Страница 27 из 50
Една вечер някой му разказа за кандилата. В онази среда наричаха така уличката зад гробището. Единствените достигащи до нея светлини, слаби и мъждукащи, били тези от фенерите пред паметниците, които се процеждали през решетките на оградата. Там се отивало пипнешком, там било мястото, където да се разтовариш от желанието като от някаква тежест, без да виждаш или да те виждат, отдавайки собственото си тяло на мрака.
Точно при кандилата Денис докосна своето дъно, блъсна се в него с лице, гърди и колене, като скок в много плитка вода. След това повече не се върна в заведението и се затвори още по-упорито отпреди в собственото си отрицание.
По-късно, през третата година в университета, отиде да следва в Испания, далеч от любопитните погледи на своето семейство и на неговите приятели, далеч от улиците, на които знаеше имената. Там най-после го намери любовта. Казваше се Валерио и беше италианец като него, млад и като него изплашен до смърт. Месеците, прекарани заедно, в малък апартамент на няколко преки от Рамбла, отминаха бързо и наситено и свалиха и от двамата онова безполезно наметало, изтъкано от страдание, като първата ясна вечер след дни с пороен дъжд.
Като се върнаха в Италия, спряха да се виждат, но Денис не страда много. С някаква съвсем нова вяра, която никога повече нямаше да го напусне, се остави да бъде въвлечен в други истории. Те, изглежда, през цялото това време го бяха чакали, наредени на опашка непосредствено зад ъгъла. От старите приятелства запази само това с Матия. Чуваха се рядко и бяха в състояние да мълчат цели минути, всеки потънал в мислите си, отмервани от ритмичното и успокояващо дишане на другия на противоположния край на кабела.
Когато звънна телефонът, Денис си миеше зъбите. В тяхната къща винаги се отговаряше след две позвънявания, необходимото време, за да се стигне до най-близкия апарат, където и да се намираш в апартамента.
Майка му извика:
— Денис, за теб е — и той спокойно си доизми зъбите, преди да отиде да отговори.
Изплакна си хубаво устата, избърса се и погледна пак двата си горни резци. В последно време имаше чувство, че се катерят върху другите заради мъдреците, които натискаха отстрани.
— Ало?
— Здравей.
Матия никога не се представяше. Знаеше, че приятелят му не може да не разпознае гласа му, и му беше досадно да произнася името си.
— Е, докторе, как си? — каза Денис весело.
Не се бе засегнал от историята с дипломирането. Беше се научил да уважава пропастта, която Матия бе изкопал около себе си. Преди години се опита да я прескочи и падна вътре. Сега се задоволяваше да седи на ръба с висящи над бездната крака. Гласът на Матия вече не караше стомаха му да се присвива, но идеята за него присъстваше и щеше да присъства винаги като единствена база за сравнение за всичко онова, което се бе случило после.
— Удобно ли е? — попита Матия.
— Да. А за теб удобно ли е? — пошегува се Денис.
— Аз ти звъннах.
— Именно, тогава казвай! От гласа ти разбирам, че има нещо.
Матия замълча. Имаше нещо и то бе там, на езика му.
— Е? — насърчи го Денис. — Какво става?
Матия въздъхна силно в слушалката и Денис забеляза, че трудно си поема дъх. Взе химикалката, която беше близо до телефона и започна да си играе с нея, като си я прехвърляше между пръстите на дясната ръка. После тя падна и той се наведе да я вдигне. Матия още мълчеше.
— Трябва ли да започна с въпросите? — каза Денис. Да допуснем, че ти…
— Предложиха ми място в чужбина — прекъсна го Матия. — В университет. Известен университет.
— Супер! — коментира Денис, който ни най-малко не се учуди. — Изглежда страхотно. Ще отидеш ли?
— Не знам. Трябва ли да отида?
Денис се престори, че се смее.
— Питаш мен, който така и не завърших университета? Аз бих отишъл със сигурност. Винаги е добре да се смени атмосферата.
Помисли си да добави: „И освен това какво те задържа тук?“, но не го каза.
— Освен това онзи ден се случи нещо — престраши се Матия. — В деня, в който се дипломирах.
