Страница 46 из 50
— Здравей — каза, вдигайки очи.
Аличе направи крачка назад и инстинктивно притвори двата края на хавлията, като че ли сърцето й можеше да избяга през деколтето. После се взря в Матия и си даде сметка за присъствието му. Прегърна го, като се облегна на него с цялата си незначителна тежест. Той обгърна кръста й с дясната си ръка, но задържа пръстите си опънати като жест на предпазливост.
— Идвам веднага. Трябва ми само една минута — изрече тя много бързо.
Влезе и затвори вратата, като го остави навън. Имаше нужда да остане няколко мига сама, за да се облече и гримира и да избърше очите си, преди той да забележи. Матия седна на стъпалото срещу входа с гръб към вратата. Изследва градинката, почти съвършената симетрия на ниския плет, който ограждаше малката алея от двете страни, вълнистата му форма, прекъсната по средата на периода на синусоидата. Когато чу изщракването на бравата, се обърна и за миг всичко изглеждаше, както е било — той, който чака Аличе навън, и тя, която излиза усмихната, елегантно облечена, и тръгват по пътя заедно, без определена цел.
Аличе се наведе и го целуна по бузата. За да седне до него, трябваше да се хване за рамото му заради схванатия крак. Той се отдръпна малко настрана. Нямаше къде да се облегнат, затова и двамата седяха, леко наведени напред.
— Бързо дойде — каза Аличе.
— Писмото ти пристигна вчера сутринта.
— Значи не е чак толкова далеч онова място.
Матия наведе глава. Аличе взе дясната му ръка и разтвори дланта му. Той не се възпротиви, защото с нея не трябваше да се срамува от белезите си.
Имаше нови, можеха да се разпознаят като по-тъмни следи сред светлата мрежа на старите. Никой не изглеждаше много пресен, с изключение на един кръгъл ореол, подобен на изгаряне. Аличе прекара върха на показалеца си по него и той едва усети докосването й през всички онези слоеве загрубяла кожа. Остави я да гледа спокойно, защото ръката му разказваше много повече от това, което той можеше да каже на глас.
— Изглеждаше важно — каза Матия.
— Всъщност е.
Той се обърна и я погледна, за да я помоли да продължи.
— Не още — каза Аличе. — Първо да се махнем оттук.
Матия стана пръв, после й подаде ръка да й помогне, както беше правил винаги. Тръгнаха по улицата. Беше трудно да говорят и мислят едновременно, все едно, че двете действия се унищожаваха взаимно.
— Тук — каза Аличе.
Дезактивира алармата на един тъмнозелен джип и Матия си помисли, че е твърде голям за нея.
— Ти ли ще караш? — попита игриво Аличе.
— Не, не умея.
— Шегуваш ли се?
Той сви рамене. Погледнаха се над покрива на колата. Слънцето искреше между тях.
— Там не ми трябва — оправда се той.
Аличе потупа замислено брадичката си с ключа.
— Тогава знам къде трябва да отидем — каза със същия блясък в очите, с който известяваше своите идеи като момиченце.
Качиха се в колата. В жабката нямаше нищо друго, освен два диска, поставени един върху друг с лицевата страна към Матия: „Картини от една изложба“ на Мусоргски и „Сонати“ на Шуберт.
— Отдала си се на класическа музика?
Аличе хвърли бегъл поглед към дисковете. Сбърчи нос.
— Как не. Тези са негови. Мен само ме приспиват.
Матия се преви под колана, който драскаше рамото му, защото беше регулиран за по-нисък човек — вероятно за Аличе, когато седеше там, докато шофираше мъжът й и заедно слушаха класическа музика. Помъчи се да си го представи, после се разсея от надписа върху огледалото за обратно виждане: „Objects in the mirror are closer than they appear“13.
— Фабио, нали? — попита.
Знаеше вече отговора, но искаше да развърже този възел, да стопи това присъствие, мълчаливо и заемащо много място. Струваше му се, че Фабио ги изучава от задната седалка. Съзнаваше, че иначе разговорът между тях ще спре като лодка, заседнала на скалите.
