Самотата на простите числа

Аличе я наблюдаваше, поведението й беше възбудило любопитството й. Забеляза, че не е толкова млада. Можеше да е горе-долу на нейната възраст. Държеше бюста си леко издаден напред, а раменете й бяха отпуснати и съвсем тесни, като че ли нямаше достатъчно място наоколо.

Аличе си помисли, че в нея има нещо познато, може би в изражението на лицето, но не можеше да го свърже с никого. Мислите й се връщаха в нея самата, въртяха се на празни обороти.

После момичето повтори всичко отначало. Тръгна напред, събра краката си и след няколко секунди се дръпна назад. В този момент вдигна главата си и й се усмихна през стъклото.

Силна тръпка премина по гърба на Аличе, прешлен по прешлен, докато се разсея в нечувствителния й крак. Тя задържа дъха си.

Познаваше друг човек, който се усмихваше по този начин, като повдигаше само горната си устна, едва откриваше резците си и оставяше неподвижна останалата част на устата си.

„Не може да бъде“, помисли си тя.

Приближи се, за да я види по-добре, и вратите останаха отворени. Момичето изглеждаше разочаровано и я погледна въпросително. Аличе разбра и се отдръпна назад, за да го остави да си играе. То продължи, все едно че нищо не се беше случило.

Имаше същата тъмна коса, гъста и чуплива в основата си, която Аличе бе докосвала толкова рядко. Скулите бяха леко издадени и криеха черните очи, но като ги гледаше, тя разпозна същите вихри, които някои нощи я бяха държали будна до късно, същите хладни отблясъци като в очите на Матия.

„Това е тя“, помисли си и някакво подобно на ужас усещане стисна гърлото й.

Инстинктивно потърси фотоапарат в чантата си, но не носеше никакъв, дори най-обикновен автоматичен.

Продължи да гледа момичето, без да знае какво друго може да направи. Виеше й се свят и очите й се замъгляваха от време на време, като че ли не можеше да намери точния ъгъл на фокусиране. С пресъхнали устни произнесе „Микела“, но от устата й не излезе достатъчно въздух.

Изглеждаше, че девойката не се изморява изобщо. Играеше с фотоклетката като малко момиченце. Сега правеше леки подскоци напред и назад — явно искаше да хване вратите в грешка.

Една възрастна госпожа се приближи от вътрешността на сградата. От чантата й се подаваше голям правоъгълен жълт плик, може би рентгенова снимка. Без да каже нищо, хвана девойката под ръка и я изведе навън.

Тя не се противопостави. Когато мина покрай Аличе, се обърна за момент да погледне плъзгащите се врати, може би, за да им благодари, че са я забавлявали. Беше толкова близо, че Аличе усети движението на въздуха, предизвикано от тялото й. Протягайки ръка, би могла да я докосне, но беше като парализирана.

Проследи с поглед двете жени, докато се отдалечаваха с бавни стъпки.

Сега имаше хора, които влизаха и излизаха. Вратите се отваряха и затваряха непрекъснато с хипнотизиращ ритъм, който замайваше главата на Аличе. Сякаш съживявайки се изведнъж, тя извика: „Микела“, този път високо.

Момичето не се обърна, нито госпожата, която го придружаваше. Не промениха ни най-малко походката си, все едно че нямаха нищо общо с това име.

Аличе си помисли, че трябва да ги последва, трябва да погледне девойката по-отблизо, да я заговори, да разбере. Постави десния си крак на първото стъпало и придърпа другия, но той остана като закован там, където беше, като заспал. Тя залитна назад. Потърси с ръка перилото, но не го намери.

Сгромоляса се като отчупен клон и се плъзна по останалите две стъпала.

От земята успя да види двете жени, които изчезваха зад ъгъла. После усети въздухът да се насища с влага и шумовете да стават все по-глухи и далечни.

38.

Матия измина тичешком трите етажа. Между първия и втория се размина с един от студентите си, който се опита да го спре, за да го попита нещо. Отмина го с думите: „Съжалявам, трябва наистина да вървя“, и в опита си да го избегне насмалко да се спъне. След като стигна в предверието, изведнъж забави ход, за да изглежда по-прилично, но продължи да върви бързо. Тъмният мрамор на пода беше лъскав и отразяваше предмети и хора като огледална водна повърхност. Матия кимна на портиера за поздрав и излезе.

