Гибелта на „Аякс“

— Да, ти си прав! — съгласи се Сеймур. — Но не е нужно да се правят подвизи именно в залата…

Скоро Кастело и Толя си отидоха. Аз нарочно останах още няколко минути.

— Имам един въпрос към тебе, Джек… Смяташ ли, че Толя е способен и на други безразсъдни действия?

Сеймур ме погледна разсеяно.

— Ааа, за това ли те повика Хенк?… И какво си въобразява той — че Толя ще хвърли във въздуха „Аякс“?… За да му заграби реакторите?… Не очаквах това от Хенк… Изглежда, че много сме го наплашили.

На другия ден точно в определеното време се състоя второто гласуване. Тоя път спечелихме ние с предимство от цели 11 гласа. Наистина в никой случай не очаквах такъв хубав резултат. Сеймур ми се видя доста сдържан, но Толя целият сияеше. Безсонов се приближи към мене, сякаш нищо не е било, и шеговито забоде палец в реброто ми.

— Май че ще спечелите и третия тур! — каза той. — Ще заровите стареца на една чужда планета…

Оставаше ни третото и последно гласуване. Сега бях изпълнен с нещо повече от надежди, бях изпълнен с увереност. И хората ми се виждаха други — много по-естествени и спокойни. Вечерта видях Висоцки край една маса заедно със свои приятели. Те разговаряха оживено, Висоцки се усмихваше. Като ме видя, той ми кимна:

— Ела, Сим!… Седни малко при нас…

Те ми направиха място, аз седнах.

— Тъкмо говорехме за вас! — подзе Висоцки.

— Искаш да кажеш — тъкмо се шегувахте с нас?…

— Все пак не е най-точната дума! Но ако спечелите и утре, в което не се съмнявам, вие четиримата се лишавате от голям шанс… Друго е да остане целият звездолет, друго е да останете само вие… Щяхте да сте първите светци в историята на галактичната космонавтика… Чакаше ви безсмъртие…

— Наистина жалко! — отговорих аз шеговито.

— И дори нямаше да скучаеш! — намеси се Грани. — Докато се оправиш с това жълтооко момиче…

При третия тур против нашето предложение гласуваха само трийсет и седем души… Бях съвсем сигурен, че и Безсонов е между тях… Той никога нямаше да изневери на своя стар боен приятел…

И тъй всичко беше решено. Дори Хенк, който съобщи с равен глас резултатите, не изглеждаше толкова мрачен. Навярно през изтеклото денонощие бе успял да преглътне горчивия хап на поражението.

— Ела при мен със Сеймур — нареди той късо.

Едва когато отидохме в кабинета му, видях, че е по-разстроен, отколкото изглеждаше в залата. Лицето му бе потъмняло, нещо убито личеше и в походката му. За пръв път истински ми домъчня за него, почувствувах се малко нещо като далечния Брут. Наистина беше престъпление тоя горд и свободен човек, който рязко стъпваше дори на своята родна Земя, да бъде изведнъж затворен в някаква дупка. И той ни погледна едва-едва и за пръв път седна зад бюрото си.

— Натоварвам Сеймур да съобщи на Куней новината! — каза той без настроение. — И да сключи нещо като договор за нашето взаимно сътрудничество… Сигурен съм, че в думите на Нюман има нещо вярно… Те мъчно ще ни разберат…

— Бъдете спокоен за това! — отвърна Сеймур.

Настана неловко мълчание.

— Хубава каша забъркахте! — изрече Хенк с горчивина. — Да забравите родната си Земя…

Благоразумно замълчахме. Бяхме готови да преглътнем в тоя момент много по-горчиви думи…

— Давам ви петдесет години срок, за да размразите тая проклета планета! — продължи той. — И още сто, за да произведете третична енергия… Ще успеете ли?

— Ще успеем! — потвърдих аз категорично, макар че не вярвах.

Усетих как Сеймур ме погледна с благодарност. Лицето на Хенк някак особено се разведри — нашият комендант беше в някои отношения като момче.

— И аз трябва да живея с някаква надежда! — каза той. — Ако не искате да ме заровите в разкаляната земя…

— Не, няма да скучаете! — увери го Сеймур. — Вие винаги ще си останете наш комендант… А ни чака такава дяволска работа… Не, няма да скучаете, обещавам ви…

Хенк се поусмихна.

— Не сте лоши момчета. Като си представя само как хубавичко ме изиграхте… Но аз ще летя, ще видите Ще летя още веднъж с „Аякс“ към Земята.

След малко си отидохме. Докато вървяхме по коридора, Сеймур ме улови под ръка. За пръв път го направи.

— Ей, щяхме да погубим за малко стареца! — въздъхна той с облекчение. — Добре, че има здраво сърце… И добро при това… На негово място аз никога не бих ти простил.

9

Когато слязохме от „Фортуна“, първият човек, когото видях, беше Ли. Тя не помръдна нито крачка, за да ме посрещне, дори не вдигна ръка за поздрав. Стоеше неподвижна и ме гледаше с очи, които не трепкаха. Едва когато приближих съвсем, видях, че в тях има радост. Това ми беше съвсем достатъчно.

— Ти се върна!

— Ами, разбира се…

— Много се забавихте! — добави тя. — Мене ме беше страх…

— Това е хубаво! Така правят и девойките на Земята…

— Ти искаш ли да приличам на тях?

— Искам да приличаш само на себе си…

— Да, беше ме много страх, щом ти е приятно да го чуеш… Макар че нашите мъже не харесват да им се казват такива неща…

Тръгнахме заедно към асансьорите. Ли не бързаше, тя никога не бързаше, когато трябваше да слезем под земята.

— Миналата нощ аз гледах с малката тръба вашия кораб! — каза тя. — Знаех, че си там…

— Сама ли беше?

— Не, с Фини…

Досетих се какви са били мотивите на Фини. Навярно е бил натоварен да провери дали не сме офейкали с нашия „Аякс“. И не бях много сигурен дали това нямаше да го зарадва.

— Гледах и звездите! — продължи Ли. — Исках да намеря твоята звезда… Бях сигурен, че ще усетя коя е…

— И усети ли?

— Не! — призна си тя. — Не усетих… Това много ме огорчи…

— И напразно! — успокоих я аз. — Тя не се вижда с просто око, ни с тръба като вашата… Тя е ужасно далече…

— Колко е страшно да си го помисли човек! Сим, вие много дълго решавахте… И какво решихте?

— Това ще узнаеш от баща си…

— Ти не ми казваш всичко! Много важни работи не ми казваш…

— Какви например?

Тя ме погледна много внимателно.

— Кажи ми, Сим, защо всички земни хора изглеждат така млади? И мъжете, и жените… Аз знам колко дълго време сте пътували… И все пак сте толкова млади…

Май само това не биваше да ме пита в тоя миг…

— Нашите мъже и жени не остаряват, Ли… Това го е постигнала нашата земна наука…

Тя ме погледна уплашено:

— Но аз ще остарея… Като всички наши жени…

— Не, Ли, ти няма да остарееш…

— Само това не е възможно!

— Разбира се, че е възможно…

Но сам не знаех до каква степен ще бъде възможно, макар да бях специалист в тая област. Разбрах, че и тя не ми вярва съвсем… Но се страхуваше повече да разпитва.

Още същия ден се срещнахме с Куней. Както бяхме се уговорили, разговора водеше Сеймур. Той много подробно му разказа за оценките на нашите специалисти по всички проблеми на Тис. Колкото и да беше внимателен и деликатен, той все пак му каза истината — сами те никога няма да спасят Тис от заледяването. Лицето на Куней ставаше все по-потиснато и мрачно.

— Това не е вярно! — каза той най-сетне. — Според Сири човек винаги може да подчини природата… Колкото тя да е могъща и силна… Стига да може да проникне дълбоко в нейните тайни…

— Това е така! — отвърна Сеймур. — И все пак само знание не е достатъчно…

— И какво още?

— Там е работата, че вие живеете при ненормални условия… И не можете да разполагате със самата природа!

— Ние ще я победим крачка по крачка…

— За съжаление нашите специалисти са категорични. Вие нямате обективни условия за това… Но кажете ми, Куней, нима не може да се живее и така, както досега сте живели?…

Куней го погледна удивено.

— Разбира се, че не е възможно! — възропта той. — Как може човек да работи за някаква цел, ако знае, че никога няма да я постигне…

— Човек винаги може да си измисли някаква цел… Вие можете да направите вашия подземен живот много по-хубав, удобен и приятен…

— Не, не! — възкликна Куней. — Ние не можем да имаме друга цел освен тая, която Сири ни е поставил…