Без шанс за разпознаване

Събуди се малко преди зазоряване, изпика се коленичил, заслушан в шума от струята и приземяването й върху храстите отдолу, усмихвайки се без особена причина, просто ей така. Потръпваше от студ, но се чувстваше в чудно хубаво настроение. И най-важното, чувстваше се на сигурно място.

Когато се събуди отново, беше много по-късно, утринното слънце беше затулено от сивата пелена на мъглата, която често навестяваше града. Можеше да е което и да е време от деня, ако се ориентираш по немного силната слънчева светлина, но носещият се във въздуха мирис на кафе и бекон и минаващият училищен автобус, пълен с деца, определено подсказваха, че е сутрин. Бен отново се усмихна: днес училището щеше да мине без него.

Пак се унесе, без да имаше намерение да го прави, повален от съня, тъй като и тялото му, а и цялото му същество се нуждаеше от възстановяване. От спасение. Потъна в сън, превърнал се в кошмар и държащ го пленник в една реалност, където не желаеше да бъде: реалността на собствения му живот, от който спасение нямаше.

10.

След като Лиз нарочно замина за вилата и взе и децата със себе си, Болд разбра, че е изправен пред сериозен проблем. Всъщност тя не обичаше да ходи на вилата, намираше я твърде отдалечена, притесняваше се, че наблизо нямаше лекар, в случай че заради децата се окажеше, че има нужда от спешна медицинска помощ; или й беше твърде далеч от града и развлеченията, които оставяше за почивните дни. Най-честото й оплакване беше, че във вилата й е студено, а с настъпването на октомври се предполагаше, че именно това щеше да й бъде най-честото оплакване. А ето че беше отишла там, предпочитайки да му остави бележка, а не да му се обади, което му се стори странно, тъй като не беше в неин стил, докато не стигна до изречението, с което му предлагаше да дойдеш да ни видиш, ако можеш да се освободиш. Осъзна, че това е нещо като тест, като уговорка, от тази гледна точка думите й придобиваха съвсем ясно значение. Даваше му шанс да избере: семейството или работата.

На Лиз много добре й беше известно, че когато той се заемеше с нещо подобно на този случай с палежа, нямаше да остави да му се изплъзне. Такива случаи се появяваха веднъж на две години, но тя се чувстваше обидена и негодуваше срещу тях много повече, отколкото ако той се занимаваше с шест случая наведнъж за домашно насилие, заради които се налагаше да работи по шестнадесет часа на ден. Като че го ревнуваше от тези големи случаи, като че част от него й се отнемаше, щом бъдеше погълнат от нещо подобно.

Най-много го заболя от абсолютното осъзнаване на факта, че щеше да се провали на теста. Нямаше начин да успее да отиде на вилата тази седмица, а без телефон там нямаше как да я предупреди, така че от мисълта какво го очаква в неделя вечер, тръпки го побиваха. Щеше да бъде ядосана, но с усмивка на лицето, а той щеше да се чувства виновен, но да се държи нехайно и самоуверено. А не просто смирено и изчаквателно.

Положителното в цялата тази работа беше, че така цялата къща оставаше изцяло на негово разположение. Не му се случваше често, а когато това ставаше, той се чувстваше сякаш тя му е направила най-големия подарък. Изведнъж на повърхността излезе догадката, че може би Лиз беше отишла на вилата с децата като един вид жертвоприношение, знаейки много добре каква нужда от тишина и спокойствие имаше той при тежки разследвания. Това го накара да се почувства още по-зле — че първоначално я беше заподозрял в лоши намерения. Затова прочете отново бележката й, надявайки се да получи яснота, но не успя. Бракът беше сбор от много неща — нито едно от тях лесно.

Изключи външното осветление на площадката пред входната врата и си пусна албума на Оскар Питърсън. Седна зад пианото и засвири — от месеци не беше го правил — питайки се защо важните неща в живота винаги първи се принасяха в жертва. Движенията на ръцете му се получиха тромави отначало, затова превъртя албума и опита пак.