Студеният въздух го блъсна изведнъж и той се запита какво точно прави.

Седна на ниската стена срещу входа и се зачуди защо бе реагирал по този начин, като че ли през всичките тези години не бе правил нищо друго, освен да чака знак, за да се върне при нея.

Погледна отново снимката, която Аличе му беше изпратила. Бяха те двамата заедно пред леглото на родителите й, облечени като младоженци с онези дрехи, които миришеха на нафталин. Матия имаше примирен вид, докато тя се усмихваше. С едната си ръка го бе прегърнала през кръста. Другата крепеше фотоапарата и излизаше отчасти от снимката, все едно че сега я протягаше към него, възрастния, за да го погали.

Отзад Аличе бе написала само един ред и се беше подписала.

Матия потърси някакво обяснение на това съобщение и още повече на собствената си сбъркана реакция. Представи си, че излиза от изхода „Пристигащи“ на летището и заварва Аличе и Фабио да го чакат зад преградата. Че я поздравява, като я целува по бузата, и после стиска ръката на съпруга й, за да се представи. Щяха да се посдърпат на шега за това кой да носи куфара до колата и по пътя напразно щяха да се опитват да си разкажат как е минал животът им, като че ли можеше наистина да се разкаже. Матия на задната седалка, те отпред — трима непознати, които се преструват, че имат нещо общо и се плъзгат по повърхността на нещата, само и само да избегнат мълчанието.

„Няма никакъв смисъл“, каза си.

Тази ясна мисъл го облекчи малко, все едно че отново се съвземаше след кратка загуба на съзнание. Почука с показалеца си по снимката, вече с намерението да я хвърли и да се върне при Алберто, за да възобнови работата си.

Докато все още бе погълнат от мислите си, Кирстен Горбан, колежка от Дрезден, с която в последно време публикуваха общи научни статии, се приближи до него и взе да наднича в снимката.

— Съпругата ти? — попита го засмяно, посочвайки Аличе.

Матия се извъртя, за да погледне застаналата над него Кирстен. Прииска му се да скрие снимката, но после си помисли, че ще изглежда невъзпитано. Кирстен имаше дълго лице, като че ли някой я беше дърпал много силно за брадичката. За двете години следване в Рим бе научила малко италиански и произнасяше всички ота затворено.

— Здравей — каза Матия несигурно. — Не, не е моя съпруга. Само… приятелка.

Кирстен се подсмихна, развеселена неясно от какво, и отпи от пластмасовата чаша кафе, която държеше в ръката си.

— She’s cute12 — възкликна тя.

Матия се обърна към нея малко смутен, после отново погледна снимката. Да, наистина беше сладка.

39.

Когато Аличе дойде в съзнание, една сестра мереше пулса й. Бяха я сложили да легне на някакво тясно легло близо до входа, малко накриво, все още с обувките на краката върху белия чаршаф. Веднага си помисли за Фабио, който можеше да я е видял в този вид, и се изправи рязко.

— Добре съм — каза.

— Стойте тук — нареди й сестрата. — Сега ще направим едно изследване.

— Няма нужда. Наистина, добре съм — настоя Аличе и преодоля съпротивата на сестрата, която се мъчеше да я задържи.

Фабио го нямаше.

— Госпожице, вие припаднахте. Трябва да ви прегледа лекар.

Аличе обаче беше станала. Провери дали чантата й е още с нея.

— Няма нищо. Повярвайте ми.

Сестрата повдигна очи към небето и не се противопостави. Аличе се огледа объркана наоколо, сякаш търсеше някого. После благодари и се отдалечи, попрегърбена.

Не се беше наранила от падането. Сигурно си бе ударила само дясното коляно. Усещаше ритмичното пулсиране на отока под джинсите си. Освен това ръцете й бяха малко одраскани и прашни. Все едно че ги бе влачила по чакъла на двора. Духна върху тях, за да ги почисти.

12

She’s cute (англ.) — Сладка е. — Б.пр.