Гибелта на „Аякс“

— На добър път! — каза той. — И щастливо плаване!…

После внезапно се усмихна, зъбите му блеснаха на меката светлина. И все пак нещо особено имаше в тая усмивка, която и досега живо си спомням, макар че не мога да проумея. Във всеки случай не беше ни весела усмивка, ни иронична, ни предизвикателна. Може би е била просто знаеща. Сега разбирам, че дори усмивката на Джокондата не можеше да бъде по-загадъчна. Изглежда, само Безсонов успя да проникне мъничко в нея. Той се засмя късо, после каза:

— Само тоя дявол разбира какво сме почнали…

Изобщо с Безсонов са свързани всичките ми най-ранни и най-хубави спомени. Винаги когато се връщам към ония години, в съзнанието ми изплува един друг, сякаш непознат образ — кръгло, весело, дори малко лукаво лице. Само неговото добродушие ме свързва със сегашното му лице. Докато бях момче, той просто не се отделяше от мене. И сега ми е трудно да си обясня неговата привързаност. Може би славянска доброта и грижовност към едно кръгло сираче? Може би неговата собствена самота. Или чисто и просто доброто му и нежно сърце, което естествено го привличаше към най-беззащитния. Трябва да кажа, че съвсем успешно изпълняваше ролята си на втори баща или на втори дядо. Вършете го сърдечно и искрено. И точно затова — като при всички рано остарели момчета — ми беше малко досаден.

Най-често той ме навестяваше със своите миниатюрни апарати. И едва ли не още от прага заявяваше:

— Какво искаш днес?… Пожар в прерията?

— Добре.

— Готово! Това е шедьовър!

Беше както винаги пълен с шедьоври. Настаняваше се до мен в креслото, доволно се усмихваше. Един миг мрак и след това изведнъж се озовавахме в прерията — безкрайна, кафеникава, изгоряла от немилостивото слънце. И ние не я наблюдавахме отдалеч, ние бяхме просто всред нея. И сякаш летяхме на полуделите от страх животни. Тропотът на стотици копита ме зашеметяваше. Конете пръхтяха и цвилеха, усещах ужаса в тъмните им очи. Зад гърба ни се издигаше червената зла завеса на пожара, вятърът носеше почти над главите ни черния дим. Мустангите вече галопираха гръб до гръб, пяна летеше от устата им. Постепенно започваше да ме овладява чувството на непреодолима гибел, макар да знаех отлично, че това дори не е сън. Някой кон падаше, другите се препъваха в него, виждах черни копита, мокри конски кореми, развети гриви. Още малко, още съвсем малко и ще полетя и аз, ще бъда премазан между копитата, между гривите, между жилавите опашки.

Точно в тоя миг припламваше меката дневна светлина, но аз още седях като вцепенен. Безсонов ме поглеждаше със своите лукави, винаги малко зачервени очички.

— Хареса ли ти?

— Много!

— Ама вярно ли? — запитваше той с някаква почти момчешка надежда.

— Кълна се в свещената томахавка! — отвръщах аз сериозно, макар да знаех, че това са детинщини.

Винаги в такива случаи се чувствуваше много поласкан. Изглежда, че като всички възрастни бе малко суетен…

Но не мислете, че всичко в моя живот е било едно безкрайно, приятно забавление. Аз здравата учех. На дванайсетгодишна възраст трябваше да завърша пълния гимназиален курс. На седемнайсет — университета. Профил? Биология и молекулна хирургия… На двайсет трябваше да съм взел доктората си и да представлявам пълноценен член на общото научно семейство. Впрочем всичко стана в точните срокове, макар това да не беше единствената ми специалност. Факултативно аз изучавах и древните литератури. На дванайсетгодишна възраст знаех наизуст около петстотин стиха от „Илиада-та“, а на петнайсет — вече ги знаех на древноелински. Не искам да кажа, че съм бил някакъв вундеркинд, макар че и това беше донякъде вярно. Но по мое време биологията имаше значителни успехи, особено в областта на стимулиране на човешката памет. Пък и никое друго момче на моя възраст не можеше да се похвали с такива великолепни преподаватели.

