Над всичко

— Това книга ли е? — запита той.

— Да, книга… Ти виждал ли си книга, Баяне?

— Виждал съм, разбира се… Но не съм виждал с толкова тънки листове и с толкова дребнички букви… А какво е написано вътре?

— Нищо не е написано… Това е речник…

— И това не го разбирам… Толкова ли съм глупав?

— Не си глупав — ти просто не знаеш. Това не е срамно. Да ти кажа право, и в нашето време ние толкова малко знаем… Баян, ти къде ще спиш?

— Вън на кожите…

— Няма ли да ти бъде студено?

— На мен да ми бъде студено?… Аз и през зимата съм спал в гората. А сега е толкова хубаво лято…

— Добре, Баяне, ти си наистина ужасно мил.

Баян си приготви след малко леглото от кожи и се вмъкна между тях като замаян. Не съзнаваше какво има в тоя миг в сърцето му — безкрайна радост или безкрайна тъга. Не разбираше какво е, но усещаше как непонятна сила разтяга сърцето му — и мъчително, и сладостно в същото време. Лежеше с широко отворени очи и съзнаваше, че няма да заспи до сутринта. Може би някаква последна думичка му липсваше, може би някакъв поглед. Единствената му утеха беше непрогледният мрак на нощта — така никой нямаше да види, щеше да остане сам с мислите си. Но и мислите му бяха неспокойни, не успяваше да ги свърже. Или се страхуваше да ги свърже, защото бяха повече от ума му, повече и от най-обърканите и нелепи сънища.

Внезапно вратата скръцна, на прага се появи Ина. Макар че беше много тъмно, той я виждаше в тоя миг така добре, сякаш бе огряна от светлината на всички звезди, събрани в една. Беше облечена в нещо, което никога досега не бе виждал у жена — тясна блузка и много тесен панталон. Беше готов да се закълне, че й приличаше повече от чудната рокля с многото цветове.

— Трябва ли ти нещо, Ина?

— Баян, какво цвърти така силно?

— Щурците…

— Щурците?… Какво беше то? А, да — мънички насекоми…

— Не са насекоми — възрази младежът. — Това са щурци… Те пеят…

— Не Баян, не пеят… Те викат… Да не би да са гладни?

— Щурците — гладни! — усмихна се той. — Трева за тях колкото искаш … Просто им е приятно и затова си свирукат…

Ина приседна на една от еленовите кожи и се загледа в небето. В тоя миг лицето й бе неземно красиво — не вярваше, че може да има на света нещо толкова съвършено. Мълчеше и я гледаше с притаен дъх. Не смееше да помръдне дори, за да не дойде тя на себе си и се прибере в хижата.

— Колко са едри звездите при вас! — промълви най-сетне тихичко.

— Ще станат по-едри… След един месец…

— И колко са близко… Само веднъж съм ги виждала по-близко — като бях на Луната…

— Къде си била? — попита той учудено.

Тя разбра, че е сбъркала. Не биваше да го плаши повече със своето време.

— Не, нищо. Просто тъй си приказвам… Скоро ли ще изгрее луната, Баян?…

— Много скоро… Сега е пълнолуние…

— Искам да видя луна без хора!

Той не я разбра. И толкова по-добре, мислеше тя. Но какво бе станало с нея, защо не можеше да контролира поне езика си? Тя въздъхна и все тъй тихичко добави:

— Ама ти наистина ли знаеш приказки?

— Да, знам много…

— Разкажи ми една…

Той замълча. Сега всички приказки му се струваха жалки и глупави, как да ги разкаже на това необикновено момиче. Няма ли то да му се надсмее? Мълчеше, не знаеше откъде да започне.

— Слушам, Баяне — обади се тя в мрака до него. Като се понасили, той започна неохотно и унило:

— Всички наши приказки започват тъй: „Имало едно време…“

Отначало думите сякаш се разпиляваха в устата му. Но постепенно като че ли сам влезе в тоя свят, в който зверовете говореха и къщите летяха. Като стигна до горящата планина, толкова се унесе, че започна сам да си вярва. Тъй е било, чудеса са ставали, както стана това чудо и днес. Нима може живот без чудеса?