— Ммм.
— Беше Аличе и…
— И?
Матия се поколеба за миг.
— Изобщо, целунахме се — изплю най-сетне камъчето.
Денис стисна слушалката. Изненада се от реакцията си. Вече не ревнуваше Матия, нямаше смисъл, но в този момент сякаш някаква буца от миналото препречи гърлото му. За миг видя Матия и Аличе да влизат ръка за ръка в кухнята на Виола и усети напиращия език на Джулия Миранди, заврян в устата му, като увита на руло кърпа за ръце.
— Алилуя — каза, стараейки се да изглежда доволен. — Най-после.
— Да.
В паузата, която последва, и двамата имаха желание да затворят.
— И следователно не знаеш какво да правиш — с мъка изговори Денис.
— Да.
— Но ти и тя сега сте, как да кажа…
— Не знам. Не съм я виждал оттогава.
— А!
Денис прекара нокътя на показалеца си по навития на спирала кабел на телефона. От другата страна Матия направи същото и както винаги, му дойде наум схемата на ДНК, на която липсва спиралата близнак.
— Но числа има навсякъде — каза Денис.
— Все същите са, нали така?
— Да.
— Докато Аличе е само тук.
— Да.
— Значи вече си решил.
Денис усети, че дишането на приятеля му става по-леко и равномерно.
— Благодаря — каза Матия.
— За какво?
Матия прекъсна разговора. Денис остана още няколко секунди със слушалката на ухото, заслушан в настъпилата тишина. Нещо изгасна в него, като последните въглени, останали твърде дълго под пепелта.
„Казах това, което трябваше да кажа“, помисли си.
После се чу сигналът за заето. Остави слушалката и се върна в банята, за да погледне онези проклети мъдреци.
27.
— Какво има, любов моя? — попита Соледад Аличе, като леко наведе главата си, за да срещне погледа й.
Откакто Фернанда беше в болницата, Соледад се хранеше с тях, защото да седят сами, баща и дъщеря, един срещу друг, беше непоносимо и за двамата.
Бащата на Аличе беше придобил навика да не се преоблича, след като се върне от работа. Вечеряше по сако и с леко разхлабена вратовръзка, сякаш се бе отбил пътьом. Държеше отворен вестник на масата и само от време на време вдигаше очи, за да се увери, че дъщеря му пъха в устата си по някоя хапка. Тишината се бе превърнала в съставна част на храненето и смущаваше единствено Сол. Тя често си мислеше за шумните обеди в къщата на майка й, когато беше още мъничка и не си представяше, че животът й ще се развие така.
Аличе дори не бе погледнала котлета и салатата в чинията си. Пиеше вода на малки глътки с очи, сведени към опряната до устните й чаша, и със сериозното изражение, с което се взима лекарство. Сви рамене и отправи бърза усмивка към Сол.
— Нищо — каза. — Не съм много гладна.
Баща й нервно обърна страницата. Преди да остави отново вестника, го потупа настървено и не можа да не хвърли поглед към недокоснатата чиния на дъщеря си. Не каза нищо и пак се зачете, като започваше, която и да е статия от средата, без да схваща смисъла й.
— Сол? — попита Аличе.
— Да?
— Твоят мъж с какво те привлече? В началото, имам предвид. Какво точно правеше?
Соледад престана да дъвче за момент. После започна отново, по-бавно, за да печели време. Първата картина, появила се в главата й, не беше на деня, в който се бе запознала със съпруга си. Спомни си онази сутрин, в която стана късно и заобикаля боса из къщата да го търси. С годините всички спомени от брака й се бяха свили до тези няколко мига, сякаш прекараното със съпруга й време е било само подготовка за рано настъпилия край. Онази сутрин бе погледнала мръсните чинии от предишната вечер и разхвърляните възглавници на дивана. Всичко беше точно както го бяха оставили, а звуците във въздуха не се различаваха от обичайните. И въпреки това нещо в разположението на предметите и в начина, по който светлината падаше отгоре им, я накара да замръзне в средата на хола, ужасена. И да си помисли със смущаваща яснота: „Отишъл си е.“