Страница 9 из 119
— Това си го получил? — попита Болд.
— Да.
— Друг?
— Не. Не съм го показвал на никого.
Болд изнамери молив и с негова помощ преобърна писмото така, че да може да гледа към него, изпълнен с любопитство, но и в същото време с известна неохота.
— Защо на мен? Защо сега? — попита той.
Тези въпроси видимо разтревожиха Гарман и Болд усети, че той се беше приготвил от доста време за подобен отговор.
— Колко такива сведения получаваме всички ние? Ти ги получаваш. Аз ги получавам. От разни гадатели. От чешити. От скитници. Повечето от тях свършват в кошчето за боклук. Имах даже цяла поредица от една жена, която започна да ми пише, след като ме показаха по телевизията. В първото си пишеше за секс. Второто беше пак такова със снимка. И третото беше със снимка — този път със свалена блуза. За петото вече се беше снимала чисто гола в леглото, в отвратителна поза. А шестото вече не беше писмо, а видеокасета. И толкова. После спря да пише. — Изтри няколко капчици пот от горната си устна. А на петия етаж изобщо не беше топло, все пак не беше лято. — Значи, ако нещо такова пристигне, го завеждаш като писмо от чешит. Обаче то пристигна в деня на „Пожара Инрайт“ — изпратено на домашния ми адрес, а не до службата.
Болд напомни на мъжа:
— Взел си го със себе си на заседанието, но предпочете да не го показваш. Защо?
— Показвам ти го сега.
— Защо? — повтори Болд.
Гарман беше червенобузест по рождение и с широка усмивка, ако решеше да я демонстрира.
— Не ме остави да го направя — отвърна той на Болд.
— Защо го показа на мен, а не на колегите си?
— На момчетата ли? Виж, аз съм един от тях. Зная как разсъждават. Ние разследваме пожари, сержант. Щяха да ме вдигнат на балон и ще ти кажа защо. Заради това — каза той, сочейки писмото. — Може и да е важно, може и да се окаже пълна глупост. Но ти ще кажеш, това не е моя работа, нито на момчетата. А ако се окаже, че е нещо важно, ти си именно човекът, който ще го разбере.
— Аз ли съм наистина?
Болд не желаеше това писмо. Не желаеше повече този случай. Твърде много хора имаше между него и доказателствата; доста неща не знаеше и трябваше да научи. Осъзна, че ако трупът го нямаше в този случай, той нямаше да се превърне в негов. За момент даже възнегодува срещу Дороти Илейн Инрайт.
Явно усещайки това, Гарман каза:
— Виж, това просто са глупости накуп. Това е другата причина. Не е заплаха или нещо такова. Но не е и много нормално, нали разбираш? Нещо като пластмаса и нещо като стихотворение. Абсолютна тъпотия. Обаче после си помислих, може пък да значи нещо. Тези петна… Взех, че го измъкнах. Три дни беше стояло в боклука. Измъкнах го оттам едва тази сутрин, преди заседанието, усетих се, че датата е същата.
— Пуснато е от Капитолия — каза Болд.
— Аха, и на мен ми направи впечатление.
С помощта на гумичка Болд внимателно разгъна самозалепващата сгъвка на плика. Помогна си и с молив, за да вдигне и обърне плика и изтърси съдържанието му върху масата. Едно нищо и никакво парченце, както изглежда стопена пластмаса, червено на цвят, се плъзна на повърхността й. Беше с размерите на жетон за покер.
С помощта на втори молив Болд издърпа и разгъна листа хартия.
Гарман се обади нервно:
— Май доста си тренирал с китайска храна.
На Болд не му стана забавно. На листа хартия имаше грубовата рисунка на мъничко човече, катерещо се по стълба. Болд си представи фигурата на пожарникар. Фактът, че беше без глава, щеше да получи съответния коментар от психоложката на управлението. До рисунката, със същия необработен почерк, познат от адреса на плика, беше написано:
„Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“
След мъчително мълчание Болд вдигна глава към едрия мъж, седящ до него, и изрече с пресъхнало гърло:
— Това не ми харесва.
— Не — отвърна другият. — Много добре те разбирам.
5.
Не бяха настъпили никакви съществени промени. Ако Бен можеше да се оплаче от нещо в живота си, то беше точно това. Чувстваше се безсилен да промени сам нещата и оставяше всичко на волята на възрастните; и нещата си вървяха постарому. На училище си беше като на училище; а вкъщи си беше като вкъщи. Усещаше натиска от страна на Емили да даде на социалните работници доказателството, което им трябваше, но нямаше желание да се впуска в подобно нещо, така че накрая започна да обвинява себе си за ситуацията, в която беше попаднал, а това болеше.
Беше благодарен, че съществуваше футбол в понеделник вечер, който да задържа Джек Сантори извън дома. Вторият му баща тогава не се връщаше вкъщи, а отиваше директно в бара, за да гледа мача, и засядаше там до късно, защото залагаше и после се напиваше, без значение дали беше загубил, или спечелил. После, някъде към полунощ, можеше да се чуе как се препъва по стълбите, затръшва врати в опита си да намери пътя към леглото си; ако имаше късмет го улучваше, но в повечето случаи работата приключваше с изтягане върху дивана и съскащ телевизор до сутринта. В тази същата нощ Бен щеше да се чувства защитен зад залостената врата на стаята си, а преди това, следобеда и вечерта, щеше да е прекарал с Емили.
Сигурно е имало период, в който се е страхувал от тъмното, но оттогава беше минало доста време. Сега имаше други неща, от които се страхуваше повече. Джек имаше способността с поглед и с тон да плаши Бен така, че краката му ставаха като кашкавалени, а мислите му — заплетени и объркани. Имаше случаи, когато за нищо и никакво натискаше Бен върху пода и придържайки възглавница върху гърба му го пребиваше, стоварвайки юмрук след юмрук, пиянски и абсолютно без задръжки, така ударите проникваха дълбоко в тялото на Бен и не оставяха синини по кожата му. След това дни наред, когато пикаеше го смъдеше, а лайната му се точеха като черна смола.
— Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли? — повтаряше Джак, докато траеше наказанието.
И ако Бен имаше глупостта да му отговори, глупостта да си отвори изобщо устата, то тогава наказанието продължаваше, докато мъжът физически се изтощеше и загубеше интерес. За Бен да крещи и реве беше нещо немислимо.
Бен харесваше Сиатъл през септември. По-малко хора, отколкото през лятото, по-малко коли по улиците. Беше чул да наричат района квартал на доизживяване. Повечето тук бяха черни; много малко бели имаше. Той знаеше кои улици да избягва, по кои пресечки да не минава. По-голямата част от опита си беше придобил на собствен гръб, макар да те понатупат банда пъпчиви хлапаци беше направо нищо в сравнение с положението вкъщи — страхът му беше като неспокойна река: ако преминеше определен праг, просто преливаше. Само ако нещо директно го заплашваше, можеше да го накара да се страхува, например от рода на думите на Джек: „Ще правиш каквото ти казвам, разбра ли?“. Този страх беше нещо съвсем различно от страха на улицата. „Много скоро ще те пребие така, че ще стане страшно“ — Емили постоянно му го повтаряше.
Неоновият надпис светеше на прозореца на Емили: „ВАШЕТО БЪДЕЩЕ, ВАШЕТО МИНАЛО — ПРЕДИ НЕПОПРАВИМОТО ДА ВИ Е ПОСТИГНАЛО!“
Което означаваше, че тя си беше вкъщи, готова за работа. Най-много клиенти я посещаваха вечер. Бизнесът й разчиташе както на постоянни посетители, така и на идващи за първи път.
Пред къщата беше паркирана кола, така че Бен не я обезпокои. Разпозна колата на Дениз — една от постоянните посетителки. Със спокойна крачка заобиколи къщата и натисна бравата на задната врата — откривайки, че е заключена, седна на студената септемврийска земя и зачака. Градът бръмчеше. Някъде там беше и неговата майка. Често си мислеше за това и се запита за хиляден път защо го беше изоставила. Не можеше да повярва, че го е направила. В замяна на това се надяваше, че ще я види някой ден, надяваше се, че молитвите му ще бъдат чути.