А и моите преподаватели бяха заети не по-малко от мене. Те също учеха. Да, наистина учеха, а не само усъвършенствуваха своите знания. В доста кратки срокове всеки от тях трябваше да усвои до съвършенство и някаква друга специалност. И това не се правеше просто за да убием времето. Налагаха ни го сложните обстоятелства. Никой не знаеше какво можеше да стане с нас в непознатите светове, всеки трябваше да бъде подготвен за всичко — в случай на нещастие. Особено много време се отделяше за изучаване на самия звездолет — до най-дребните му детайли. Хирургът трябваше да бъде и отличен електронен механик, а геологът — отличен хирург.

Знаех, че допреди стотина години учените все още много сериозно се занимаваха с проблемите на анабиозата. Но практически се бяха получили незадоволителни резултати. Постепенно интересът към анабиозата съвсем отпаднал. И причина за това съвсем не са били само неуспехите. Просто са стигнали до заключението, че анабиозата няма сериозно практическо приложение. Та кой глупак ще се съгласи да проспи такъв голям къс от живота си, когато през това време би могъл да живее, да мисли, да знае. Когато би могъл просто да гледа, та макар и бездънната пустош на космоса. Сега разбирам, че те просто са надценили възможностите на човешката воля или на човешката душевност. Проблемът в действителност е по-сериозен. Но самонадеяният и всесилен човек тогава е мислел по тоя начин. Животът е над всичко и е просто безумно да го съкращаваш, макар и с временна смърт.

Все пак по мое време медицината беше достигнала до някои състояния на временна летаргия, макар и не съвсем безвредна по същество. Допускаха се човешки летаргии най-много в срок до една година. Но по нашия вътрешен устав това се предвиждаше само в случаи на особени болестни състояния — психически разстройства например. Бях чел, макар и по-късно, техния списък, споменаваше се там нещо и за дълбоката меланхолия. Много особена и много странна ми се струваше тая дума и в същото време привлекателна. Тя криеше за мене някакъв непознат и загадъчен свят. Макар и момче, добре разбирах, че не съм способен за такива усещания. И все пак те с нещичко ме привличаха. Дори се чувствувах донякъде недостоен за тях. Може би меланхолията приличаше по нещо на любовта?… Но по-дълбока и по-силна от нея?… Надали!… Любовта, така или иначе, ако съдех по книгите, беше израз или състояние на висше човешко щастие. И все пак много ми се искаше за час-два да изпадна в такова състояние…

Меланхолия!… Хубаво!…

4

След няколко дни Сеймур ме намери в атлетическата зала. Тоя вече зрял, шейсет и пет годишен мъж с отлична фигура бе много добър хърделист, успяваше понякога да затрудни даже и мене. Макар и атлетичен, той изглеждаше твърде лек, мършавите му стройни крака го улесняваха. Имаше при това великолепна техника и скачаше препятствията по-добре от мене. Но за четиристотинметровата дистанция явно не му достигаха сили, накрая аз се наложих с лекота.

Когато тръгнахме към душовете, гледах го едва ли не със завист. Дишаше така спокойно и леко, сякаш не бе тренирал близо час. Усещах, че има да ми каже нещо, но не бързах да го запитам. Все пак след толкова дълга дружба бях научил доста от тайните на неговата наука. Винаги е опасно да се говори много откровено с тия дяволи, те започват да четат в душата ти, както се чете някоя позната и скучна книга. Но не знам дали подозираше, че и аз попрочитах нещичко в него.

— Толя иска да те види! — каза той най-сетне.

— Мен?… Защо?

— Не знам.

— Не може да не знаеш! — възразих шеговито.

— Наистина не знам… И няма начин да знам… Той прие най-умната тактика за себе си — престана изобщо да разговаря с мене… Просто мълчи, гледа ме иронично… Само днес едва промърмори: „Искам да видя Сим!“…

— Странно! Би трябвало да знае, че в края на краищата ще ти разкажа всичко…

— Така е — кимна той. — И все пак го поиска…

— Приятно ми е да те видя веднъж затруднен — рекох с едва доловими нотки на злорадство.

— Защо веднъж?… Винаги! — отвърна той просто.

Взехме по един смесен душ, настроението му видимо се поправи.