Страница 30 из 50
Седнала на масата, Аличе преценяваше внимателно силуета на Фабио, ясната линия, която отделяше кестенявата му коса от врата, не много тесния ханш и леко издутите под ризата рамене. Остави се да я завладее мисълта колко ли сигурна би се чувствала, здраво притисната в обятията му, без възможност да избира.
Прие поканата му, защото бе казала на Матия за нея. Освен това сега беше сигурна — никога нямаше да има нещо по-приличащо на любов от това, което можеше да намери тук.
Фабио отвори хладилника и от купичка с масло отряза парче, което според Аличе тежеше поне осемдесет-деветдесет грама. Сложи го в тигана, за да го смеси с ризотото, и то се стопи, освобождавайки всичките си наситени животински мазнини. Загаси пламъка и с дървена лъжица бърка ризотото в продължение на още две минути.
— Готови сме — каза.
Избърса ръцете си в кърпа, метната на един стол, и се обърна към масата с тигана в ръце.
Аличе хвърли ужасен поглед към съдържанието.
— За мен съвсем малко — каза, като посочи с пръстите си буквално една щипка, непосредствено преди той да й сипе в чинията голям черпак от тази хиперкалорична смес.
— Не обичаш ли?
— Не — излъга Аличе. — Алергична съм към гъби. Но ще го опитам.
Фабио изглеждаше разочарован и остана с тигана в ръка. Дори пребледня малко.
— По дяволите, много съжалявам. Не знаех.
— Няма значение. Наистина — усмихна му се Аличе.
— Ако искаш, мога… — продължи той.
Замълча, когато Аличе хвана ръката му, и я погледна, както дете гледа подарък.
— Мога да го опитам обаче — каза Аличе.
Фабио убедено завъртя отрицателно глава.
— В никакъв случай. Ами ако после ти стане зле?
Върна тигана на печката и Аличе неволно се усмихна.
В продължение на половин час говориха пред празните чинии и се наложи Фабио да отвори още една бутилка бяло вино.
Аличе изпитваше приятното усещане, че губи частица от себе си при всяка глътка. Схващаше цялата несъстоятелност на собственото си тяло и в същото време масивното присъствие на тялото на Фабио, седнал срещу нея с лакти, подпрени на масата, и с навити ръкави на ризата до средата на ръцете. Мисълта за Матия, така постоянна в последните седмици, вибрираше тихо във въздуха като леко отпусната корда на цигулка, като нота, която звучи различно и се губи сред останалите звуци на оркестъра.
— Добре, можем да се утешим с второто — каза Фабио.
На Аличе почти й призля. Беше се надявала, че са свършили с яденето. Но Фабио стана от масата и извади от фурната тава с два домата, два патладжана и две жълти чушки, напълнени с нещо, което приличаше на смляно месо, смесено с галета. Композицията от цветове беше весела, но Аличе веднага помисли за големите размери на зеленчуците и си ги представи целите, както бяха непокътнати, разположени в средата на стомаха й като камъни на дъното на блато.
— Избери си ти — покани я Фабио.
Аличе прехапа устната си. После посочи плахо домата и той го пренесе в чинията й, като използваше вилица и нож като щипки.
— Освен това?
— Това ми е достатъчно — каза Аличе.
— Невъзможно. Не си яла нищо. С всичко, което изпи!
Аличе го погледна отдолу нагоре и в продължение на минута го мразеше силно, както мразеше баща си, майка си, Сол и всеки, който й броеше нещата в чинията.
— Този — предаде се тя, като посочи патладжана.
Фабио взе за себе си по един от всички зеленчуци и преди да започне да се храни, ги погледна удовлетворен. Аличе опита пълнежа, като едва пъхна вътре върха на вилицата си. Освен месото, разпозна веднага яйца, извара и пармезан и бързо пресметна, че няма да й е достатъчен само един ден глад, за да компенсира.
— Харесва ли ти? — попита я усмихнат Фабио с пълна уста.
— Прекрасно е — отговори тя.
Престраши се и захапа една голяма хапка патладжан.
Прогони пристъпа на гадене и продължи, хапка след хапка, без да каже нито дума. Изяде го целия и веднага след като остави вилицата отстрани на чинията, я обхвана желание да повърне. Фабио говореше и й сипваше още вино. Аличе кимаше и при всяко движение усещаше как патладжанът танцува нагоре-надолу в стомаха й.