Ина слушаше и се взираше в мрака, който оживяваше пред очите й. Тя слушаше, докато се появи луната — не нейната луна, другата, лунната пустиня. Никога нямаше да забрави своята първа нощ на тая луна — страха, който я бе обзел при вида на звездите. Не самите звезди я бяха уплашили, а това впечатление, което създаваха там за огромна и неизмерима пустош.

— Ти не ме слушаш.

— Слушам те, Баяне…

— Аз свърших… Тя мълчеше.

— Вашите приказки са много хубави — каза най-сетне девойката. — Макар че са малко жестоки… Но и децата са малко жестоки… И все пак са ужасно добри…

3

Сутринта Ина се събуди с чувството, че с мъка се е отскубнала от един сън, за да попадне в друг, още по-объркан и неясен. Тя се огледа стреснато, в паметта й нямаше нищо. Каква беше тая невероятна обстановка?… В някакъв музей ли се беше събудила? След това изведнъж се досети, повдигна се от леглото. Беше съвсем сама.

— Баян!

Никой не се обади.

— Баян! — повтори тя леко уплашена.

Отново никакъв отговор. Ина се спусна към вратата и я отвори. Баян седеше под едно дърво и грижливо затягаше лъка си. Като я видя, лицето му светна.

— Добро утро, Ина!… Ти добре поспа днес.

Тя погледна часовника си — беше седем часът. Точно по това време тя се събуждаше и в своя свят. Навярно Баян като птиците и зверовете се бе събудил още при първите зари на утрото.

— Баян, къде е чешмата?

— Защо ти е чешма? Тука наблизо има чудесно изворче …

Ина взе от куфара си сапун, пешкир и приборите за миене на зъби. Поточето беше наистина много близко, тя се учуди, че не бе чула досега напевното му бълбука-не. Кристалната му вода, тъмна в малките вирчета, се лееше спокойно и изобилно, отдалече лъхаше на прохлада. Тя събу сандалките си и решително нагази. Но изведнъж се дръпна като опарена.

— Много е студена …

— Най-студената в целия лес. Извира тук, много наблизо …

Ина енергично се зае с четката и пастата за зъби. Скоро устата й се напълни с ароматна пяна. И внезапно тя съзря смаяното лице на Баян.

— Какво правиш, Ина?

— Мия си зъбите …

— Зъби мият ли се?

— Мият се понякога — усмихна се тя. — Византийките не си ли мият зъбите?

— Ние никога не прави това, което те правят! — отвърна Баян строго.

Изглежда, че това беше единственото му болно място — византийците. Самото им име го караше да настръхва.

— А къпете ли се?

— Разбира се, че се къпем… Но с топла вода…

— Може и със студена… Като има сапун…

— Какво е сапун?

— Ей това — тя му показа розовото калъпче. — Една от най-полезните човешки измишльотини… И най-вечните… Искаш ли да опиташ?

И понеже Баян я гледаше колебливо, побърза да добави:

— Опитай, опитай!… И най-добре на реката… Такава хубава вода имате — да не излезе човек от нея…

— Че вашата каква е?

— Нашата я остави — дестилирана, морска…

— Не те разбирам…

— И по-хубаво… Ето вземи сапуна…

Баян го взе, колебливо го погали с пръст. Струваше му се греховно да хаби за кожата си тая красива и ароматна вещ.

— И как става това?

— Много просто… След като се намокриш, понатриваш се хубаво с него… След това се изплакваш — и готово…

Баян се засмя и потегли към реката. Когато след половин час се завърна в хижата, Ина търпеливо го чакаше. Беше си сменила роклята — тая беше много по-простичка, но й стоеше не по-малко изящно и красиво. Като го видя, девойката се усмихна:

— Хареса ли ти сапуна?

— Много приятно мирише. Но малко люти на очите…

— Забравих да те предупредя!… — тя се усмихна. — Но знаеш ли как светиш? Като луната…

— У нас само жените се трият с хума — каза Баян недоволно. — Но нищо, сега ще запаля огъня, ще ти сваря млекце… От моите кози! — добави той гордо.

И млякото не приличаше на тяхното мляко — беше силно, дъхаво, гъсто. Баян си го надроби с ръжен хляб в една голяма паница. Девойката послушно го последва. И наистина не сбърка — това можеше да се яде с удоволствие, макар че нямаше захар. Като свършиха, Баян започна да си стяга оръжието за лов. Ина го погледна уплашено.

— Къде отиваш?