Моят първи ден

Отдъхнах си. Очевидно директният телепатичен разговор, без външен посредник, беше известен на хората от тая планета.

— Не знам дали ще ме разберете — отвърнах аз. — Аз не съм прилетял тук с космичен кораб… Аз съм преодолял пространството чрез неговото унищожение… Може би знеате нещо за постигането на нула пространство?

— Да, разбира се…

— И си служите с него? — трепнах аз.

— Засега само при лабораторни условия.

— Но това е отлично! — възкликнах аз развълнуван. — Това съвсем не е малко!…

Човекът не сваляше от мен своите любопитни очи. Колкото и да изглеждаше странно това, което говорех, външността ми го потвърждаваше напълно.

— Но защо стоите там? — каза човекът. — Елате тук, не се плашете от мен…

Аз доверчиво приближих. Все още се намирах в това весело опиянено състояние на духа, което не разбирах.

— Вие сте първият човек, когото срещам на тая планета — казах аз.

— Тъй ли?… Наистина съм поласкана…

— Вие сте жена? — попитах аз учуден.

— А вие какво си помислихте? — усмихна се тя.

— О, моля да ме извините — казах аз сконфузено. — У нас наистина външната разлика между мъжа и жената е едва забележима… И все пак не е любезно да се прави такава грешка.

— И у нас също… Но вие сте мъж, предполагам?

— Да, разбира се — отвърнах аз. — Не бива да очаквате, че на такава опасна разходка ще пратим за пръв път жена.

— Как се казвате? — запита тя.

— Казвам се Лен.

Моята събеседница весело се разсмя.

— Наистина интересно! — отвърна тя. — А аз се казвам Лена!… Наистина интересно!…

Лена ме погледна с хубавите си дълбоки очи и отново попита:

— А къде се намира вашата планета?

— Трудно ми е да ви обясня… Освен ако ми покажете някой звезден атлас.

— Да, разбира се — каза Лена. — Елате с мен…

Естествено, нашият разговор беше доста бавен, с повтаряне на думи и цели изречения, но все пак се разбирахме. Тя ми направи път и аз влязох в нейния дом. Един поглед ми беше достатъчен да разбера, че техните малки, смешни домове са наредени с повече вкус от нашите. Дори визиоекранът, който заемаше едната стена, преливаше в красиви метални отблясъци. Тя ми даде атласа, но не беше толкова лесно да се справя с него. Както трябваше да се очаква, трите най-вътрешни планети на нашата система липсваха на картата, но Дриа съществуваше — мъничка, безименна планетка, наречена с първата буква на някаква тяхна древна азбука.

— Ето това е Дриа — казах аз. — А как наричате вашата планета?

— Земя — отвърна тя.

Това беше наистина интересно — Дриа също не е име, а означава земя — твърдината, върху която са живели през хилядолетията нашите деди. Докато й обяснявах това, погледът ми попадна върху някакъв доста познат на вид предмет върху стената.

— Това е календар? — попитах аз.

Да, това наистина беше календар, но аз разбрах тяхната земна година едва когато ми обясни системата на цифрите. Всъщност тая система е съвсем като нашата, само че ние означаваме с различен знак всички цифри до сто. Все пак годината ми се видя съвсем малка като брой — 2680-а. Аз запитах.

— Всъщност това е условно леточисление — отвърна тя, — което ние наричаме нова ера… Но и това название е условно. Нашата истинска нова ера е започнала много по-късно — когато назряха условията да се премахнат обществените класи…

— Значи, и вие сте минали този кошмарен период? — усмихнах се аз. — С кървави войни и революции?

Тя ме погледна някак особено.

— Да, той наистина е кошмарен — отвърна тя. — И все пак ние не се срамуваме от него. Напротив, непрекъснато се връщаме натам, защото е бил пълен и с героични подвизи…

Това не ми беше съвсем ясно. Какъв смисъл човечеството да се връща към своите кошмари?… Дори това, което тя нарече с почти забравената дума „героизъм“, е доста примитивна и кошмарна проба на човешката личност. Но сега не ми се искаше да се задълбочавам в това, трябваше да науча най-важното.

