Гибелта на „Аякс“

Но не цопна — и той издържа. И в последна сметка измъкна на брега това, което теглеше. Неговият вид едва ли не ни уплаши. Беше нещо черно, с къса лъскава козина. Приличаше едновременно и на видра, и на малък тюлен. Но главата му беше съвсем рибешка. И на сушата животното се мяташе и яростно се бореше, инстинктивно ни вдъхваше някакъв непонятен страх.

— Ама че урод! — възкликнах с отвращение.

Кастело ме погледна виновно.

— Май че трябва да го застрелям…

— И колкото се може по-бързо! — добавих аз.

Тая работа свърши Толя. Той нагласи автомата на най-малката интензивност, приближи се и простреля главата му. Яростното животно изведнъж притихна. Сега вече можехме да го разгледаме съвсем спокойно. Най-сетне Толя се изправи и каза учудено:

— Може да ви се види смешно, но това е риба бозайник! — каза той. — Диша с хриле, а кърми малките си с мляко като обикновена котка…

Усмихна се и добави със задоволство:

— Тази е женска!… Изглежда, че тоя океан е пълен с чудеса…

Но Кастело като че ли бе загубил желание да прави повече проби. Той отново смени куката и окачи на нея лососина. Така за по-малко от час той налови няколко килограма риба. Не бяха всички като първата, макар че преобладаваха. Но, общо взето, те си приличаха, бяха наистина риби, а не бозайници.

— Време е да вървим! — казах аз. — Нарушаваме графика…

— Да вървим! — съгласи се неохотно Кастело. — Ама пък ще си напържим риба тая вечер…

— Експонати не се ядат! — отвърнах уклончиво.

— Какви експонати са това! — погледна ме Кастело. — Океанът е пълен с риба… Утре ще ти наловя цял тон…

Прибрахме всички прибори и тръгнахме. Тоя път пътувахме на запад по посока на залязващото слънце. Кастело влезе в радиовръзка с базата — там всичко вървеше съвсем нормално. И скучно, разбира се — не бяха имали нито едно преживяване. Ледената равнина се простираше пред нас все тъй пуста, безжизнена, мъртва. Но ние бяхме доста възбудени, не и обръщахме никакво внимание. Говорехме само за океана, за възможностите, които той криеше. Особено ни радваше това, че открихме бозайник, макар и с хриле. Толя с основание предполагаше, че непременно в океана има и други бозайници — от много по-съвършен тип.

— Може би цялата еволюция тук се е извършила в океана — каза той. — А сушата открай време си е пустиня…

— Така изглежда — отвърнах аз.

— Спри! — извика рязко Кастело. — Но без спирачки…

Аз само угасих мотора, шейната продължаваше да се хлъзга безшумно по инерция…

— Какво има?…

— Погледни там! — каза той едва ли не шепнешком, сякаш се плашеше някой да не го чуе.

Аз погледнах по посоката. Колкото и обикновено да беше това, което видях, то ме смая много повече от ри-бозайника. На едно ледено възвишение, малко вдясно от нас, бе клекнало на задните си крака едно съвсем познато животно. Това беше чисто и просто куче. Наистина приличаше малко и на хиена с козината около врата си, но все пак беше куче.

— Не може да бъде! — възкликна Кастело поразен.

И ние така мислехме — не може да бъде. Кучето седеше все тъй на задника си и не помръдваше. Дали не халюцинирахме? Не можехме да халюцинираме и тримата заедно… Или пък, отде да знае човек…

— Дай малко вдясно! — каза Кастело.

Завих малко вдясно, но шейната бързо започна да губи инерция. Сега вече много добре виждах, че кучето гледа право в нас. И като нас то не изглеждаше уплашено, по-скоро изненадано и любопитно.

— Запали! — нареди Кастело. — Карай към него…

Аз запалих, шейната леко запълзя по склона. Имах чувството, че кучето ме гледа право в очите, сега погледът му беше уплашен и зъл. Когато наближихме, на десетина метра от него, то внезапно нададе някакъв отвратителен вой и хукна обратно.

— Можеш ли да го настигнеш? — попита Кастело едва ли не трескаво.

— Разбира се! — отвърнах аз.