Фабио бе изял вече всичко, докато в чинията на Аличе още стоеше доматът, червен и издут с предизвикващата гадене смес. Ако го надробеше на парченца и го скриеше в салфетката, той щеше тъй или иначе да забележи. Нямаше нищо, което да я прикрива, освен свещите, но те вече се бяха стопили наполовина.
После, слава Богу, свърши и втората бутилка вино и Фабио с мъка стана от масата, за да вземе трета. Хвана главата си с ръце и й каза на висок глас:
— Спри се, моля те, спри се.
Аличе се засмя. Фабио погледна в хладилника, отвори всички чекмеджета, но не намери друга бутилка.
— Струва ми се, че нашите са ги изпили всичките — каза. — Ще трябва да сляза в избата.
Избухна в безпричинен смях и Аличе се засмя заедно с него, въпреки че това й причиняваше болки в корема.
— Не мърдай оттук — нареди й той, насочвайки един пръст към челото й.
— Окей — отговори Аличе и тутакси й дойде идея.
Веднага щом Фабио излезе, взе омазания домат с два пръста и го занесе в банята, като го държеше далеч от носа си, защото не понасяше дори миризмата му. Заключи се вътре, вдигна капака и чистата тоалетна чиния й се усмихна, все едно че й казваше да остави на нея да свърши работата.
Аличе разгледа домата. Беше голям, може би трябваше да се направи на парчета, но пък беше мек. Каза си: „Какво ме интересува“, и го хвърли вътре. Той направи „пльок“ и една пръска вода за малко не намокри синята й рокля. Доматът се настани на дъното и половината му се скри в канала.
Пусна водата и тя се изсипа като спасителен дъжд, но вместо да изчезне в дупката, започна да изпълва чинията и от дъното се чу някакво смущаващо бълбукане.
Аличе се отдръпна назад изплашено и се олюля на болния си крак, като едва не падна на земята. Видя, че нивото на водата се изкачва и изкачва, после изведнъж спря. Чу се шумът на водата в казанчето. Тоалетната чиния беше пълна до ръба. Повърхността на прозрачната вода леко потрепваше, а на дъното стоеше доматът — неподвижен, заклещен на същото място като преди.
Аличе го гледа в продължение поне на минута, обзета от паника, но същевременно и от странно любопитство. От този унес я извади шумът на ключа, който се превърташе в бравата на входната врата. Тогава взе в ръка четката и я потопи във водата с лице, сгърчено от отвращение. Доматът отказваше да се помръдне.
— И сега какво да правя? — прошепна сама на себе си.
После почти несъзнателно натисна лоста на казанчето. Този път водата започна да прелива и потече по пода в тънка лента, която леко докосна елегантните й обувки. Опита се да върне лостчето в първоначалното му положение, но водата продължаваше да тече и да прелива и ако не бе поставила напряко килимчето, щеше да стигне до вратата и оттам до другата стая. След няколко секунди изтичането отново спря. Доматът си стоеше там долу все така непокътнат. Езерото на пода не се увеличаваше повече. Веднъж Матия й бе обяснил, че има определен момент, след който водата престава да се разпростира — това е, когато натискът на повърхността е станал толкова силен, че я задържа като ципа.
Аличе погледна поразията, която беше направила, спусна капака, все едно че отстъпи пред бедствието, и седна отгоре. Покри очите си с ръце и започна да плаче. Плачеше за Матия, за майка си, за баща си, за цялата тази вода, но преди всичко за себе си. Тихо повика Матия, като че ли търсеше помощта му, но името застана на устните й несъстоятелно и лепкаво.
Фабио почука на вратата на банята, но тя не помръдна.
— Али, всичко наред ли е?
Аличе можеше да види силуета му през матовото стъкло на вратата. Подсмръкна, но тихичко, за да не я чуе, и подправи гласа си, за да не се разбере, че плаче.
— Да, да — каза. — Един момент, ей сега идвам.
Огледа се объркано наоколо, сякаш не знаеше как се е озовала тук, в тази баня. Тоалетната чиния преливаше от поне три различни места и за миг я обзе надежда, че може да се удави в тези няколко милиметра вода.