Аличе кимна, сякаш й костваше усилие да говори. Ако му разкажеше всичко — за детето, за кавгата и за ориза, който още си стоеше по ъглите на кухнята, той щеше да реши, че заради това го е извикала. Нямаше вече да повярва на историята с Микела, щеше да си мисли за нея като за жена, изживяваща криза със съпруга си, жена, която се опитва да поднови старите връзки, за да се чувства по-малко сама. За миг се запита дали не е наистина така.
— Имате ли деца?
— Не, нито едно.
— Но защо…
— Остави — прекъсна го Аличе.
Матия млъкна, но не се извини.
— А ти? — каза тя след малко.
Колебаеше се да го пита от страх от отговора. После гласът й сам излезе и тя почти се учуди.
— Не — отговори Матия.
— Нямаш деца?
— Не, нямам… — идваше му да добави „нито едно“. — Не съм женен.
Аличе кимна.
— Продължаваш да се правиш на важен значи — обобщи, като се обърна да му се усмихне.
Матия поклати смутено глава — разбра какво имаше предвид тя.
Бяха стигнали до обширен празен паркинг в зоната на автопарка, където в големите панелни блокове, подредени един до друг, не живееше никой. Три купчини дървени пейки, увити в целофан, бяха подпрени на сива стена, отстрани на спусната ролетка. По-горе, над покрива имаше неонов надпис, който нощем сигурно блестеше с ярка оранжева светлина.
Аличе спря колата в центъра на паркинга и загаси мотора.
— Твой ред е — каза, като отвори вратата.
— Какво?
— Сега ти ще караш.
— Не, не — отдръпна се Матия.
Тя се взря внимателно в него с притворени очи и присвити устни, като че ли чак сега усещаше отново някакво привличане, за което беше забравила.
— В крайна сметка не си се променил толкова — заяви.
Не беше укор, по-скоро израз на облекчение.
— Нито ти — отговори й той.
Сви рамене.
— Е, добре, да опитаме.
Аличе се засмя. Слязоха, за да си сменят местата, и Матия тръгна прекалено отпуснато, за да демонстрира своето примирение. За първи път се озоваваха всеки в ролята на другия, всеки в ролята, която смята за правилна.
— Не знам да карам — каза Матия с вдигнати над волана ръце, все едно че наистина не знаеше къде да ги сложи.
— Съвсем никак? Не си карал дори един път?
— На практика никога.
— Тогава сме загазили.
Аличе се надвеси над него. Матия погледна за миг правата й коса, която падаше вертикално към центъра на Земята. Под блузката, малко повдигната над корема, разпозна горния край на татуировката, която преди много време бе разглеждал отблизо.
— Толкова си слаба — каза, без да разсъждава, сякаш мислеше на глас.
Аличе рязко обърна глава, за да го погледне, но после се направи, че нищо не е станало.
— Не — повдигна рамене. — Не повече от обикновено.
Отдръпна се малко и посочи трите педала.
— И така. Съединител, спирачка и газ. Левият крак само за съединителя, десният за другите два.
Матия кимна, все още разсеян от близостта на тялото й и от невидимата миризма на шампоан, която оставяше след себе си.
— Скоростите ги знаеш, нали? Освен това са написани VK Първа, втора, трета. Струва ми се, че засега стига — продължи Аличе. — Когато сменяш, натискаш съединителя и после бавно го отпускаш. За да я подкараш, също — натискаш съединителя и после го отпускаш, като даваш малко газ. Готов ли си?
— А ако не съм? — отговори й Матия.
Помъчи се да се съсредоточи. Чувстваше се изнервен, като на изпит. С времето се бе убедил, че вече не може да прави нищо извън своята материя, математиката. Когато остаряваха, хората придобиваха увереност, докато той я губеше, сякаш неговата бе в ограничено количество.
Прецени разстоянието, което ги отделяше от струпаните в дъното пейки. Поне петдесетина метра. Дори и да потеглеше с много голяма скорост, щеше да има време да спре. Задържа твърде дълго ключа завъртян, като стържеше стартера. Отпусна внимателно съединителя, но не даде достатъчно газ и колата се задави и изгасна. Аличе се засмя.
— Почти. Малко по-рязко обаче.
13
Objects in the mirror are closer than they appear (англ.) — Обектите в огледалото са по-близо, отколкото изглеждат. — Б.пр.