Страница 32 из 50
Виола пристигна с лъскаво сиво порше, като шофьорът й помогна да слезе и да подхване дългия шлейф. Аличе започна да снима неистово, главно за да скрие лицето си зад апарата. После, когато младоженката мина покрай нея, нарочно го свали и й се усмихна.
Погледнаха се само за миг и Виола трепна. Аличе не успя да види изражението й, защото тя беше вече минала покрай нея и влизаше в църквата под ръка с баща си. Кой знае защо, Аличе винаги си го бе представяла по-висок.
Внимаваше да не пропусне дори един миг. Направи много снимки отблизо на младоженците и семействата им. Увековечи размяната на пръстените, четенето на клетвата, причастието, целувката и подписите на свидетелите. Беше единствената, която се движеше в цялата църква. Струваше й се, че когато се навежда към Виола, тя леко се стяга. Увеличи още времето на експониране, за да получи онзи нюанс, който според Кроца правеше снимките прекрасни.
Докато младоженците излизаха от църквата, Аличе вървеше пред тях заднешком, леко накуцвайки и малко наведена, за да не й личи прекалено. През обектива забеляза, че Виола я гледа с поизплашена усмивка, все едно е видяла призрак. Светкавицата блесна в лицето на булката на равни интервали петнайсетина пъти, докато не я принуди да примижи.
Видя ги да се качват в колата и Виола й хвърли един поглед през прозорчето. Със сигурност бе казала на съпруга си за нея, за това колко е странно да я срещне там. Щеше да я опише като анорексичката от нейния клас, онази куцата, с която никога не са били приятелки. Нямаше да му каже за бонбона, за купона и за всичко останало. Аличе се засмя при мисълта, че това може би ще е тяхната първа полуистина като съпрузи, първата от многото миниатюрни пукнатини, които се образуват в една връзка. Животът рано или късно успява да пъхне вътре шперц, който да послужи за лост.
— Госпожице, младоженците ви очакват на крайбрежния булевард за снимките — каза някакъв глас зад гърба й.
Аличе се обърна и разпозна един от свидетелите.
— Разбира се. Сега ще ги настигна — отговори.
Влезе бързо в църквата, за да разглоби апаратурата.
Все още поставяше различните части на фотоапарата в правоъгълната чанта, когато чу да я викат.
— Аличе?
Обърна се, вече знаеше кой е.
— Да?
Пред нея стояха Джада Саварино и Джулия Миранди.
— Здравей — каза й Джада провлечено и се приближи, за да я целуне по бузата.
Джулия остана отзад със сведен към краката поглед, както в лицея.
Аличе докосна едва-едва бузата на Джада със своята, без да раздвижва устните си.
— Но какво правиш тук? — изписука Джада.
Аличе си помисли, че въпросът е глупав, и й се прииска да се изсмее.
— Правя снимки — отговори.
Джада отвърна с усмивка, като показа същите трапчинки, които имаше на седемнайсет години.
Странно бе да ги срещне там, все още живи, с мъничкия им отрязък от общо минало, което изведнъж нямаше никакво значение.
— Здравей, Джулия — насили се да каже Аличе.
Джулия й се усмихна и със запъване произнесе:
— Разбрахме за майка ти. Много съжаляваме за майка ти.
Джада кимна няколко пъти с глава, за да покаже, че и тя се присъединява.
— Благодаря — отговори Аличе.
После продължи забързано да подрежда апаратурата си.
— Ще те оставим да работиш — заяви Джада, като я докосна леко по рамото. — Явно си много заета.
— Окей.
Обърнаха се и тръгнаха към изхода. Звукът от сухото почукване на токчетата им се отразяваше в стените на вече празната църква.
Младоженците я чакаха в сянката на голямо дърво и не бяха прегърнати. Аличе паркира до поршето им и слезе с чантата през рамо. Беше горещо и усещаше косата си залепена за тила.
— Здравей — каза, докато се приближаваше.
— Али — обърна се към нея Виола, — не мислех, че…
— Нито пък аз — прекъсна я Аличе.
Прегърнаха се престорено, сякаш не искаха да си измачкат дрехите. Виола беше още по-хубава, отколкото в лицея. С годините чертите на лицето й бяха станали по-сладки, очертанията му по-меки и очите й бяха изгубили недоловимата вибрация, която ги правеше толкова страшни. Тялото й бе все още съвършено.