Двадесет минути, свирейки заедно с Оскар, и Болд беше овладял отново всички негови акорди и сола.

Притежаваше много добър слух. И чу как една кола изви по алеята, водеща към къщата, забави ход и спря. Той отиде до прозореца и дръпна завесата — беше червената хонда на Дафи. А тя се качваше по стълбата с куфарче в ръката — което не беше добър знак.

Болд трескаво започна да прибира. След минута дочу стъпките й пред задната врата и отиде да я отвори.

— Не вдигаш телефона.

— Лиз изключва звънеца — Сара спи много леко. Съжалявам.

— Ами пейджърът ти? А мобифона?

— В спалнята са, в сакото ми. Бях си пуснал високо музиката — оправда се той. — Не съм го направил нарочно. Заповядай, влез — покани я Болд.

— А Лиз?

Тя като че се колебаеше да влезе.

— Заведе децата на вилата. Всичко е наред.

Той я пропусна вътре.

— Не е наред — поправи го тя, докато прекрачваше прага, минавайки направо към проблема, заради който беше дошла дотук. — Днес на пресконференцията беше истинска катастрофа. Шосвиц говори прекалено много! А на всичкото отгоре и това. — Тя бръкна в куфарчето си и му подаде един лист — фотокопие. — Оригиналът е в лабораторията.

Няколко минути по-късно Дафи отпиваше от чашата си червено вино, седнала срещу него край кухненската маса. Пред Болд имаше чаша със сок. Прочете това, което му беше дала, още веднъж — наум, после на глас:

— „Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата.“ Адресирано до Гарман?

Тя притеснено кимна.

— Цитат от Платон. Нашето момче се очертава като много начетено.

— Едва сега ли си тръгна от службата? — попита той, отклонявайки се за момент от темата, макар да премисляше какво би могло да последва след това писмо. — Много е късно.

— Гарман донесе писмото неотворено — съобщи му тя. — Беше убеден какво може да е. Каза, че иска да го запази абсолютно автентично като доказателство. — Даде му секунда време да възприеме казаното. — Предложих да ти го донеса.

— Добре, благодаря — избъбри Болд и допълни: — Не ми харесва това. Изобщо не ми харесва.

— Да.

В очите й се четеше дълбоко загнездило се разбиране. И двамата много добре разбираха какво означава това писмо, но Болд нямаше никакво желание да го формулира на глас, сякаш ако го направеше, от това щеше да стане още по-важно и сериозно. Въпреки това в съзнанието му се наби мисълта за друга жертва като Дороти Инрайт, която, както се занимава със своите си неща, в своята си къща, изведнъж щеше да се озове пред портите на ада. И след нея нямаше да остане нищо, нищичко, освен една-единствена костица — направо невъзможна работа.

— Защо? — попита Болд Дафи, все така въздържайки се да изрече на глас какво означаваше това писмо — нов пожар, нова жертва.

— За пожара ли питаш, или за писмото?

— Има ли разлика?

— Бас държа, че има.

Тя отпи от виното, макар да си личеше, че не й допада много на вкус. И като че изведнъж беше изгубила част от очарованието си — заради умората и заради същия неотслабващ натиск, който усещаше и Болд. Да разследваш извършено убийство беше едно; съвсем друго да се опитваш да изпревариш и предотвратиш едно убийство. С пристигането на второто писмо това се превърна в тяхно задължение: да предотвратят смъртта или да се чувстват отговорни за нея, ако не успеят. Това беше незаслужена тежест — с нищо неоправдана — от която обаче нямаше спасение, нямаше измъкване и за двамата. Бяха го преживели вече, пак двамата, но и това не изрекоха на глас сега — няколко живота бяха изгубени, няколко изцяло променени, техните — също немалко.

Тя продължи:

— Първото писмо, както ти споменах, можеше да означава всичко — от вик за помощ до нещастно съвпадение на датите. Това писмо променя всичко. — После реши, че не трябва да звучи толкова категорично. — Моля те да обърнеш внимание — само изказвам мнение, предположение на психолог.

— Убеден съм, че си права.