Над всичко

Никой не трепна, никой не се усмихна.

Тогава се усмихна сам той, синът на стария княз. След това вдигна глава и се отдалечи — тънък и строен. Лицата им потъмняха още повече. От всичко най-много ги разгневи неговата последна усмивка. Нима искаше да каже, че е по-силен от тях и по-умен от тях? Имаше ли право предателят да се гордее със своето падение? Гняв кипеше в сърцата им, те едва не хукнаха след него да го настигнат.

Когато Баян се прибра, Ина го чакаше в хижата. Тя чу стъпките му и излезе да го посрещне. Младежът изглеждаше спокоен, но не радостен. Като я видя, той се усмихна, но и усмивката му беше малко тъжна.

— Не е война, нали? — запита бързо девойката.

— Не, Ина… Но може би война срещу нас…

Той й разказа доста подробно разговора си със стария княз. Ина го слушаше мълчаливо, лицето й ставаше все по-печално.

— Баща ти е съвсем прав. И в нашето време е така… В нашето време никой не принадлежи на себе си, никой не гони своето собствено щастие… Твоят народ винаги трябва да стои над тебе, Баян.

Но тя усещаше, че думите й не достигат нито до сърцето му, нито до ума му.

— Но какво преча аз на другите? — запита Баян нетърпеливо. — Нима съм по-лош от тях?… И ако те са слепи и не виждат, аз ли съм виновен, че съм видял малко повече от тях?…

Ина мълчеше, не знаеше какво да му отговори.

— Човек трябва винаги да се жертвува за другите — каза тя тихо. — Независимо дали са по-добри, или по-лоши от него…

— Да се жертвувам заради човешката глупост? Каква магьосница си ти и каква византийка?… Те трябва да станат като теб, а не аз като тях…

Тя мълчеше. И все по-трудно й ставаше да отговаря.

— Не казвам, че трябва да бъдеш като тях… Ти и без това си много повече… Но не трябва да се делиш от тях… А да им помагаш…

— А ти защо се делиш? Защо не отидеш да живееш с тях?… И да им помогнеш да станат и те като тебе?

— Аз ти обясних, Баян… Има един велик закон, който пречи.

— А ако нямаше такъв закон, би ли останала?

— Да — кимна тя, — бих останала… Такъв е законът на нашето време… Щастието за нас е да работим и да творим за другите. Но тоя закон е по-малък от великия закон.

— Тогава великият закон е против хората.

Тя клатеше печално глава.

— Не, Баян, не е против хората… Ако не беше тоя закон, човешкият живот би станал безсмислен.

— Защо безсмислен?

— Много е просто да се разбере и все пак е безкрайно трудно. Аз ти казах, че ние произхождаме от вас, както птицата произхожда от яйцето. Но ние нищо нямаше да представляваме, ако вашият път не беше труден и мъчителен… Така се е родила човешката душа и така е укрепнала — в борба и труд… Без вашия път ние щяхме да бъдем просто бездушни машини.

Разговорът постепенно угасна. Той не я разбираше. А Ина едва сега започна да съзнава, че в себе си той е напълно прав. Та кой от неговото време би могъл да извърви тоя безумно кратък и жесток път, ако не виждаше пред себе си своето щастие?

И вечерта, както винаги, двамата седяха пред хижата, уморени от мислите, с тъжни сърца.

— Баяне, искам тая нощ да ми разкажеш всички приказки, които знаеш. Може да не спим цяла нощ, но искам да ги разкажеш.

— Защо толкова бързаш, Ина… Твоето време ли те вика?

— Не зная, Баян, страх ме е.

— От какво те е страх?… Нали аз съм при тебе?

— Има сили, по-големи от нас… Разказвай, Баян много те моля…

Баян тъжно мълчеше.

— Не знам дали ще мога — отвърна той най-сетне.

И като въздъхна, започна с горчив глас:

— „Имало едно време един дядо и една баба“…

Синя древна нощ се стелеше над тях, едри и страшни трептяха звездите по небето.

Тя сънува цяла нощ старите приказки — зверовете говореха, орлите слизаха през кладенците в подземното царство. А сред зверовете и сред магьосниците бродеше млад княз с тъжни очи и син пояс. Самовили го зовяха от дълбините на тъмните вирове, змейове го преследваха. Но младият княз сякаш нищо не виждаше, безутешно бродеше из тъмните галилейски гори.