— Както разбирам от думите ви — започнах аз, — вие тук имате развита човешка цивилизация… Но къде е тя?… Аз не видях нито хора, нито градове, нито пътища… И изобщо нищо не видях освен девствени гори и полета…

Тя отново се усмихна със своята мила, добра усмивка. И интересно, макар да бях само няколко минути с нея, вече не ми се виждаше толкова едра и груба. Сега я чувствувах точно такъв човек, какъвто бях и самият аз.

— Цялата ни промишлена и енергетична база е под земята — отвърна тя. — Над земята имаме само земеделие и скотовъдство…

— Нима не употребявате синтетични храни? — попитах учудено аз.

— Произваждаме, но все по-малко и по-малко се търсят — отвърна тя. — Със синтетичен фураж храним само животните.

— И убивате бедните животни?… Но това е ужасно!…

— Наистина е ужасно — кимна тя. — Но така е… Тая тенденция, след като беше изчезнала съвсем, се появи и се усили през последния век. И ще ви кажа също, че е доста развит и ловът, и при това с древни оръжия — като се почне от обикновения лък, та до старото огнестрелно оръжие от миналото хилядолетие.

Просто не вярвах на ушите си.

— И нямате градове?

— Жилищни градове отдавна нямаме… Имаме само административни, научни и културни центрове, но в тях почти никой не живее… Цялото население на земята живее всред природата, която ние с много труд успяхме да възстановим в целия й доисторически блясък… Но сега ще ви покажа…

Тя стана от мястото си и с лека походка отиде до малкото командно табло, което едва сега забелязах в единия от ъглите. Едно зелено копче хлътна под пръста й, визиоекранът за миг оживя. Веднага разбрах, че изображението при тях не е така технически съвършено като нашето, но все пак качеството му е задоволително. Някакво мощно съоръжение се появи пред очите ми — нещо, което приличаше на енергоцентрала.

— Вие сте прав — каза тя. — Това е тремоядрена енергоцентрала… Ние имаме в изобилие енергия — дори повече, отколкото практически ни е нужна.

Тук-таме в основата на гигантския комбинат се мяркаха дребни човешки фигури, съвсем малко на брой.

— Това са роботи, разбира се — каза тя. — Те вършат почти всичко, свързано с производството…

Естествено, така е и при нас. Следната картина отново ме учуди. Това беше някакъв необозрим завод, но производството ми се видя много странно — напомни ми най-старите векове на нашата ера…

— Това е… това е… — заекнах аз, защото думата все не идваше на устата ми.

— Това е завод за спортни съоръжения — усмихна се тя. — Това са велосипеди… А това са особен тип спортни коли с мотори с вътрешно горене… Такива, разбира се, отдавна не употребяваме в практическия транспорт, но те имат спортна стойност — като копието например, което е една от най-популярните атлетически дисциплини…

— Мда… — измънках аз неуверено.

Още половин час гледах картини от земното ежедневие — толкова подобно и все пак толкова различно от нашето. Техните космодроми и космически кораби бяха като детска играчка в сравнение с нашите, техните вътрешни транспортни средства ми се сториха все още груби. Но имаше неща, които у нас отдавна не съществуват — безкрайни пшенични полета, животновъдни ферми, резервати за диви животни, масови спортни игри. Особено привлече вниманието ми едно спортно състезание с велосипеди — беше удивителна гледка на човешката сила и красота. Това, което преди малко ми се беше сторило като детска приумица, сега се изпълваше със смисъл и съдържание. Неприятно впечатление ми направиха само примитивните, бих казал дори, дивашки крясъци, с които публиката придружаваше това увлекателно зрелище. Най-после екранът угасна. Останах дълго време дълбоко замислен.

— Вашата планета е наистина чудна! — обадих се аз най-сетне. — В нея по много странен начин съжителствуват най-примитивни и най-модерни форми на живот… Никак не разбирам смисъла на тая работа…

Тя седна срещу мен все така лъчезарна и усмихната:

— Това моят мъж по-добре ще ви обясни.

Погледнах я смаяно: