Гибелта на „Аякс“

Каквото и да се случи с мен по-нататък, тоя спомен никога няма да се заличи от душата ми. И ще живее все така ярък, сякаш го гледам с очите си.

Още щом влязохме, направи ни впечатление, че вътре е много по-светло от обикновените юрти. И наистина веднага видяхме три светилника. Пламъкът и на трите беше много по-ярък и по-силен. Великият Сао лежеше не просто на пода, както при другите юрти, а на широк одър, застлан с мечешки кожи. Беше наистина невероятно стар. Косата му бе съвсем бяла — не бях виждал досега на тая планета човек с бяла коса. Но най-силно впечатление ми направи лицето му. То бе необикновено мършаво и костеливо, малко по-тъмно. Но затова пък толкова по-ярко светеха неговите вдъхновени, живи очи.

Ние спряхме близо до входа и дълбоко му се поклонихме. Когато вдигнах глава, той се беше вече изправил на краката си с неочаквана пъргавина. Изглеждаше много висок, макар и леко прегърбен, строен едва ли не като юноша. Великият Сао направи няколко крачки и спря пред мене. И после направи нещо съвсем неочаквано — хвана двете ми ръце в своите две сухи и студени ръце. Гледаше ме право в лицето със своя бляскав, проницателен поглед. Усещах, че ме проучваше.

Най-сетне каза:

— Вие не сте от тъжните…

— Не! — отвърнах аз. — Ние сме от далечните…

— Колко далечни сте?

— Ние не сме от вашата Земя… Ние сме от звездите…

Старецът все още не пускаше ръцете ми, сякаш се боеше, че ако ги пусне, ще загуби контакт с човешката истина.

— В песните е казано, че на звездите живеят хора — отвърна Сао. — В песните е казано, че звездите са огнени… И тоя огън е свещен и вечен…

— Вярно е, Велики Сао… Но огнени са неподвижните звезди… А тия, които се движат, са като нашата… И вие живеете на подвижна звезда, Велики Сао…

Старецът се замисли.

— Да, в една песен са казани такива думи! Но аз мислех, че тя е сбъркана…

— Не, тая песен е съвсем истинска.

Старецът бавно поклати глава:

— Сега виждам, че е истинска… Защото на нашата Земя никога не са живели хора като вас… Със светли коси и сини очи… Няма го в песните… Вие наистина сте дошли от звезда.

Той най-сетне пусна ръцете ми и се обърна към Толя.

— Това е твой брат?

— Не, това е мой приятел…

— Приличате си, както си приличат две птици!…

Имах чувството, че Толя се поизчерви. Старецът хвана и неговите ръце…

— Като птиците! — повтори той. — Искам да ми бъдете гости, звездни момчета.

Упътих се към една от кожите, които служеха за сядане. И в същия миг видях пушката. Висеше окачена на една от стените, точно така, както се окачват пушки по музеите на нашата далечна земя. Беше стара примитивна барутна пушка с две цеви и дървен приклад. Гледах я просто изтръпнал… Сега вече знаехме, че на Регина е имало далече по-напреднала цивилизация, отколкото очаквахме.

— Какво е това? — запитах аз колкото може по-спокойно.

Усещах, че и Толя я гледа едва ли не ококорено.

— Шешуа! — отвърна старецът.

— А за какво служи шешуа?

— Трябва да знаете, звездни момчета… Шешуа убива от разстояние.

— Да, знаем — кимнах аз. — Тя изхвърля парче желязо… Малко парче, което веднага убива.

— Вие имате ли шешуа?

— Ние имаме много по-силни… Те убиват без трясък… И без желязо… Те убиват само със своята огнена сила…

Старецът ни гледаше малко недоверчиво.

— Вярно е, Велики Сао! — потвърди Токо. — Те убиха с нея Великия Зу. И убиха бялата птица, която летеше във висините… И те умряха само за миг …

Аз все още разглеждах пушката.

— А това какво е? — посочих приклада.

— Куа! — отговори старецът.

Знаех тая дума от песните на Токо. Но той не можеше да ми обясни нейния смисъл.

— Но какво е куа?… И къде се намира?

— Вече няма куа! — отвърна старецът. — А е имало безброй, преди да дойде ледът… Песните казват, че огънят е произлязъл от куа…

За мен вече нямаше никакво съмнение, че куа означава дърво. И все пак упорствувах.

