Самотата на простите числа

Аличе не вярваше на тези неща. В стаята се чувстваше сама, и толкоз. Обикновено поседяваше половин час, после си отиваше. Ако срещнеше някой от лекарите, искаше сведения, но нещата бяха все същите. Думите им и повдигането на веждите им искаха да кажат само едно: „Очакваме най-лошото.“

Тази сутрин обаче бе взела една четка. Извади я от чантата си и нежно, без да драска лицето на майка си, среса косите й или поне тези, които не бяха затиснати върху възглавницата. Майка й беше неподвижна и отпусната като кукла.

Извади ръцете й изпод чаршафа и ги постави отгоре. Още една капка от разтвора се стече в маркуча на системата и изчезна във вените на Фернанда.

Аличе застана в края на леглото с фотоапарата, поставен на алуминиевата рамка. Затвори лявото си око и приближи другото до визьора. Никога досега не беше снимала майка си. Щракна и се премести малко по-напред, без да я изпуска от обектива.

Някакво шумолене почти я изплаши и стаята изведнъж се изпълни със светлина.

— Така е по-добре, нали? — каза мъжки глас зад гърба й.

Аличе се обърна. До прозореца стоеше лекар, който дърпаше кордата на щорите. Беше млад.

— Да, благодаря — отговори Аличе, леко засрамена.

Докторът сложи ръцете си в джобовете на бялата престилка и продължи да я гледа, все едно че я чакаше да продължи. Тя се приведе, за да направи още една снимка, и щракна малко наслуки, сякаш за да задоволи неговото желание.

„Сигурно ме мисли за луда“, каза си.

Лекарят обаче се приближи без всякакво смущение до леглото на майка й. Погледна болничния лист с данните и докато четеше, присви очи, така че те се превърнаха в тесни цепнатини. Приближи се до системата и завъртя с палец едно копче. Капките започнаха да се спускат по-бързо и той ги погледна доволен. Аличе си помисли, че движенията му излъчват някаква сигурност.

Лекарят се приближи и се опря с две ръце за рамката на леглото.

— Сестрите са вманиачени — каза сякаш на себе си. — Искат тъмнина навсякъде. Сякаш тук вътре не е и без това трудно да се различи денят от нощта.

Обърна се и й се усмихна.

— Ти си дъщерята, нали?

— Да.

Той кимна без всякакво съчувствие.

— Аз съм доктор Ровели. Фабио — добави, сякаш се бе замислил върху думите си.

Аличе стисна ръката му и се представи. За части от секундата мълчаливо хвърлиха поглед на спящата Фернанда.

После докторът почука два пъти върху металната рамка на леглото, която прокънтя на кухо, и се отдалечи. Когато минаваше покрай Аличе, се приближи до ухото й.

— Не казвай, че съм бил аз — прошепна той и й намигна, като посочи изпълнените със светлина прозорци.

В края на времето за свиждане Аличе слезе два етажа по стълбите, прекоси преддверието и излезе навън, преминавайки през стъклените врати, които се отвориха автоматично пред нея.

Прекоси двора и се спря на будката откъм страната на входа. Поиска бутилка газирана вода от възрастния и запотен продавач, който обслужваше клиентите. Беше гладна, но бе свикнала да контролира това усещане до такава степен, че успяваше почти изцяло да го елиминира. Газираните напитки бяха един от нейните трикове, защото успяваха да запълнят стомаха й за достатъчно дълго време, така че да може да прескочи критичния момент на обяда.

Затърси портфейла си в малката чантичка, която носеше през рамо, с ръка, омотана в каишката на фотоапарата.

— Аз ще платя — каза някой зад гърба й.

Фабио, лекарят, с когото се бе запознала само преди половин час, се протегна към продавача и му подаде една банкнота. После се усмихна на Аличе по такъв начин, че тя не намери сили да протестира. На мястото на престилката беше сложил светлосиня блуза с къс ръкав и ухаеше на силен парфюм, който тя не бе забелязала по-рано.

— И една кола — добави той.

— Благодаря — каза Аличе.

Опита се да отвори бутилката, но запушалката се плъзна под пръстите й, без да помръдне.

— Може ли? — намеси се Фабио.

Взе бутилката в ръка и я отвори само с палец и показалец. Аличе си помисли, че няма нищо особено в този начин на отваряне, че и тя би се справила, както и всеки друг, ако ръцете й не бяха толкова потни. Но въпреки това намери жеста за очарователен, като някакво малко геройство, извършено в нейна чест.

Лекарят й подаде водата и тя отново му благодари. Пиха, всеки от бутилката си, като се поглеждаха тайно, сякаш за да измислят какво да си кажат после. Фабио имаше къса и завита на къдрици коса. Там, където слънчевите лъчи се отразяваха в нея, от кестенява ставаше червеникава. На Аличе й се струваше, че той знае за тази игра на светлината и че по някакъв начин е наясно с всичко, което се случва наоколо.

Отдалечиха се малко от будката, все едно че го бяха решили заедно. Аличе не знаеше как да си тръгне. Чувстваше се така, сякаш му дължи нещо, първо, защото й бе купил водата, и после, защото й бе помогнал да я отвори. В интерес на истината не беше и сигурна дали иска да си тръгне толкова бързо.

Фабио го разбра.

— Мога ли да те придружа дотам, където отиваш? — попита я безцеремонно.

Аличе се изчерви.

— Отивам към колата си.

— Тогава до колата.

Тя не му каза нито „да“, нито „не“, но се усмихна, като гледаше на другата страна. Фабио направи почтителен жест с ръката, който трябваше да означава: „След теб“. Прекосиха булеварда и тръгнаха по по-малка улица, където тротоарът не беше вече защитен от дърветата.

Докато вървяха един до друг, докторът забеляза по сянката на Аличе асиметрията в походката й. Дясното й рамо, наведено под тежестта на фотоапарата, противостоеше на левия й, твърд като бастун крак. Тревожната грация на Аличе се засилваше от удължената й сянка, която изглеждаше едноизмерна, плосък тъмен сегмент, разклонен в два крайника и две механични протези.

— Нещо си си ударила крака? — попита той.

— Моля? — отговори притеснено Аличе.

— Попитах те дали си си ударила крака — повтори той. — Забелязах, че куцаш.

Аличе почувства, че и здравият й крак се схваща. Опита се да пооправи походката си, като сви болния колкото може повече, докато я заболя. Замисли се за жестокостта и за точността на глагола „куцам“.

— Имах едно произшествие — каза тя.

После, сякаш за да се извини, добави:

— Преди много време.

— С кола?

— Не, на ски.

— Обожавам да карам ски — каза Фабио ентусиазиран, сигурен, че е намерил тема за разговор.

— Аз ненавиждам ските — каза рязко Аличе.

— Жалко.

— Да, жалко.

Продължиха да вървят един до друг, без да говорят. Младият лекар бе обграден от ореол на спокойствие, стабилност и увереност. Устните му бяха някак усмихнати и когато не се смееше. Изглеждаше в прекрасно настроение, сякаш всеки ден му се случваше да среща девойка в някоя стая в болницата, да си говори с нея и да я придружава до колата й. Аличе обаче се чувстваше като дърво. Сухожилията й бяха обтегнати, ставите й пукаха, а втвърдените й мускули като че ли бяха залепнали за костите й.

Посочи един паркиран син фиат 600, сякаш за да каже: „Ето я“, и Фабио разпери ръце. Една кола мина по улицата зад гърбовете им. Шумът от мотора се увеличи и после утихна, за да изчезне напълно.

— И така, значи си фотограф? — попита лекарят колкото да спечели време.

— Да — каза Аличе инстинктивно.

И веднага съжали. В момента беше само едно момиче, което беше изоставило университета и се мотаеше по улиците, като правеше тук-там някоя снимка. Запита се дали това е достатъчно, за да се нарече фотограф, и къде точно е границата между да си някой и да си никой.

Прехапа тънката си устна и добави:

— В известен смисъл.

— Може ли? — попита Фабио, като протегна ръка към фотоапарата.

— Разбира се.

Аличе разви каишката от китката си и му го подаде. Той го завъртя в ръцете си. Махна капачката на обектива и го насочи първо пред себе си, после нагоре към небето.