— Баян, искам днеска да бъдем весели! — каза тя на сутринта.

Баян се усмихна.

— Когато славяните искат да се веселят, пият вино и медовина. Искаш ли да опиташ?

— Не, не искам. А ти искаш ли да се надбягваме?

— Да се надбягваме?

— Да, просто да се надбягваме.

Той се усмихна снизходително. И след това безкрайно се смая, когато тя първа стигна до стария дъб. Гледаше я и не вярваше на очите си. Наистина всичко приличаше на приказката, дето таралежът се уловил за опашката на лисицата. И при това девойката не се задъхваше тежко като него.

— Не знаех, че си толкова силна — възкликна той удивен. — Мислех, че си по-нежна от стръкчето на теменужката.

— Какво знаеш ти! — очите на девойката се смееха. — Ами аз бях първа на сто метра в моя университет… И трета на дългия скок… Дай ми лъка!

Той й донесе лъка. Тоя път, разбира се, тя изгуби двубоя, но все пак ловко уцели едно не много дебело дърво. Баян продължаваше да я зяпа смаяно.

— Ама и вие ли стреляте с лъкове?

— Не, Баян, само се забавляваме. Но имаме доста добри майстори…

— Трябва да отида на поляната на фазаните… Ще дойдеш ли с мене?

— Не, Баян, не мога да гледам как убиваш птиците… Иди сам, аз ще те чакам…

Баян взе лъка и с лека стъпка се отправи към поляната на фазаните. Провървя му, успя да удари два фазана, макар че загуби доста време за втория. Бяха едри женски фазани, натежали от лятото, щяха да им стигнат за целия ден. Само че масло бе останало малко — толкова дни вече не бе ходил в селото за размяна. Той крачеше бързо по пътеката, искаше му се да не крачи, а да хвърка. Най-сетне се показа и хижата — с широко отворена врата. Но Ина никаква не се виждаше — може би палеше пещта. И едва като се изправи на прага, замръзна от ужас.

Хижата беше в такова безредие, сякаш в нея се бяха борили зверове. Куфарът на девойката бе разтворен и захвърлен на пода, съдържанието му разпиляно. Най-красивата рокля, която така странно менеше цветовете си, бе разпокъсана на парчета. Той изведнъж разбра и като луд хукна към селото. Но като стигна до потока, бързо се върна назад. Да, тежкият сандък не беше отворен. В бързината нападателите не бяха успели да се справят с ключалката му. Баян го отключи, извади оттам кожения пояс и тежкия железен меч. Той го препаса бързо, с трескав жест измъкна лезвието от канията. То блесна като малка мълния на светлината, която идваше от вратата. Някакъв див звук се изтръгна от гърлото на младежа, когато яростно завъртя меча. Той изсвистя и изсъска като змия, острието му се заби в една от гредите. Баян го измъкна и отново като луд хукна към селото.

Тичаше, без да мисли. Знаеше, че ще умре, но ще я избави. Дори не разбра кога е пристигнал. Улиците на селото бяха съвсем пусти, из тях не се мяркаха дори деца. Той тичаше към малкия площад — там се събираха воините, оттам тръгваха на война. Но там наказваха вещиците и предателите. Натам тичаше Баян с все сила.

Едва като пристигна, разбра, че не е закъснял. По средата му бе издигнат костер, а всред костера, на дървен стълб бе привързана девойката. Като че ли цялото село се бе събрало там; Баян видя, че повечето от мъжете са въоръжени. Той се вряза в тълпата и изскочи на празното място между костера и предните редици. Видът му бе все така разярен.

— Какво искате да правите, нещастници? — изкрещя той. — Вие луди ли сте?

Пред кордона излезе Слав. Той предвидливо се държеше за дръжката на меча си:

— Баян, тази жена е вещица… Или самодива, както хората казват… Тя те е омагьосала…

— И да ме е омагьосала… Нима това е твоя работа?

— И твоя не е, Баяне… Ти не си с ума си… Не можеш да ни съдиш. Ние я осъдихме вместо тебе…

— И какво я осъдихте?

— Каквито са законите на племето… Тя трябва да бъде изгорена жива на костера…

— Лъжеш, Слав… Няма такива закони в нашето племе… Това е закон на проклетите византийци… Те горят хората живи… И горят само тези, които са врагове на императора.