— Това е Карло — представи мъжа си Виола, Аличе стисна ръката му — беше съвсем гладка.
— Да започваме — каза кратко.
Виола кимна и потърси погледа на съпруга си, но той не забеляза.
— Къде да застанем? — попита.
Аличе погледна наоколо. Трябваше да използва светкавица, за да елиминира всички сенки от лицата. Посочи една пейка, цялата огряна от слънцето, на брега на реката.
— Седнете там.
Изразходва повече време от необходимото, за да нагласи апарата. Престори се, че се суети със светкавицата, монтира един обектив, после го смени с друг. Съпругът на Виола се разхлаждаше, като си вееше с вратовръзката, докато тя се мъчеше да спре с пръст капчиците пот, които избиваха по челото й.
Аличе ги остави да се варят още малко, правейки се, че търси подходящото разстояние за снимките.
После започна да им дава нареждания с рязък тон. Казваше им: „Прегърнете се, усмихнете се, сега сериозни, хвани й ръката, облегни главата си на рамото му, прошепни й нещо на ухото, гледайте се, по-близо един до друг, към реката, махни си сакото.“ Кроца я беше научил, че хората не трябва да се оставят дъх да си поемат, не трябва да им се оставя време да мислят, защото е достатъчен и един миг, и спонтанността им изчезва.
Виола се подчиняваше и два или три пъти попита с разбиране:
— Добре ли е така?
— Окей, сега да отидем на онази ливада — каза Аличе.
— Още ли? — учуди се Виола.
Червенината на пламналите й бузи започваше да разцъфва изпод фондьотена. Черната очна линия вече беше малко размазана, краищата на очите й се набраздяваха и й придаваха изморен и състарен вид.
— Ти се преструваш, че бягаш, а той те гони по ливадата — обясни Аличе.
— Моля? Трябва да тичам?
— Да, трябва да тичаш.
— Но… — запротестира Виола.
Погледна мъжа си, който само сви рамене.
Изпъшка, после подхвана полата си и се затича. Токовете й потъваха с по няколко милиметра в земята и хвърляха малки парчета пръст, които цапаха вътрешната част на бялата рокля. Съпругът й я настигаше.
— Тичаш много бавно — подвикна й.
Тя се обърна рязко и го изпепели с поглед по начина, който Аличе прекрасно си спомняше. Остави ги да се гонят две-три минути, докато Виола не се отскубна грубо от прегръдката му и не каза:
— Стига толкова!
Фризурата й се бе развалила от едната страна. Едно фуркетче се бе откачило и кичур коса падаше върху бузата й.
— Да — отговори й Аличе. — Само още няколко снимки.
Заведе ги до количката за сладолед и купи два с вкус на лимон, които плати тя.
— Вземете — подаде ги на младоженците.
Те като че ли не разбираха. Развиха сладоледите с подозрение. Виола внимаваше да не си изцапа ръцете с лепкавия сироп.
Трябваше да се преструват, че го ядат, като си преплитат ръцете, и после всеки да предлага своя на другия. Усмивката на Виола ставаше все по-изкуствена.
Когато Аличе й нареди да се хване за уличния фенер и да го използва като опора, за да се върти около него, тя избухна.
— Това е пълна идиотщина! — извика.
Съпругът й я погледна малко изплашен и после се обърна към Аличе, като че ли да се извини. Тя се усмихна.
— Това е елемент от класическия албум — обясни. — Точно това бяхте поискали. Но можем и да прескочим тази поредица.
Постара се да изглежда искрена. Усещаше татуировката си да пулсира, все едно че искаше да изскочи от кожата й. Виола се взря в нея с гняв, но Аличе издържа погледа й, докато очите й не я изгориха.
— Свършихме ли? — попита Виола.
Аличе кимна.
— Да си вървим тогава — нареди булката на мъжа си.
Преди да се остави да бъде повлечен, той се приближи до Аличе и отново й стисна възпитано ръката.
— Благодаря — каза й.
— Няма за какво.
Аличе ги проследи с поглед, докато изкачваха леко наклонената паркова алея към паркинга. Около нея се разнасяха откъслечните шумове на съботата, смеховете на децата на въртележките и гласовете на майките, които ги пазеха. Чуваше се и музика някъде в далечината и бръмченето на колите по булеварда.