Натиснах педала на скоростта, шейната просто литна. И все пак опитът се оказа несполучлив. Кучето бягаше с необикновена бързина — около седемдесет километра в час. Това не беше нищо за шейната ни, но точно тук теренът стана неравен, осеян с дупки и малки ледени бабунки, които ни блъскаха главите в покрива. Нямаше никакъв смисъл да си счупим вратовете за едно най-обикновено куче. Кастело отвори капака на шейната и се залови за автомата си.

— Остави! — заповядах аз.

— Защо?

— Може би ще ям пържена риба. Но няма да ям печено куче…

— Шегите настрана! — каза Кастело сърдито. — Аз искам да го видя…

— И аз… Но предпочитам да бъде живо… А ние ще уловим живо…

Кастело затвори капака, аз намалих скоростта, за да обърна шейната. И двамата с Толя изглеждаха разочаровани и огорчени. Кучето скоро се загуби от погледа ни. Ориентирах се по радиосигнала и отново потеглихме към базата. Дълго време мълчахме.

— И все пак куче! — обади се най-сетне Кастело. — Но с какво може да се храни тук едно куче?

— Това е диво куче! — отвърнах аз. — Храни се с по-малки и по-слаби животни от него.

— Ти си гениален, Сим! — рече Кастело иронично. — А с какво се хранят тия животни?… С трева?… С насекоми?…

— С риба! — отвърнах аз.

Не видяхме никакви други следи от животни…

Измърморих:

— И от куче не видяхме — напомних аз. — И все пак има кучета…

Нашето откритие наистина беше сензационно. Бозайник в океана — това наистина беше допустимо и естествено. Но куче на леда?… Кучето не можеше да бъде друго освен последна брънка на една много дълга еволюционна верига. А самият еволюционен процес се бе развил при условия, почти еднакви със земните, за да се стигне до същия резултат. Но тогава как са изчезнали другите животни?… И как е могъл да оцелее само един-единствен вид през огромния период на заледяването?

— А може би не е един-единствен — рече замислено Кастело. — Макар да не си представям какво друго може да има… И къде…

— Само около океана — отвърнах аз. — Само около океана има храна.

— Логично е така! — съгласи се Толя.

Сега карах по-бързо и скоро пристигнахме в лагера. Жилището беше готово и изглеждаше много уютно. Температурата вътре беше съвсем нормална — щяхме поне да спим при всички удобства. Рибата, която бяхме наловили, предизвика истинско вълнение — всички се натрупаха да я гледат. Но сега нямах време да се занимавам с тях — трябваше да се свържа незабавно с Хенк, преди още „Аякс“ да се скрие зад обратната страна на Регина. Там наистина бяха видели всичко, но все пак трябваше да дам и някои устни обяснения. Скоро на екрана се появи оживеното лице на Хенк — сивите му студени очи просто грееха.

— Поздравявам ви с успеха! И все пак, искрено казано, очаквах да видя всичко, освен куче…

Разказах му за догадките, които имаме. Но на „Аякс“ и без нас вече бяха помислили по тия въпроси.

— Трябва да ми уловите едно живо куче! — каза той. — Опитайте с упойващ заряд… Предполагам, че сте взели…

— Да, имаме… Но не взехме в шейната…

— Човек трябва да бъде готов за всичко! — рече Хенк с лек укор.

— Ще ви доставя куче! — обещах категорично. — Дори да е само едно, пак ще ви го доставя…

— Бъдете предпазливи все пак — добави Хенк. — Представете си, че се събират на големи глутници… Трима души трябва да спят в ракетата… Да речем, Зверев, Ула и Нойман… Другите можете да останете в базата…

— Кастело иска да опържи риба! — споделих предпазливо.

— Нека я опържи! — отвърна Хенк. — Но тоя път сам ще си я яде! — той се усмихна. — Сигурен съм, че е годна за ядене… И все пак не бива да рискуваме прекалено… Нека Ула бъде готова…

Кастело наистина опържи риба, и то по най-обикновен начин — с малко масълце в широк тиган. Всичко това стана тъкмо преди заник слънце — пред базата. Не ми се искаше спалното помещение да се умирише още първия ден на пържена риба. И едва когато тя зацвъртя в тигана и въздухът се изпълни с неповторимия аромат на прясна пържена риба, разбрах, че напразно съм се плашил. Сега не ми оставаше нищо, освен да си преглъщам слюнките. И да спра насила Толя, който искаше непременно да я опита.