела на Маргитсигет, в ресторанта се хранеше винаги на една и съща маса. Неговият сервитьор беше доста възрастен човек, навярно по-възрастен и от самия него. Беше облечен с поовехтяла старинна елегантност, но колосаната му риза, макар и лекичко пожълтяла, бе съвсем чиста. Бе загубил вече силите си, ръката му силно трепереше, докато поднасяше супата. И все пак бързаше, наистина бързаше, доколкото му позволяваха силите. И се грижеше за него с такава преданост и уважение, както никой никога през живота му. Та това беше само преди две години и старият сервитьор може би все още работи в ресторанта… Ако отиде… Глупости, никъде няма да ходи, най-добре е да си стои тук. Наистина трябва да събере малко сили, да, трябва, ако иска да довърши поне част от своите работи.
Вратата се отвори, на прага се появи сестра му.
— Ела да хапнеш! — каза тя.
Много вкусно я произнасяше тая просташка дума — „хапнеш“. Той стана отвратен от мястото си, но това никак не попречи на апетита му. След сития обед отново се прибра в кабинета си. Там бе тихичко и прохладно, той побърза да се докопа до леглото си. Дори не усети как е заспал. Събуди се с лош вкус в устата в главоболие, сякаш бе пил нещо, преди да легне. Сърцето му бе все така празно, чувствуваше се съвсем разстроен. Напразно се опита да поработи нещо — не му вървеше. Захвърли и книгата, която бе започнал преди няколко дни. Никога не се бе чувствувал така изоставен и самотен, никога така пусто не е било в сърцето му. Дълго лежа на леглото, дори не разбра как е дошла вечерта. Най-разумно беше да стане и да отиде някъде, но къде? Нямаше на тоя свят кътчета за уморени и безнадеждни хора. Отдавна нямаше ни приятели, ни близки. Повечето бяха измрели, другите се бяха затворили в себе си. Старци не обичат да дружат със старци, те сякаш виждат един в друг своето разрушение.
Най-сетне той стана и се повъртя безсмислено, като някакво насекомо, из кабинета си. Светлината на лампата грееше все тъй равно и пусто, както в оная безнадеждна нощ, когато умря тя. Телефонът не звънеше, не се чуваха никакви стъпки. И внезапно, обхванат от някакъв спонтанен страх, бързо се запъти към телефона.
— Сашо, ти ли си?
— Аз съм, вуйчо — отвърна момчето.
— Какво правиш?
— Нищо, четох досега, готвя се да излизам.
— Ще ходиш на кино?
— Не, мисля да поиграя малко билярд тая вечер.
— Нима все още има билярди в България? — допита вуйчо му.
— Намират се… Но по-трудно се намират добри играчи.
Академикът пое въздух, за да събере малко кураж.
— Слушай, Сашо, ако не е много бърза тая работа, можеш ли да дойдеш за малко при мене?
— Да, разбира се — отвърна младежът с готовност.
— Добре, ще те чакам — каза академикът и побърза да затвори телефона.
Той въздъхна и се изправи. Колко меко и чисто светят ла моите. Колко е спокойно в празния апартамент. Всичко друго е глупаво самовнушение. Може би въздухът е малко тежък и спарен. Да, разбира се, как е могъл да стои толкова часове със затворен прозорец. Може би затова го е заболяла главата. Той отвори широко и двете крила, отвън изведнъж нахлу свежият нощен въздух, смесен е познатите градски миризми. Това съвсем го успокои, той вече дишаше на едри глътки, без да затваря устата си, като риба, която отново са пуснали във водата.
И нощта навън бе много спокойна, в тъмната градинка до канала свиреше магнетофон. Като се взря внимателно, той видя на една от пейките няколко тъмни фигури, на момчета навярно. В мрака святкаха цигари, от време на време се чуваха смехове, магнетофонът унило кандилкаше някаква негърска мелодия. По едно време на слабата светлина блесна лекичко високо прозрачно стъкло — те пиеха направо от бутилката, ракия навярно, и тогава за миг шумовете угасваха. Бяха си намерили тука безплатен ресторант, с музика на всичко отгоре. Навярно имаше и някакво момиче между тях, това се усещаше и в смеховете, и в закачките им. Имаше нещо безочливо в тия все още неукрепнали момчешки гласове, нещо предизвикателно и нахално. Нима момичето не разбираше, че всичко това се отнася до него? Навярно го усещаше, но по своему, както лъвицата усеща гальовното ръмжене на лъва. Само тя го усеща така, докато всички други животни бързат да се измъкнат колкото се може по-далече… Да, естествено и тя е съвсем като тях. А някога не беше така… На техни години например…