— А на какво прилича куа?

Старецът поклати глава. След това обърна една от кожите. Вътрешната й страна беше добре ощавена — светла и гладка. Наблюдавахме го любопитно — какво се готвеше да направи? И той направи точно това, което смътно очаквах — леко обгори края на една кожена връв. После бавничко и доста несръчно нарисува върху кожата дърво. Беше съвсем истинско дърво — могъщо и разклонено.

Аз взех чернилото от ръката му и нарисувах лист от дърво.

— Ко-куа! — кимна доволно старецът. Началото беше наистина щастливо. Разбирахме, че ще научим много повече.

Тая нощ останахме и двамата да спим при стареца. Разбира се, вечеряхме преди това — ние нашата обичайна тлъста порция Ша. Но старецът и тоя път ни изненада. Без да бърза, той извади от една кожена торба метална чаша. Беше много стара и красива чаша, никелова навярно, макар да беше потъмняла от времето. Едва когато се взряхме, видяхме на нея няколко изкусно гравирани фигури на животни. Приличаха на елени, макар рогата им да бяха къси и вити — като на млада коза. Сао веднага забеляза нашето любопитство.

— Това е животно! Наричали са го Хаар… Много такива животни е имало по земята, преди да дойде ледът… След това са измрели от глад.

Старецът пусна в чашата нещо, което ни приличаше на бучки лед. После я притопли на пламъка. Чашката се изпълни с някаква бяла течност, съвсем прилична на мляко, може би само по-жълтеникава и по-гъста. И наистина се оказа мляко — от Ша. След смъртта на животното млякото му, естествено, замръзвало при ниска-та температура. Тогава го насичали на парчета като обикновен лед и го съхранявали заедно с месото. Стана ми чудно, че не го бях виждал досега в нашето селище.

— Нашите мъже не обичат уша! — обясни той. — Дават го на децата, когато са малки … Но аз разбрах, че е добро и за старците… От него човек не става тлъст като охранено куче.

Ние се погледнахме усмихнати с Толя — дали не на това вълшебно мляко дължеше старецът своето дълголетие? Накрая, макар и с достойнство, старецът запита за нашата гореща кутия. И каза точно кутия, както бе научил думата от Токо. Бяхме я забравили в шейната, но Токо веднага я донесе. Старецът предпазливо я пипна — беше студена, разбира се.

— Ей сега! — успокоих го аз.

И включих прибора. След няколко минути старецът отново пипна и бързо дръпна ръката си. Но не изглеждаше много учуден.

— Вътре има огън? — попита той недоверчиво.

Тоя път не посмях да излъжа.

— Не е огън…

— А какво?

— Плазма! По-силна от огъня на звездите…

— Плазма! — повтори старецът. — Каква хубава дума…

Ние оставихме радиатора да работи през цялата нощ. Но на другия ден старецът доста вежливо ни се оплака.

— По-хубаво угасете вашия звезден огън… Много топло беше през нощта, не можах да заспя.

Старецът беше прав. Не биваше много да се изнежва неговият привикнал към суровите условия организъм. Закусихме порядъчно и веднага се заловихме за работа. Той започна своите песни, рецитираше бавно и изразително, след това обясняваше непознатите думи. Всичките му песни бяха много стари, имаха характер на епос. От самото им съдържание можеше да се съди, че всичко е ставало, „преди да дойде ледът“. Беше простичка, но много образна и светла поезия. Дори и старецът не знаеше значението на всички думи, за някои от тях се досещаше от контекста. Случките носеха повече героичен, отколкото драматичен характер. Освен хора имаше ледове, снежни бури, глетчери. Но имаше треви, цветя и дървета. Имаше много животни. Макар и бавно, ден след ден и час след час образът на загиналата планета се раждаше като жив пред очите ни. Там, където думите за обяснения не стигаха, старецът рисуваше със своята изсъхнала, леко трепереща ръка. Рисуваше цветя, риби, странни морски животни. Рисуваше оръжия — остри брадви и мечове. Но нямаше лъкове и стрели, нямаше брони и щитове. Нямаше и войни.

И пушки все още нямаше. Кога щяха да се явят пушките? Или те изобщо не са били познати на племената?… Да не би да са били притежание на някаква друга цивилизация? Разбира се, запитахме Сао, но той усмихнато ни отговори: