Без шанс за разпознаване

Зад него изви сирена и образът изчезна. Той се огледа наоколо, като че се беше загубил и искаше да се ориентира; като че се беше събудил. С никого не беше споделял за явяващите му се халюцинации, даже не и с Лиз. Половината от нежеланието му да разказва за това се дължеше на потенциалната възможност да предизвика смущение и объркване, другата половина на суеверие — не искаше да предприема нещо, което би могло да сложи край на редките моменти, когато проникваше в миналото.

Знаеше от предишните случаи, че не трябва да мърда от мястото си. Знаеше от разговорите си с Дафи, че подобни състояния на живо въображение обикновено бяха предизвикани от нещо видяно, звук, мирис; че такива стимули се запечатват в подсъзнанието. Разбираше, че това, което беше отключило видението, се намираше някъде наблизо или току-що беше минало край тях. Първо се заслуша в звуците и шумовете. След това подуши миризмите, носещи се от обгорялото пространство. През цялото време очите му се вглеждаха внимателно в това, което го заобикаляше.

Отговорът лежеше досами краката му, не в миризмите или звуците. Две следи в калта, два правоъгълни отпечатъка в почернялата трева. До дясната вдлъбнатина имаше някакви сини точици върху калта. Той се приведе, внимателно ги разгледа и остана разочарован, тъй като ги идентифицира като отпечатъци от стълба. Пожарникарска, реши той. Страничните греди на стълбата бяха потънали на около шест сантиметра в пръстта, оставяйки характерен отпечатък във вид на обърнато V.

Болд веднага скицира видяното, след което се изправи и видя, че Бейън е застанал до него.

— Откри ли нещо? — попита го Бейън.

Болд отбеляза:

— Предполагам, че пожарникарите са използвали стълби, за да се справят с пожара?

— Няма начин. Много е било горещо, за да могат да го направят. Освен това — допълни той, махвайки с ръка към пространството пред отпечатъците, — тук изобщо е нямало стена, огънят я е погълнал. Малко трудно би подпрял стълба, когато няма на какво.

Болд вдигна глава нагоре към мястото, където би трябвало да е стената, и видението с мъжа, катерещ се по стълбата, се върна. Отне му време да огради мястото с лента с полицейска маркировка, преди да продължи с огледа на самата находка. Бяха открити само отпечатъци, но не и стълбата.

Болд се обади в службата и поръча на Бърни Лофгрийн, старши специалист по идентифицирането, да изпрати някого, който да направи необходимите замервания и снимки на отпечатъците и да вземе образци от сините точици — от дреха може би или от парче плат — до тях. Обля го вълна от възбуда — улики, събрани от мястото на престъплението, каквито и да било улики и доказателства, бяха най-важното в едно разследване. Два палежа са прекалено много, помисли си той.

Болд тъкмо беше прекрачил прага на собствената си къща по-късно същата вечер, когато нова улика от мястото на престъплението се прояви от само себе си. Той беше престоял часове на мястото на пожара, надзиравайки отпечатъците, и беше присъствал и на гротескното по своята същност намиране на овъглен труп с нарушена цялост в сутерена, заклещен под преобърната вана. Преместването му беше извършено много внимателно. Самият Дикси се появи, за да се заеме с това — нещо, което много впечатли Болд. Полът и възрастта на жертвата останаха неопределени. Повече щеше да се знае след аутопсията на следващия ден.

Тъкмо беше влязъл през задния вход в къщата си и се препъна — буквално се препъна — върху новата улика: ботушите му бяха залепнали за пода веднага щом беше прекрачил прага. Те залепнаха, а Болд полетя напред и се сгромоляса върху пода като пияница след дълъг престой в бара.

Измъкна краката си от ботушите и понечи да пипне топящата се гума на подметките, но размисли. Щом това, върху което беше стъпвал, е могло да стопи подметка от вибрам, значи не трябва да си пъхаш ръцете в него. Зачуди се дали някой друг от присъствалите не се беше натъкнал на същия феномен, а може би единствен той е бил с граждански ботуши?

Набра номера на Бърни Лофгрийн, събуди го и му съобщи за подметките на ботушите си. Отговорено му беше да ги завие внимателно в алуминиево фолио и да ги занесе в лабораторията сутринта.

— Какво може да е, Бърни? — попита Болд приятеля си, след като старши специалистът приключи с инструкциите си.

— Или много силна основа, или силна киселина — отвърна Лофгрийн, в тона му се четеше недоумение. — Но какво е търсило нещо подобно в един пожар, засега не мога да ти отговоря.

12.

Бен се пробуди за трети път сред клоните на кедровото дърво край къщата на Емили заради звука от навлизащ в алеята автомобил. Бързичко идвайки на себе си, той осъзна, че си е било чист късмет да не се изтърколи от платформата долу, тъй като беше лежал почти на ръба, по корем, едната му ръка даже висеше във въздуха. След като се измести, за да може да седне, той потрепери от болка и си припомни побоя, който сънят го беше накарал да забрави. Запита се дали не беше дошъл моментът да даде най-накрая на Емили доказателството срещу втория си баща, за което тя толкова беше настоявала, моментът да предприеме нещо, но тази мисъл го накара да потрепери още по-силно — от ужас какво ли щеше да му се случи, ако Джек го намереше.

Чу вратата на колата, паркирала под кедровото дърво, да се отваря и погледна надолу — не беше кола, а син микробус с бял покрив и сърцето му подскочи при вида на мъжа с ниската подстрижка, който затвори вратата и се запъти към предния вход на къщата на Емили. Бен беше запомнил този мъж с обгорелите и сраснали се пръсти. Нарекъл го беше престъпник; способността му да наблюдава беше уловила десетки подробности, от които можеха да се извлекат сведения за този човек.

Прозорчето на покрива на микробуса беше отворено.

Бен се улови за ствола на дървото и слезе на по-долен клон, казвайки си, че просто иска да слезе, в същото време усещайки, че любопитството му се опитва да вземе връх над него. Двете мисловни тези се вкопчиха в двубой, все едно го дърпаха за ръцете в противоположни посоки, заплашвайки да го разкъсат. Не му се искаше да слезе и да отиде в кухнята, за да наднича през шпионката; искаше му се да разгледа отвътре микробуса.

Докато слизаше клон след клон, възбудата му растеше. Не беше радостното очакване, което го обземаше от мисълта, че ще се срещне с Емили; не беше и опиянението, в което изпадаше, намирайки се сред клоните на кедровото дърво — беше заради отвореното прозорче точно под него. Той спря и погледна през отвора във вътрешността на микробуса — забеляза голям метален цилиндър, който сигурно беше дуло на револвер.

Решението беше взето.

Движенията на Бен, докато слизаше от дървото, бяха равномерни и плавни, той местеше ръце и крака по клоните без никакво усилие — като маймунка. Чувстваше се като у дома си, без да се страхува от височината. Доверяваше се на живите клони, избягваше сухите. Щом стъпеше на клона, той се стараеше да си осигури здрава опора за ръцете над главата, като в същото време запази и равновесие, доколкото беше възможно. После повтаряше маневрата, избирайки по-долно клонче, приближавайки се все повече към отвореното прозорче, тъй като микробусът беше паркиран непосредствено до дървото, с опънати нагоре ръце и пръсти, здраво стиснали дървото, разпределяйки тежестта си между краката и ръцете. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-ниско се привеждаха клоните, сочейки микробуса, сякаш го подканваха да влезе вътре. Ако сега се изтърколеше от дървото, щеше да се стовари направо върху покрива на микробуса. Беше съвсем близо до целта.

Съсредоточи изцяло вниманието се върху местоположението си и силно приведените клони, служещи му за опора на ръцете и краката. Трябваше да се спусне на около метър по-надолу, за да докосне микробуса — две-три стъпки само — а изпита чувство, сякаш щеше да се озове в съвсем друг свят. Клонът под краката му застрашително кривна надолу, той за момент се набра на ръце и премести крак и тежестта си на по-горния клон, но той също се залюля. Бен погледна надолу и видя, че всеки момент е възможно да се изтърси върху дребния чакъл от три метра височина, ако клоните се счупят. Нямаше да се пребие, но и нямаше да му бъде много весело. Можеше да си счупи нещо. Още по-лошо — щеше да привлече вниманието към себе си и това, което беше възнамерявал да направи, и така щеше да създаде само неприятности на Емили.